Съкратени теми по Когнитивна психология

Когнитивна психология

I. Общо теоретични основи на психологията
1.Обект, предмет, задачи, специфични понятия, историческо развитие. Компоненти на човешката психика.

Обект на общата психология е човекът. Предметът на общата психология изучава закономерностите на човешката психика /съзнанието/, т.е. на психичните процеси, свойства /качества/ и състояния. Задачи: да се направи характеристика на психичните процеси, свойства /качества/ и състояния. Специфични понятия: Висши психични функции – социално детерминирани психични образувания, съзнателни форми на психичната дейност; Установка – съзнавана и несъзнавана нагласа на човека за определен вид активност; Личностен подход – подходът към човека като към личност при неговото изучаване; Мотивация – система от мотиви, отношения към действителността и специфичен начин на организиране на психичната подготовка за действие. Това е външната детерминанта на човешкото поведение. Тя определя ролята на външния, обективния фактор. Чрез нея психичното осъществява своята регулираща функция. Историческо развитие – в резултат на развитието на биологията, медицината, физиологията, през XIX век се създават предпоставки за обособяването на психологията като самостоятелна наука. За нейното начало се приема 1879г., когато Вилхем Вунд учредява първата в света психологическа лаборатория в Лайпцигския университет. По-късно е преименувана в Институт по психология.

2.Методологически и природо-научни основи на психологията

Функцията на общата методология на общата, детската и педагогическата психология изпълнява философията. Като се изхожда от положенията на философията, в психологията се уточняват следните методологически принципи на изследване: детерминизмът /взаимната свързаност на нещата и явленията/; единството между дейност и психика /от една страна в дейността се формира психиката, от друга – формираната вече психика регулира по-нататъшната дейност на човека/; единството между анализа и синтеза; между структурата и функцията, между физиологичното и психичното; между теорията и практиката; принципът за развитие / генетичният подход/; за обективност на психологическото изследване; за педагогическа насоченост; за стохастичност /отразяват се случайни събития, връзки, отношения/. Важно значение има въпросът за рефлекторната дейност на мозъка- Рефлекс наричаме ответното действие на организма на дразнение. Безусловните /вродени/ рефлекси са функция на нисшите отдели на кората на главния мозък, т.е. на подкоровите центрове, а условните /придобити при определени условия/ - на висшите отдели, т.е. на кората на големите мозъчни полукълба. Основните процеси на нервната система са: възбуждане /свързано с активната дейност на кората на главния мозък, с образуването на нови условни връзки/ и задържане /насочено към затормозяване на временните нервни връзки/. Законите, на които се подчинява протичането на процесите възбуждане и задържане са: закон за ирадиацията и концентрацията /възбудата, възникнала под влияние на определен дразнител в даден участък на мозъчната кора, не остава на едно място, а се разпространява по кората на големите полукълба. Едновременно на границата на възбудата възниква процес на задържане, който ограничава и отправя възбудата към определен пункт/ и закон за взаимна индукция /положителна индукция – когато в даден участък възникне тормозен, т.е. процес на задържане, в съседните възниква възбуден процес, и обратно, отрицателна индукция – когато възникне възбуда, в съседните участъци се развива процес на задържане/. За психологията важно значение имат и въпросите за взаимодействието на първа и втора сигнална системи и за динамичния стереотип, който изразява системността в работата на кората на големите мозъчни полукълба. Това е такава система от условни нервни връзки, в основата на която лежи устойчивото разпределение на възбудата и задържането в кората на главния мозък.

3.Методите за психическото въздействие върху личността, като елемент на познанието.

Методите за въздействие а психологически и педагогически актове на лице, спрямо друго лице или група, система от начини за организиране и ръководство на дейността им, с оглед постигане на желани психични изменения в личността. Терминът „метод” е производен от древногръцкия термин „metodos”, което означава път, начин, способ за действие. Методите за въздействие върху личността са обект на засилен научно-теоретичен и практико-приложен интерес, който се обуславя от особеностите им като градивен компонент на единната система за развитие на детската личност. Според Л. Попов, „те дават отговор на въпроса как се постигат целите на възпитанието и с това изразяват до голяма степен смисъла на самата педагогическа наука. Факторите, които обуславят избора на методите за психическо въздействие върху отделната личност, са: общата цел на възпитателния процес и задачите, свързани с реализацията на формулираната цел; индивидуалните и възрастови особености на възпитаниците, моментното ниво на възпитаността им; своеобразието и неповторимостта на педагогическите ситуации, в които се използват съответните методи за психическо въздействие върху личността; влиянието и трайността на предишни въздействия върху личността на възпитаниците, чрез които са преследвани промени, усъвършенстване на личностни качества или подтискане на неприемливи за обществото нравствени черти; субективни фактори, свързани с личността на възпитателя и неговата обща, специална, психологическа, педагогическа и методическа подготовка и умението му да използва максимално възможностите на подбраните методи. Анализ на методите, използвани за психическо въздействие върху личността: мнение – краткотрайно становище, което може да се променя много лесно под компетентното въздействие на други хора, повишаване на осведомеността, запознаване с научна литература, човешкия опит и др. Мнението се изработва у личността чрез сравнително силни, но краткотрайно въздействащи върху психичните процеси фактори – игрален филм, интересна книга, сериозен разговор, необикновена случка, становище на опитен специалист; схващане – то е със сравнително по-дълготраен характер, становище на група хора по определени житейски, политически, социални, културни, икономически и др. явления, към които принадлежи отделният индивид. Схващането, за разлика от мнението, се променя сравнително по-трудно. Ако пред членовете на групата с подобни схващания се направят мотивирани предложения, то те по-лесно могат да променят схващанията си. Човек променя схващанията си, когато получи нови сведения, които не са унисон със старите му познания, въз основа на които е изградил старите си схващания. Колкото по-възрастен е човек, толкова по-трудно променя своите схващания; убеждение – основен метод за психично въздействие върху личността, изразяващ се в рационално и емоционално въздействие, с цел формиране на нови възгледи или преосмисляне на изградени вече форми на поведение, отношения, ценностни системи. Убеждението се разглежда в два аспекта: като устойчиво знание или възглед, станал ръководство за действие и мотив на поведение на личността; като основен метод за въздействие и възпитание на личността. При убеждението се разчита на размисъла, на логическата аргументация, на съзнанието. Могат да бъдат убеждавани хора, които са способни да мислят логически и се намират в пълно съзнание. Често пъти в процеса на убеждение се използва и внушението. Убеждението предполага двустранна активност във възпитателния процес, за разлика от метода внушение, при което е активна само едната страна. При него се цели пробуждане и реализиране на вътрешната активност на личността. М. Белова отбелязва, че „докато при внушението се постига не съгласие, а просто приемане на информацията /базираща се на готови изводи/, то при убеждението изборът следва да бъде направен самостоятелно от възпитаниците. Поради това убеждението е предимно интелектуално въздействие, а внушението – емоционално-волево. Принципни изисквания към убеждението, с цел повишаване резултатността му: в процеса на убеждаването да се използват солидни аргументи, убедителни примери, оптимално дозирани, в необходимия момент. В противен случай се стига до раздразнителност и отегчение от страна на реципиента; съдържанието и формите на убеждаване да съответстват на нивото на развитие, подготовка, възраст и индивидуални особености на личността; убеждението трябва да бъде последователно, логично, в максимална степен кратко /лаконично/, уверено, емоционално, вълнуващо, достъпно; да съдържа в единство, както обобщени положения /принципи и правила/, така и конкретни факти, данни и примери от реалната действителност, опита на хората, науката; убеждаващият сам трябва да е убеден в правотата на въздействието, да вярва в това, което предлага на отсрещната страна; убеждението е успешно само тогава, когато зад него стои авторитетна личност, със широк кръгозор, богата информираност и висока интелигентност; успешното убеждение изисква предразположеност на индивида към убеждаващото въздействие, заинтересованост, създаване на подходяща емоционална атмосфера; внушение – внушението е форма на психическо въздействие върху човека, групата, с оглед на безкритично възприемане и възпроизвеждане на думи, оценки, начини на действия, както и изразени в тях мисли, отношения, чувства, решения. С помощта на внушението е възможно бързо възприемане от личността на натрупания човешки опит, неговото преработване и използване в индивидуалната дейност. Общото между убеждението и внушението като методи за психично въздействие върху личността е, че са: начин, способи, прийоми на въздействие, върху личността; имат обща целенасоченост на въздействията. Разликата между тях е в това, че: при внушението е активна само едната страна – ръководителят на процеса; убеждаването е винаги вербално, с помощта на словото на възрастния, възпитателя, по-опитния човек, а внушението може да бъде и невербално; внушението не може да съществува без въображение. За М. Линецки, „внушението представлява производна величина на въображението, психичната нагласа и конформеността. Те съставят негова психологична структура. Всеки от тези три феномена обаче, сам по себе си е толкова обемен, че излиза далеч извън пределите на внушението”; внушението може да бъде предложено, внесено отвън от други хора, или да е идея, която е завладяла масите; може да възникне и от собствени, вътрешно осъзнати или не подбуди, т.е. да се превърне в самовнушение. Разграничават се следните видове внушение: в зависимост от състоянието на човека, на когото се внушава нещо, то бива: в будно състояние и в състояние на хипнотичен сън. Последното почти не се прилага педагогическата дейност, освен в практиката за преподаване и изучаване на чужди езици; в зависимост от участието на речта при внушението то бива: вербално и невербално; според общността, върху която се въздейства, различаваме индивидуално и групово внушение. „Внушението оказва влияние, к