Същност на старост и стареене

Същност на старост и стареене
Важен момент за разбиране на процеса на стареене е теорията за хетерохроността, за която руската изследователка Рибалко отбелязва, че противоречивият характер на стареенето е свързан с количествените и качествените изменения не само на биологическите структури, но и на механизмите на адаптация към новите условия.
Понятията старост и стареене се различават по своето съдържание. Стареенето представлява причината, а старостта – следствието. Визев посочва, че стареенето е генетикопрограмиран процес, а старостта е последоветлен етап на индивидуалното развитие на човешкия вид.
В работите на Братус, Зинченко, Слободчиков и др. се предприемат опити да се поставят основите на духовната психология като особена форма на рационалното съзнание за установяване на субектността на човека в пределите на неговия индивидуален живот.
В психологията проблемът за строежа на вътрешния свят на човека, на неговата душа има различни решения. Разбирането за организацията на вътрешния живот на човека е предложено от Рубинщайн. Той отбелязва, че изучаването на психологическия облик на човека включва три основни въпроса: първият „какво иска човекът?”; вторият „какво той може?”; третият „какво е той?”.
Описанието на тези три страни съставлява пълната педстава за психологическата организация на субекта за човека като субект.
Методологическата основа за изучаване на субектността е заложена в концепцията за човека, предположена от Рубинщайн, Брушлински и др. и по-конкретно е детерминирана в няколко аспекта:
Определена субектна специфика на човешкото битие.
Общ методологически принцип за изучаване на субектността като
разкриване на човека във всички съществуващи за него връзки и отношения, представяйки се във всяко едно от тях в ново качество.
Определени условия и механизми на функциониране на субектността, т.е. вътрешни условия, които са се формирали у човека на даден етап от неговото развитие и които са определени от външните причини.
Вътрешната организация на субекта включва психологически структури, които осигуряват възможността на човека да бъде субект на собствения си живот и дейност. Субектността е централно образование на човешката реалност, а следователно и централна категория на психологията на човека и още по-конкретно на личността на човека.
Субектността за разлика от субективността подчертава активната страна в психическата организация на човека. Личността потенциално съдържа субектността, а тя от своя страна поставя акцент на активно преобразуващата функция на личността.
Самосъзнанието е един от най-важните структурни компоненти на личността, представящ този вътрешен механизъм, чрез който човек е способен не само съзнателно да възприема въздействията на обкръжаващата среда, но и самостоятелно да осъзнава своите възможности да определя характера и степента на своята активност. Така развитието на самосъзнанието съдейства за формиране на субектността.
Понятието субектност потенциално включва в себе си цялата съвкупност от прояви на човешката психология и представлява особен род цялостност. „Човекът като субект представлява висша системна цялост на всички негови най-сложни и противоречиви качества”.
Личността се развива, а в резултат на това се променя и личността на стария човек. Това може да бъде представено като процес и резултат от влизането на човека в нова социална среда и интеграция с нея.
В процеса на самоопределянето на стария човек и неговата адаптация се оформя смисълът да се ръководи не само от субективните мотиви, но и като отчита своите реални постижения и възможности.
Самоопределението на субекта на стария човек е процес на търсене от личността на смислови основания на своята обективация и построяване на начини за реализация на тези открити смислови основания. Продуктивно самоопределение би могло да се нарича това, в резултат на което се изработват, приемат се и се реализират от личността такива смислови основания, които в най-голяма степен отговарят на нейната субективност и позволяват в най-голяма степен да се самореализира, да се самоизрази чрез осъществяване на различни форми на активност и самосъществуване, форми на адаптивност.
За индивида, който е способен към продуктивно личностно самоопределение и адаптация, е характерна преди всичко личностната субектност.
Адекватността по посока на по-адекватната адаптация се обуславя и от вътрешната енергия на личността на стария човек, което и структурира неговата субектна реалонст. В този смисъл адаптивонстта може да бъде анализирана чрез две проявления:
Външна проява на адаптивност, изразяваща се във взаимоотношенията на стария човек като биосоциална единица в обкръжаващата обеществена и природна среда. Преобладаващо вътрешна за субекта на стария човек измерение, което се изразява в личностното преживяване на удовлетвореност от живота и себе си.
Адаптивността представлява един от проблемите на психологията на стареенето.
Ананиев отбелязва, че „стареенето и старостта са свързани с индивидуалното развитие на субекта”. Хората имат различни личностни характеристики, израстват при различни жизнени обстоятелства като субекти и имат многочислени варианти на тяхното интелектуално жизнено развитие.
Социалната ситуация на развитието по време на старостта изменя в определена степен жизнения стереотип, изисква адаптация към новите жизнени условия. Голяма част от хората в напреднала и старческа възраст редуцират социалните контакти. Настъпва промяна от активно към пасивно поведение и от ориентация към външния свят към ориентация към вътрешния свят на личността.
Старите хора са длъжни не само да се приспособят към новите ситуации и външни явления, но и да приемат, да се адаптират към самите себе си.
Старият човек и неговата личностна зрялост основно се проявяват в отношенията на неговата зрялост като субект, който се изявява преди всичко като субект на дейността като цяло; в живота си към другите и към себе си, и то субект на творческата дейност, на творческия живот.
В своите непубликувани трудове Божович анализира висшите психически функции през старостта, като си спомня за своята баба „баба ми, която неможеше да събере разпилените страници на книгата на Балзак „Изгубени илюзии”, можеше да го чете и обсъжда разумно неговото съдържание. Тя можеше да даде мъдър съвет за това, как трябва да се постъпи в един или друг случай, но се опитваше да запали с клечка електрическата лампа”. Става ясно, че различните личности по различен начин се разпадат, т.к. протича различно прегрупиране на висшите психически функции в зависимост от тяхната първоначална структура.
В процеса на функциониране на личността на стария човек се формират противоречиви представи за връзките между съществуващото и това, което трябва да бъде, а в по-широк план това е разминаване между личната ограниченост и универсалните възможности на човека и още по-конкретно на стария човек. А такива противоречия могат да бъдат между:
Ситуационните изменения и същностните устойчиви отношения на личността, нейната качествена определеност. Обективната логика на самоуважение на отношенията, предоставено от обективните обстоятелства на живота и способността на субекта да овладее и удържи логиката. Начините за организация и осъществяване от субекта на неговите жизнени отношения и същността на Аз-а, в съотвествие с който субектът трябва да построи своите жизнени отношения, своята адаптация към средата, към другите и към самия себе си.
Обективните условия на живота на личността, които изискват от нея определено ниво и качество на проява на отношението в поведението, и реалния начин за обективиране на тези отношения и техните качества. Вътрешните възможности на субекта за продуктивна реализация на
своите жизнени отношения, налична резултативност на жизненте отношения и т.н.
Степента на личностна зрялост, определя сходното и различното при отделните хора и в този контекст се прояснява своеобразието от действия на фактори, които обуславят индивидуалната картина относно субекта на стария човек.
Определящите характеристики на човека, и особено на стария човек като субект, са неговата уникалност и ценност. Субектността може да бъде наблюдавана само в нейните прояви в живота, в общуването, в нейното самосъзнание, в различни аспекти на нейното функциониране.
Субектността на стария човек се открива и за другите, и за себе си в целостта на Аз-а с устойчивата проява на личностни качества и отношение към другите и към себе си.
Постигането от стария човек на субектното ниво предполага овладяването от него на съвкупност от родови психологически способности, чувства, самопознание, личностни способности, способности за адаптация и т.н. Навярно именно у старите хора в най-голяма степен можем да говорим за формираност на субектността на тяхната личност като своеобразно качествено образование. Можем да говорим и за характерен своеобразен Аз-образ, който е невъзможно да бъде анализиран без отчитане на своеобразието от индивидуални личностни характеристики.
Старческа възраст има ключово значение за разбирането на цялостната психика и личностна дейност и живот в този възрастов период. Изследванията са ориентирани към разкриване на измененията на Аз-образа при възрастните и старите хора, които не са разгърнати в достатъчна степен, а получените изводи са неубедителни.
По отношение на изследването на Аз-образа на възрастните и стари хора можем да кажем, че се наблюдават аналогични теоретични търсения. Така например Фриман фокусира своите мисли върху това, че старият човек е особен случай, феномен без ясна траектория. Съгласно тази постановка Аз-ът е тясно свързан с миналия опит, с неговите определящи характеристики, които са заедно поставени в кохерентния пакет. Освен това Фримън изтъква, че е много важно изследователят на Аз-а да бъде и историк, и учен.
Анализът на Аз-образа на стария човек в значителна степен е свързан с близки по смисъл и съдържание понятия като субективно благополучие, щастливото стареене и др. Същностното съдържание на тези термини се разкрива чрез две измерения – първо, преобладаващо „външно”, което се изразява във взаимоотношенията на стария човек като биосоциална единица с обкръжаващото общество и природна среда; второ „основно вътрешно” субективно измерване, което се проявява в личностното преживяване на удовлетвореност от своя живот и самия себе си.
Днес в психологическата литература се очертават някои теоретико-емпирични тенденции за анализ и постулиране на съдържанието и функциите на Аз-а в преиода на старостта и стареенето.
В съвременната геронтологическа литература се разглеждат възгледите за Аз-а, като самите изследователи разкриват моделите за гъвкавост и адаптивност в групата на старите хора. Тази група се характеризира и със самовъзприятие и оценка по отношение на това, какво те са постигнали в живота.
Съвременните изследвания показват, че Аз-ът по-добре е представен като йерархична и многоаспектна структура. Систематичните изменения на житейските ситуации, преобразуват собственото Аз, което от своя страна провокира редица изменения в съдържателните компоненти на йерархичния структурен състав на Аз-а.
В концепцията на Рубинщайн се детерминира изводът за това, че качественото своеобразие на човека представлява основа на неговата субектност. Преживяванията и отношенията на стария човек към себе си като към деятел пораждат новото качество в него проециращо се на другите и на неговия начин на живот, дейност и поведение.
Субектността включва характер на емоционален отклик и към самия себе си; може и да се анализира и като интегративно свойство, обединяващо комноненти на различни структури на личността и организация на нейните компоненти.
Старостта е въпрос на лично усещане. Това усещане в голяма степен зависи от морфологията на старостта, съдържанието и същността на личностната субектност.
Старостта е личностно психологическо образование, което способства за ефективността на адаптация и създава условия за тази адаптация на хората от напреднала и старческа възраст към новите за тях условия на живот и към самите себе си в обективния контек