Самовъзпитание

Значението на съвременните условия се обуславя от информационния „бум”, урбанизацията, повишаване на ефективността на човешката дейност, способността на личността за по-добра самоорганизация и най-вече целесъобразно уплътняване на свободното време. Хуманизирането на обществото изисква отделните личности непрекъснато да се самоусъвършенстват.
През последните десетилетия проблемът за самовъзпитанието ускорено се изследва от педагози и психолози в различни страни. На този актуален проблем са посветени много трудове, студии и статии.
Една от основните цели на възпитанието и самовъзпитанието е да се мобилизират психологическите резерви на личността, да се реализира в по-голяма степен творческия и потенциал.
Определенията, които различните автори дават за самовъзпитанието, имат сходни елементи, взаимно се допълват и допринасят за цялостното изясняване на понятието. Самовъзпитанието се определя като самоуправление и самоутвърждаване на личността (Рувински и Арет), като саморазвитие и самодвижение на човека и негов своеобразен ускорител (А. И. Кочетов), като активно действено, творческо, познавателно и емоционално волево самоотношение наличността (И. А. Донцов), като дейност, насочена към формиране на обществено ценни качества на личността и преодоляване на нейните недостатъци (В. Г. Куценко).
Според П. Сартр човек осъзнава себе си в процеса на съществуването си. Осъзнавайки се той се проектира в бъдещето и в този смисъл се преживява субективно и ще бъде това, което „е неговият битиен проект”. Затова онова, което е искане у човека може да се появи след онова, което е направил от себе си. Човекът има много желания и проекти, които се появяват в един начален етап като спонтанен избор, но може да ги реализира когато има воля за това. И в този смисъл според Сартр човекът е отговорен за това, което е.
Ролята на самовъзпитанието се засилва и придобива социална значимост. През последните години във всички реформи, провеждани от развитите държави, една от основните задачи е да се помогне на детето да опознае себе си, да си изработи умението да се самоусъвършенства, да се самообразова перманентно, да стане „самодостатъчен индивид”. Образователните системи изцяло се основават на индивидуалистична парадигма, поставяща детето в позиция на системопораждащ компонент в педагогическата система.
За да се разбере същността на самовъзпитанието е необходимо да се изясни проблемът за развитието и саморазвитието въобще и на човека в частност. За развитието съществуват два основни концепции. В едната източникът се търси вън от материята, във външни сили, които тласкат развитието. Другата концепция утвърждава идеята, че източникът на развитие е заложен вътре във всяко тяло. Засега в естественонаучните изследвания се поддържа тезата, че източникът на развитие е вътре в материята и не се привнася отвън в готова форма. Поради това може да се приеме, че то е резултат на саморазвитие, което не е затворен процес. Всяко същество е саморегулираща се система, но механизмите са различни в зависимост от степента на организация и развитие на съответните популации. Саморегулацията е механизъм, чрез който изменението на жизнената дейност на организма е свързано с външните влияния. Човекът притежава най-сложната система за саморегулация на висшата нервна дейност, която се изразява в поддържане на равновесие и синхрон на „висша нервна дейност – организъм” и „организъм среда”. Саморегулацията не се извършва разпокъсано, а е резултат от цялостната интегрална психическа дейност на индивида.
Засега са разкрити три основни форми на развитие в природата – приспособяване, подражание, самовъзпитание. За растенията е характерно приспособяването към съответните условия, при които попадат. Приспособителните им възможности са ограничени изцяло от генетичната информация, заложена в семената. Животните разполагат с по-широки възможности за саморазвитие, които се разширяват и до подражанието. Най-висшата форма на саморазвитие е самовъзпитанието, което е характерно само за човека. Но приспособяването и подражанието се включват иманентно в самовъзпитанието. Те се отличават качествено от приспособяването и подражанието на останалата природа. Докато при растителния и животинския свят формите на саморазвитие се извършват несъзнателно, то при човека те придобиват целенасоченост и осмисленост.
Етимологията на думата самовъзпитание показва, че тя е педагогическо явление, тъй като втората и част е възпитание. Принадлежността към възпитанието очертава развиващата и конструктивна същност на самовъзпитанието. Думата „само” определя спецификата на самовъзпитанието и го разграничава съществено от възпитанието. На първо място се откроява неговият самостоятелен и индивидуален характер, правото и способността на личността да взема решения, свързани със съдържанието, насочеността на качествата, които ще бъдат предмет на самовъзпитателната дейност, правото на избор на задачи и технологии, които ще използва. Това е една напълно независима и самостоятелна дейност, при която обектът и субектът се сливат в едно.
Самовъзпитанието е съзнателна, целенасочена работа на личността над себе си, възникнала при активното взаимодействие със средата, в резултат на което тя се усъвършенства и развива. От кибернетична гледна точка самовъзпитанието е процес, при който личността управлява собственото си развитие.
В този смисъл самовъзпитанието има няколко основни измерения:
Умение на личността да анализира постъпките си самокритично да се контролира. Да определя бъдещето си. Да се самоусъвършенства като развива собствените си възможности непрекъснато.
Положителна нагласа към Аз-а и ученето.
Способност да взема самостоятелни решения.
Адаптивност и гъвкавост на мисленето и поведението в сложни и нови ситуации.
А. И. Кочетов формулира пет етапа на самовъзпитанието.
Първият етап на самовъзпитанието според А. И. Кочетов се изразява в осъзнаване на необходимостта от работа над себе си. Тя възниква в резултат на взаимодействието между потребността за саморазвитие и самоанализ на вътрешното състояние и външните условия и изисквания. Личността започва да прилага самонаблюдение и да придобива умение да се самооценява.
Вторият етап обхваща изработването на програма за самовъзпитание. Възпитаникът сравнява своето „Аз” с представата, която имат другите за него. Решаването на различни проблемни въпроси, възникващи пред личността, става чрез борбата на различни мотиви.
Третият етап може да бъде определен като първично (пробно) самовъзпитание. Личността се стреми да изпробва своите сили в определена област, добива реална представа за своите възможности, внася корекции в плана за самовъзпитанието.
Четвъртият етап се характеризира с активно осъществяване програмата на самовъзпитанието. Активно действат програмите на „Аз” в настоящето и бъдещето. Възпитаникът прави периодична самооценка на изпълнението на програмата за самовъзпитанието.
Петият, завършващ етап, се характеризира с резултатите от самовъзпитанието. При него се оценява какви изменения са настъпили във вътрешния свят на младите хора.
Основната предпоставка за успешното протичане на самовъзпитанието е наличието у подрастващите на самосъзнание. Възникването му е свързано с еволюцията и развитието на обществото и човешката личност. То означава осъзнаване от личността на собствените и взаимоотношения с околния свят. Докато съзнанието е насочено към опознаване на външната действителност, самосъзнанието насочва личността към самата себе си, към своите мисли, чувства, интереси и мотиви.
Самосъзнанието е осъзнаване от личността на собствените и възможности, намерения, цели, на последствията от собствената и дейност. То се изразява в осъзнаването на изискванията на обществото и проявата на висока отговорност за изпълнението на своя дълг пред него. Върху основата на самосъзнанието се постига самоопознаването на личността, т.е. способността и да изучава собствените си психологически и физиологически особености. Сравнявайки се с останалите хора, човек опознава по-добре себе си. По такъв начин отношението му към собственото „Аз” е опосредствано от отношенията му с другите хора.
А. Г. Спиркин и И. С. Кон свързват самовъзпитанието с формирането на „Аз”-ът. „Аз-образът” е най висше интегрално образование в духовния свят на човека. „Аз”-ът е диалектическо единство на съзнанието и самосъзнанието.
Според Ерих Фром „Азът” включва много неща: социален статут, притежанията ни (включително знанията), представата която имаме за себе си и представата която искаме да имат за нас другите.
Методите и похватите на възпитанието са основния инструментариум, чрез който възпитателите управляват развитието и формирането на подрастващите.
Чрез методите на самовъзпитанието подрастващите осмислят по-добре своята умствена, трудова, естетическа и физическа дейност, саморегулират поведението си, подлагат на критически самоанализ постъпките си, преодоляват отрицателните страни на своята личност, непрекъснато се самоусъвършенстват. Чрез тях личността се самоуправлява.
Най-често посочваните в педагогическата и психологическата литература методи и похвати на самовъзпитание са самоубеждаването, самовнушението, самоанализът, самоотчетът, самопроверката, самоупражняването, самокритиката, самозадължението, самозаповядването, самопринуждението, самонаказанието, самоограничаването, самодоказателството, самопоощрението, самоуспокояването, самоободряването, самоуговарянето, самоосъждането, самоотказването, самообещанието и др.
Самоубеждението като метод на самовъзпитание изисква усилена мисловна дейност, по-дълбок осъзнаване на мотивите за извършване на дадена дейност, привеждане на допълнителни аргументи в подкрепа на дадено становище или заемана позиция.
Самоубеждаването насочва личността към допълнителни волеви усилия и към преодоляване на трудности за постигане на набелязаните цели. То насочва хората към по-пълна реализация на потенциалните им възможности. Подрастващите не винаги могат предварително да си представят положителните и особено отрицателните последици от извършените постъпки. Затова те се самоубеждават в дейността и при обогатяването на собствения си опит.
Самоубеждаването може да протича и под формата на самоодобрение, което е негов похват.
Други на самоубеждаването са самодоказателството и самоуговарянето. Самоубедеността на личността зависи от силата на аргументите и доказателствата, с които разполага и които е в състояние да обоснове в подкрепа на своите възгледи, становища и оценки. Самодоказателството засилва самоувереността на човека в собствените му възможности.
Самовнушението е един от основните методи, (а според някои автори – механизми). При самовнушението един е същ човек изпълнява ролята на лице, което внушава и което едновременно възприема собствените си въздействия.
Ефективността на самовнушението зависи много от равнището на психическото и волевото развитие на личността.
Друг метод за самовъзпитание е самозадължениет. Истински процес на самовъзпитание се наблюдава, когато личността доброволно и напълно съзнателно изпълнява определени задължения. В началния курс учениците поемат определени задължения или обещания под ръководството на учителя, но в средния и горния курс те правят това напълно самостоятелно. След определена подготовка учениците от юношеската възраст могат да си съставят индивидуална програма за самовъзпитание.
Към най-общите методи за самовъзпитание се отнася самоотчетът. Той е съпроводен с самооценка и самоанализ на извършената дейност. Посредством този метод човек подлага на критически самоанализ миналата и настоящата си дейност. Самоотчетът пред социалната общност не бива да се ограничава само с регистрация на дейността. Необходимо е да се приучат подрастващите да съпровождат самоотчета със задълбочен и всестранен критичен самоанализ на собственото поведение, като се отчита качеството на изпълнението на поетите задължения. При самоотчета е необходимо да се посочи какви трудности са срещнати и какви препятствия са преодолени в изпълнението на поставените цели и задачи. По такъв начин се отразяват постиженията и слабостите, полож