Съвременен български език /СБЕ/ ПУ

ѱКОНСПЕКТ ПО СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

I. О Б Щ И В Ъ П Р О С И

1. Диалект, наречие, книжовен език, национален език.
2. Възникване и развитие на българския книжовен език: старобългарски, среднобългарски и новобългарски книжовен език.
3. Българският език сред другите славянски езици. Характерни черти на съвременния български език.

II. Ф О Н Е Т И К А

1. Фонетиката като дял от науката за езика. Значение на фонетиката. Фонетика и фонология.
2. Гласни и съгласни звукове в българския език. Класификация.
3. Функционален аспект на звуковете. Фонема и диференциален признак. Варианти на фонемата.
4. Фонемна система на българския книжовен език. Особености на вокалната и на консонантната система.
5. Ударение. Видове. Характеристика на българското ударение. Функции на ударението. Думи с две ударения. Думи с главно и второстепенно ударение. Акцентни дублети. Думи и форми без ударение.
6. Съвременни звукови закони. Редуване (асимилация) на звучни и беззвучни съгласни. Изпадане на съгласни.
7. Съвременни звукови закони. Редукция на гласните. Ятов преглас. Вмятане и изпадане на гласните. Метатеза.
8. Отражение на историческите звукови закони. Редуване на гласни в корена. Първа, втора и трета палатализация. Вмятане и изпадане на звукове.
9. Български книжовен правопис. Писмо и изговор. Развой на българския правопис. Правописни принципи. Отношение между правопис и правоговор.
10. Правоговор. Правоговорни норми на съвременния български книжовен език и отклоненията от тях.

III. М О Р Ф О Л О Г И Я

1. Морфологията като дял от граматиката. Характерни особености на българската морфологична система.
2. Основни понятия в морфологията - план на съдържание и план на изразяване, морфема, видове морфеми, основа, форматив, словоформи, видове словоформи, граматично значение, граматична категория, морфологична категория, грамема, типове морфологични категории, морфологични опозиции, лексико-граматична категория, лексико-граматични разреди, формални класове, части на речта.
3. Съществително име. Видове. Категории.
4. Прилагателно име. Видове. Категории.
5. Местоимение. Видове. Категории.
6. Числително име. Видове. Категории.
7. Обща характеристика на глаголната система на съвременния български език. Видове глаголи и глаголни форми. Лице и число на глагола.
8. Нелични глаголни форми.
9. Морфологична категория време.
10. Морфологична категория наклонение - изявително, повелително и условно наклонение.
11. Морфологична категория вид на изказването - непреизказни и преизказни форми.
12. Морфологична категория залог - деятелен и страдателен залог.
13. Вид на глагола.
14. Неизменяеми части на речта.

IV. С И Н Т А К С И С

1. Предмет и задачи на синтаксиса. Изречението като предмет на синтаксиса.
2. Основни признаци на изречението. Предикативност, модалност, интонация и граматическа оформеност.
3. Словосъчетание и изречение. Видове словосъчетания.
4. Просто изречение. Видове прости изречения.
5. Сказуемо, видове сказуеми.
6. Кратки и разширени части на простото изречение. Еднородни и обособени части. Вметнати конструкции.
7. Подлог и подчинено подложно изречение.
8. Определение и подчинено определително изречение.
9. Сказуемно определение и подчинено сказуемноопределително изречение.
10. Допълнение и подчинено допълнително изречение. Видове.
11. Обстоятелствено пояснение и подчинено обстоятелствено изречение. Видове.

ЛИТЕРАТУРА

Андрейчин, Л. Основна българска граматика. С., 1978.
Барзов, И. Комплексен анализ на словоформи и изречения. В. Търново, 1995.
Бояджиев, Т. Българска лексикология. С., 1986.
Бояджиев, Т., Д. Тилков. Българска фонетика. С., 1981.
Вътов, В. Фонетика и лексикология на българския език. В. Търново, 1995.
Гайдарова, Т. Новото в новия български правописен речник. Пловдив, 2015.
Георгиев, Ст., Р. Русинов. Учебник по лексикология на българския език. С., 1981.
Граматика на съвременния български книжовен език. Т. I, II, III. С., БАН, 1982 – 1983.
Зидарова, В. Български език. Пловдив, 2002.
Зидарова, В. Очерк по българска лексикология. Пловдив, 1998.
Куцаров, Ив. Лекции по българска морфология. Пловдив, 1997.
Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. С., 2008.
Официален правописен речник на българския език. С., 2012.
Пашов, П. Практическа българска граматика. С., 1995.
Попов, К. Съвременен български език. Синтаксис. С., 1979.
Стоянов, Ст. Граматика на българския език. С., 1985.
Съвременен български език (фонетика, лексикология, словообразуване, морфология, синтаксис). Т. Бояджиев, Ив. Куцаров, Й. Пенчев. София, 1998.

МОРФОЛОГИЯ

Морфологията изучава строежа на думите, формите на думите и свързаните с тях граматични значения, категориите, обединяващи сродните граматични значения, както и класовете думи (части на речта), обединени от общи лексико-граматични характеристики.
Морфемна структура на думата – корен, представка, наставка, окончание, определителен член, съединителна морфема.
Морфема – Морфемата е минимална езикова единица, носител на значение в състава на думата. Съществуват различни видове морфеми – корен, представка, наставка, съединителна морфема, определителен член.
Корен – коренът е основна морфема в думата и е главна част в структурната ù форма. Той изразява най-същественото в значението на думата и е задължителна част от нейната семантика (смисъл) и структура. Без корена думата не може да съществува, докато всички останали видове морфеми нямат задължително участие. Съществуват думи, които се състоят само от корен – например град, брат, зъб. Думите с един корен в структурата си се определят като прости (лято, вода, книга), а тези, които имат повече от един корен в основата си – като сложни (сенокос, самолет, свръхбързодействащ, големогабаритен). Думите, съдържащи един и същи корен в основата си, се наричат родствени или сродни думи (брат, братски, братов, побратимявам и т.н.).
Представка (префикс) – представката е словообразувателна морфема, която стои пред корена или пред друга представка, намираща се пред корена – на-пиша, из-по-раз-неса, съ-трудник, анти-глобалист, ултра-звук и т.н.
Наставка (суфикс) – наставката е словообразувателна морфема, която заема място след корена, непосредствено свързвайки се с него или посредством друга наставка – книж-ен, лов-ец, борб-ен, свеж-ест, рад-ост, път-ува-м и т.н.
Окончание (флексия) − формообразувателна морфема, която стои в края на думата и изразява граматически значения − добр-а, гледа-м и т.н.
Определителен член – определителният член се поставя в края на определени думи след окончанието, за да изрази граматическото значение ’определеност’.
Съединителна морфема (съединителна гласна) – структурна част от думата, изпълняваща съединителна функция. Съединителните гласни в българския език са -о-, -е-, -и-, -у-. Например: вод-о-пой, син-е-ок, лапн-и-шаран, дв-у-дневен и т.н.
Нулева морфема (Ø) – морфема без собствена форма, като морфемното значение се изразява чрез значещото ù отсъствие – например граматичното значение ’мъжки род’ във формите на съществителните и прилагателните се изразява с нулево окончание – човекØ, младØ.

Основни граматични понятия

Дума – единство на смисъл и форма. Смисълът е лексикален и граматически, а формата е звукова.
Основа на думата – онази част от думата, която остава, след като се отстранят членната морфема и окончанието, тоест корен + представки и наставки.
Словоформа (граматична форма) – форма на думата в някое от граматичните ѝ значения, която се получава чрез замяна или/и прибавяне на граматични морфеми. Словоформите са вариантите на дадена дума – например: град, градът, градове, градовете. При всяка категория думи съществува представителна (основна) словоформа. За съществителните имена е нечленуваната форма в ед.ч, за глаголите – 1л., ед.ч., сег.вр. и т.н. При неизменяемите части на речта дума и форма съвпадат (днес, и, ще и т.н.).
Парадигма – съвкупност от форми на спрегаема или склоняема част на речта; система от формите на определена дума, подредени по установен начин, която служи за образец (модел) за формообразуването на даден клас думи. Например: чета, четеш, чете, четем, четете, четат.
Граматично значение – вид осъзнато и изразено чрез структурата на езика значение (например: ед.ч., сегашно време, страдателен залог и т.н.).
План на съдържание/ПС/ – свързва се с граматичното значение.
План на изразяване /ПИ/ – свързва се с граматичната форма.
Грамема – ред граматични форми с еднородно граматично значение (например грамемата единствено число включва всички форми, притежаващи значението единствено число).
Граматична категория /ГК/ – система от противопоставени помежду си редове форми с еднородно съдържание.
Морфологична категория /МК/ - система от противопоставени помежду си редове форми с еднородно съдържание (например в категорията залог се противопоставят грамемите деятелен и страдателен залог).
Лексикално-граматична категория /ЛГК/ – дадено граматично значение се изразява от морфеми на равнището на лексемата, т.е. граматичната характеристика е присъща на цялата дума в различните ѝ форми (например категорията род при съществителните имена).
Част на речта – основни групи, на които се дели речникът на езика, обединени от лексикално значение, общи ГК, синтактични функции и словообразувателни типове.
Лексикално-граматичен разред /ЛГР/ - групиране на думите в рамките на дадена част на речта (например съществителни нарицателни и съществителни собствени).

От морфологична гледна точка частите на речта са изменяеми и неизменяеми.
Изменяемите менят формата си чрез формообразуващи морфеми и така могат да изразяват различни граматични значения, напр. книга, книгата, книги, книгите; нов, нова, ново, нови, новия(т), новата, новото, новите, по-новия(т), най-новия(т) и т.н. Изменяеми са съществителното име, прилагателното име, числителното име (само редните), местоимението и глаголът.
Неизменяемите не менят формата си, напр. днес, долу, за, или, когато, затова, нали, не, ще, ох и т.н. Неизменяеми са наречието (наречията за качество се степенуват, тоест са изменяеми в определена степен), предлогът, съюзът, частицата, междуметието.
От синтактична гледна точка частите на речта могат да бъдат самостойни и несамостойни (или служебни) думи в зависимост от това дали могат да бъдат части на изречението, или не.
Самостойните могат да бъдат части на изречението (подлог, сказуемо, допълнение, обстоятелствено пояснение, определение). Такива са съществителното име, прилагателното име, числителното име, местоимението, глаголът и наречието.
Несамостойни не могат сами да заемат синтактична позиция в изречението. Такива са предлозите, съюзите и частиците.
Междуметията са странични думи в изречението и се изключват от тази класификация.

СЪЩЕСТВИТЕЛНО ИМЕ – Съществителното име е изменяема и самостойна част на речта, с която се означават факти от действителността, мислени като субстанции. Със съществителното име се назовават конкретни или абстрактни същини – различни материални обекти (лица, животни, предмети), абстрактни понятия (любов, обич, омраза, красота, глупост, широчина), действия или състояния, мислени независимо от техните производители или носители (писане, мислене).

Притежава граматичните категории род, число, определеност.

По значение съществителните са лични (назовават лица – мъж, жена, дете) и нелични (назовават предмети, различни обекти, животни – телефон, Пловдив, любов, куче), одушевени (хора и животни) и неодушевени (предмети), нарицателни и собствени (лични и фамилни имена, прякори, прозвища, индивидуални названия на животни, географски обекти, художествени произведения от всякакъв характер, наименования на институции, организации и др. под., епохални исторически събития и т.н.), конкретни (с веществено значение) – ръка, град, компютър, абстрактни (с отвлечено значение) – любов, реализъм, щастие, броими и неброими.

Число на съществителното име – единствено (за назоваване на един обект) и множествено число (за два и повече обекта). Множествено число се образува от формата за единствено число с помощта на окончания.
Съществителни, които са само в единствено число (singularia tantum) – някои с