Страници от миналото - бурни години , авт. Т. Стригачев

11


Venets: The Belogradchik Journal for Local History, Cultural Heritage and Folk Studies
Volume 8, Number 2, 2017

Oral History


СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО: БУРНИ
ГОДИНИ

Тошо СТРИГАЧЕВ

Abstract. These recollections were finished in February 1967. The au-
thor is Tosho Strigachev (1894-1974). „Pages from the past” by his wife – Fer-
dinanda Stefanova – Strigacheva, were also published in Venets (Volume 7,
Numbers 1 – 3 (2016). The memories of Strigachev comprise a long period of
time – from his childhood and schooling, the wars, participation in the com-
munist movement, just to the time when the Communist Party became the first
political power of the country.
Keywords: childhood, school, WWI, September upraising, communism,
WWII


Според думите на майка ми аз съм роден сутринта на четвъртъка
преди християнския Великден на 15 (28) април, 1894 година в с. Грамада,
Кулска околия.
Произхождам от средно селско семейство от майка Мика по баща
Кръстева и баща Мико Петков Стригачев. Майка ми беше много добра и
работлива жена. Родила и отгледала седем сина и две дъщери. Аз съм бил
шестият син и предпоследното дете. Баща ми се ползваше с име на

12

пословично честен човек, поради което след образуването на
потребителска кооперация в селото бил единодушно избран за магазинер.


Тошо Миков Стригачев

За произхода на фамилното ни име. Дядо ми Петко е бил роден в с.
Расово, Ломско, намиращо се на път от с. Медковец за гр. Лом. Като малък
още останал сирак и при събирането на деца за еничари един турски паша
минал през Расово и взел Петко, който тогава бил на осем години, и го
отвел със себе си, като слуга. Там стоял десетина години. Като честен и
работен пашата му поверил всичко у дома си и понеже бил красиво момче,

13

дъщерята на пашата се влюбила в него, и пашата искал да го ожени за нея.
Но по това време се отворила война с Русия и пашата заминал на война.
Петко взел една торбичка турски златни лири и избягал от Цариград
(Истанбул). В Расово той намерил брат си Никола Войводински и от него
разбрал, че е опасно да остане в Расово, където ще го потърси пашата.
Тогава Петко Войводински отишъл в Грамада и там се оженил. Отворил
кръчма и се занимавал с дребна търговия. Местните жители в Грамада
носели на главите си плитки нестригани коси, а дядо ми Петко, който
обиколил много градове и придобил друга култура, дошъл остриган. И
когато ставало дума за него между селяните, те казвали: “Петко
стригания”, а за моя баща и другите синове на Петко – Стригачеви. Така
произлязъл прякора ни, а от него и фамилното ни име, което преди това е
било Войводински.



Сплитане на косите на плитка (Атанасов, 1939)

14


С. Грамада, Кулско

Родното ми село Грамада се намира на едно високо плато от много
плодороден чернозем, прорязан от дълбока тясна долина, през която се вие
малка рекичка. Под чернозема следват утаечни пластове от мек варовик.
Като малък лятно време след свършване на училище пасях свинете покрай
рекичката (барата). На рамо носех торбичка с просеник или качамак и
сирене. И от тичане по свинете всичко това ставаше на трохи, които
изсипвах в устата си. След като се ожънеха нивята от ечемици и жита карах
свинете на паша бос по стърнищата. Кошарата ни се намираше на три
километра на юг от селото в местността “Форафун”, на 50-60 метра на
север от брега на язовира, който е там сега. Тогава там нямаше язовир, а
имаше малък дол, по който течеше вода пролетно време след топене на
снега и лете от поройните дъждове. Земеделието беше много примитивно.
Земята оряха с дървено рало, на което само лемежът беше от желязо, а
овършаването на житата ставаше на харман с коне и зърното се отвяваше
на вятър. По-късно към 1906 година докараха плугове и вършачки,

15

движени с парни локомобили.
Покрай дола пред нашата кошара ставаха хубави бостани и
зеленчуци. Там имаше и хубава паша, и лете аз пасях волове и крави и
играех по поляната. Бях много пъргав и по двадесет пъти сядах на тревата
и ставах на един крак или ходех около добитъка на ръце нагоре с крака.
Воловар станах вече като по-голям, а свинете започнаха да гледат други по-
малки деца от мен. След завършване на четвърто отделение, понеже в
селото нямаше прогимназия, прекарах една цяла година като овчарче.
Имахме около 50-60 овце.


Тодор Тошков, учител в Грамада

16

Есента на 1908 година се откри прогимназия в Грамада и постъпих
в първи прогимназиален клас. Класът се водеше от учителя Тодор Тошков.
Към края на януари 1909 година умря баща ми от сърдечен удар – на 58
години. През пролетта на 1911 година завърших III прогимназиален клас с
много добър успех; бях един от най-първите ученици в класа. Най-много
обичах математиката и не оставях нито една задача от аритметиката и
геометрията нерешена. Учители ни бяха: Иван Илиев – директор от Горна
Джумая (Благоевград), Иван Серафимов от гр. Дебър (Македония), Иван
Генков от гр. Карлово. Последният беше най-млад, но беше едър и снажен
и много приличаше на Апостола на свободата Васил Левски. Серафимов
беше нисичък, с дълга подрязана коса и много симпатично лице. Той ни
преподаваше и пеене и ни научи да пеем песента на труда и други
пролетарски песни. И оттогава още обикнах тези песни и започнах да
мечтая за възтържествуване на братството и равенството по земята. И
тримата ни учители бяха комунисти (тесни социалисти).


Семейството на Тодор Тошков

17

След завършване на III клас майка ми вече стара и неграмотна не
можеше да се грижи да продължавам училище. С тази благородна грижа
се зае най-старият ми брат – бай Панко. И през есента на 1911 година
постъпих в IV клас на реалната гимназия в град Видин. През есента на
1912 година постъпих в V клас, но поради започване на войната срещу
Турция за освобождението на Македония, повечето от учителите ни бяха
мобилизирани и занятията в гимназията прекратени.

На война
Поради войната трябваха войници и на 10 ноември 1912 година се
явих досрочно на наборна комисия като доброволец. Макар че бях
навършил едва 18 година и 6 месеца, понеже бях добре развит, ме взеха за
войник и на 20 ноември постъпих в казармата в град Видин да служа в
пехотата. В казармата беше голяма мизерия и мръсотия. Хранехме се с
войнишка чорба, насипана в баки (нещо като котли) и по пет-шест души
кусахме направо от баката. Много обичах да играя на гимнастическите
уреди и често, когато бях свободен, отивах и по цял час се премятах на
различните уреди.
През пролетта на 1913 година след примирието с Турция цар
Фердинанд искаше да заграби по-голямата част от Македония и поради
това се скара с правителствата на Турция и Гърция, които я бяха
окупирали. Фердинанд насочи войските си на запад срещу Сърбия и
Гърция. И нас – млади новобранци, ни поведоха от Видин за с. Княз
Александрово (сега Димово), където трябваше да дойде сборен полк
пехота, съставен от една дружина стари войници от пети пехотен полк от
град Русе и по една дружина млади войници от 33-ти полк от Свищов и от
34-ти полк от Ловеч. В това време полкът е бил пристигнал в Белоградчик.
Там станал бунт – войниците се разбунтували против войната. При бунта
бил убит с камъни един капитан, който нарекъл войниците “гъски”, а
командирът на полка се самоубил. Водач на бунта е бил войникът

18

Печигаргов. Той и други бунтовници са били арестувани през една нощ по
време на сън и са ги откарали и избили неизвестно къде.
1)


Некролог за капитан Симеон Вакъвчиев, в-к Мир, бр. 3935
от 7 юли 1913 г.



Некролог за полковник Иван Пенев, в. Мир, бр. 3916 от 17 юни 1913 г.

Поради този бунт нас ни върнаха в с. Видбол (сега Дунавци), където

19

стояхме около една седмица, докато утихне бунтът. Беше вече през месец
май и си спомням, че тогава стана земетресението в град Търново, което
почувствувахме и ние. След това ни отведоха пак в Княз Александрово
(сега Димово) и ни примесиха с другите дружини в полка. Още докато
бяхме във Видин изкарах кратък санитарен курс, за да знам да превързвам
ранени и да давам първа помощ. И в 66-ти полк бях причислен към
санитарната команда на първа рота, за началник на която беше едни
фелдшер, казваше се Касабов от град Свищов, с чин старши подофицер.
Понеже в Димово се застояхме повече време и нямахме никакви занятия,
един ден (беше към началото на юни) си отидох у дома в с. Грамада, за да
видя майка си. Когато обаче на другия ден се върнах в Димово, там не
заварих полка. Той се бе преместил в с. Върба, където го настигнах. Там
стояхме също няколко дни и през това време за пръв път заедно с други
войници ходих да видя Белоградчик.
На 22 юни сутринта започнаха да гърмят артилерийските оръдия
към с. Салаш и нас ни поведоха към сръбската граница. Минахме през
селата Вещица, Ошане и Раяновци и вечерта на същия ден излязохме на
връх Китка – на границата. Там вечерта ни валя проливен дъжд, а аз стоях
до една бука без раница и шинел, защото за да не ми тежи раницата,
сутринта преди тръгване я бях оставил на колата на един колар мой познат
от с. Грамада – бай Гено Киров. На границата нямаше никаква охрана.
Сърбите бяха избягали - отстъпили към гр. Княжевац.
На другия ден минахме през с. Корито и други села за към
Княжевац. Населението беше избягало. Рядко имаше в някой двор по някоя
бабичка. Преди да пристигнем до Княжевац, той бил превзет от 65-ти полк
и нас ни насочиха към гр. Зайчар. Вървяхме по пътя по поречието на река
Тимок. Към обяд пристигнахме в Кралево село (Нови хан) – много хубаво
село. Там обядвахме и правихме почивка. Населението бе избягало.
Нашите войници разбиваха и грабеха по магазини и къщи. Спомням си, че
влязох в една магаза за вино и там имаше вино като блато по пода. Точеха

20

и не го затваряха, а го оставяха да тече. Всички бяха пияни, някои стреляха
срещу буретата с вино и залепваха уста на дупката да пият. След почивката
продължихме пътя си към Зайчар. Нощта прекарахме по пътя преди да
влезем в с. Вратарница на р. Тимок.
На следващата сутрин минахме през селото. Там видях до една
къща край шосето нахвърляни трупове на избити сърби на куп, като дърва
на дръвник. Това ме потресе. Под Вратарница наляво от Тимок на
височината към Зайчар срещнахме позицията на сърбите. Нашата дружина
беше оставена за поддръжка и разположена върху южната страна на
височината, покрита с дъбова десетгодишна сечина, която ни служеше за
прикритие и ние лежехме на сянка покрай растичките, които бяха дебели,
колкото ръка. Пред нас се водеше рядка пушечна стрелба. Ние лежехме
спокойно. Към обяд обаче ни се наруши спокойствието – едно сръбско
оръдие започна да ни обстрелва откъм върха Връшка чука, който се
намираше на дясно от нас, на изток от река Тимок. Снарядите падаха и
пред нас, и зад нас. По едно време някои от нашите млади войници рипнаха
и искаха да бягат, а зад нас бе открито голо поле - ниви. Тогава старите
войници им викаха: “Стой! Къде ще му избягаш? Ще излезеш на открито
за по-добра прицел” и ги спираха. Стрелбата продължи до към следобед,
но при нас не паднаха снаряди и не дадохме жертви.
През време на обстрелването от оръдието аз лежах на сянка до едно
дръвче с шинела за възглавница зад моя началник – ротния фелдшер
Касабов, който лежеше пред мен до друго дръвче. Не се страхувах никак и
дори не ми идваше мисълта, че може да бъда убит и се подсмивах като
наблюдавах Касабов. Той при всяко гръмване на оръдието пъхваше главата
си до корена на дървото, до което лежеше. След падането на снаряда
вдигаше глава и започваше да се кръсти по християнски, но щом пак
гръмнеше оръдието, преставаше да се кръсти и пак забождаше глава до
корена на дървото, макар че то не би могло с нищо да го запази от
гранатата. Така продължаваше да се кръсти и да забожда глава до дървото

21

докато трая стрелбата. Аз се смеех в себе си и виках: “Кръсти се, защо
прекъсваш?”. Тоя Касабов беше голям “герой” - докато се движехме през
пусти села, той викаше: “След пет дни ще пием бяло кафе в Белград!”
В