Своеобразие и функции на Педагогическото общуване

Русенски университет „Ангел Кънчев“
Факултет: Природни науки и образование

РЕФЕРАТ
по
Педагогическо
Общуване
на
тема: “Своеобразие и функции на Педагогическото общуване”

Изготвил:
Станислава Петрова
Специалност: ПНУП

Русе 2013

Съдържание:
Специфика на Педагогическото Общуване.
Класификация и степени на ПО.
Типове Педагогическото Общуване.
Функции на Педагогическото Общуване.
Лично мнение.
Библиография.

1 – Голямо значение за формирането на бъдещите личности има педагогическото общуване. Прието е, че ПО е това общуване между учителя и учениците, което създава най – добрите условия за развиването на мотивацията им за творчество в учебната дейност,за правилното формиране на личността чрез създаването на благоприятен емоционален климат в обучението. ПО осигурява управлението на социално – психичните процеси в детския колектив и позволява максимално да се използват личностните особености на учителя. При общуването с децата педагогът осъществява психологични и комуникативни търсения,които са свързани с опознаването на индивидуалното своеобразие на личността. Необходимостта от решаване на комуникативните задачи като отражение на педагогическите задачи от страна на педагога придава комуникативната структура на педагогическата дейност ярко евристичен характер. Пълноценно организираният процес на педагогическото общуване е необходимо да осигури: реален психологичен контакт, който трябва да възникне между педагога и децата ; преодоляване на различни по характер психични бариери ; преминаване на учениците от обичайната за тях позиция на водени към позицията на сътрудничество, а оттук и превръщането им в субекти на педагогическото творчество ; пълноценни междуличностни отношения между педагога и детето, в които органично се съчетават делевото и личностното равнище на общуване.
2 – Общуването между хоата се осъществява на различни равнища. Разглежда се следната класификация и степени на общуване:
Ниска степен на общуване – Може да бъде определена и като общуване на равнището съвместно пребиваване. В този случай личностните особености на индивидите не се вземат под внимание и общуването протича повърхностно само в зависимост от ролевите позиции.
Средна степен на общуване – Групово общуване, когато общата цел на дейността изкристализира и се разработват груповите норми на поведение. Така се формират и стериотипите на общуване.
Висша степен на общуване – Това е общуване в групата, при което вече се вземат под внимание личностните особености на всеки един член.
При децата потребността от общуване се развива постепенно. Отначало това е стремеж да се привлече вниманието на възрастните. Този стремеж преминава в желание за сътрудничество с тях, а по – нататък децата искат не само да правят нещо заедно с възрастните, но и да чувстват тяхното уважение и накрая възниква необходимост от взаймно разбиране.
3 – Има няколко типове общуване: Според функиците и съдържанието си се разглеждат най – общо три типа общуване:
Познавателно – Когато хората се обръщат един към друг, за да получат необходимата информация. Този тип общуване е основното съдържание на ПО.
Делово – Когато участниците в общуването са в контакт при извършване на някаква дейност за постигане на обща цел.
Интимно – личностно общуване – предполага възприемане на другия като субект на общуването, което се реализира при взаимно разбиране и отклик на чувствата, мненията и намеренията на другите.
ПО е средство за решаване на учебни задачи ; система за социално – психологично осигуряване на възпитателния процес ; начин за организиране на определена система за взаимоотношения между педагога и децата, която осигурява успех в обучението и възпитанието ; цялостна категория, вън от която формирането на личността е невъзможно.Формиращите функции на общуването поставят редица въпроси за неоходимостта от умения и нагласи в процеса на регулиране на общуването.
4 – Същността на педагогическото общуване се разкрива чрез анализ на функциите, който изпълнява. В процеса на педагогическото общуване учителите проектират, организират, направляват, оптимизират взаймодействията си с учениците в процеса на тяхната индивидуална и фронтална работа по време на учебен час.
Според К. Роджерс общуването в педагогическата практика облекчава всички взаимодействия. Според него учителя е преди всичко фасилитатор на образователната работа. Той трябва да помага на възпитаниците си да бъдат естествени, автентични и да изразяват без страх своя личностен потенциал. Искрената доброжелателност на педагозите към учениците в ПО способства за самоактуализацията и личностното им развитие.
Според А.Леонтиев изпълнява следните функции: създава условия за формирането на благоприятен психичен климат; дава възможност за ефективна организация на учебната дейност; съдейства за правилното формулиране на личността; обезпечава управлението на социалнопсихологическите процеси в детския колектив; позволява максимално да се използват в учебния процес личностните особености на учителя.
Според Е.Илин функциите са познавателна, експресивна, регулативна, социален контрол, социализация.
Според Кан – Калик функции на ПО са обмен на информация и организация на взаимоотношенията.
Според Ф.Рахматулина и А.Курбанова в създаването на условия за всестранно развитие на личността, в управлението на социално – психологически процеси в колектива и обезпечаването на благоприятен психичен климат в него.
Според А.Шчербаков общуването е своеобразен канал за управление на процесите на възпитание чрез изпълнението на две основни функции: информационна и интегративно – компенсаторна. Чрез информационната функция учителите получават информация за личността на учениците в най – разнообразни условия и ситуации. Интегративно – компенсаторната функция се проявява в границата на системата: конкретна дейност – общуване (отношения в колектива). В процеса на общуване се интегрират всички въздействия недостигащите се компенсират , а тези, които си противоречат, се коригират.
А.Мудрик приема, че общуването изпълнява следните възпитателни функции: нормативна, познавателна, емоционална и актуализираща.
Според П.Петров на педагогическото общуване са присъщи всички основни функкции на човешката дейност: комуникативна, информационна, когнитивна, емотивна, креативна, конативна.
Най – пълно описва функциите Г. Димитрова: Тя разграничава:
Информативна функция – Извършва се обмен на мнения, оценки, различни виждания за света и действителността.
Когнитивна функция – Осъществява се опознаване, придобиване на знания за общуващите личности.
Нормативна функция – Чрез нея учащите се усвояват нормите и ценностите на обществото и ги реализират в дейността и поведението.
Проективна функция – Оформят се и се прогнозират съдържанието и технологията на възпитателните взаимодействия.
Емоционална функция – Утвърждава се богата гама от чувства и преживявания който са благоприятни или не благоприятни.
Актуализираща функция – Проявяват се културата и личностните качества, отстояват се убеждения, оценки, позиции.
Комуникативна функция – Създават се уменията да се установяват контакти, да се общува свободно и непринудено.
Креативна функция – Създават се реални възможности за творчество в процеса на взаимодействието.
Оценяваща функция – Проявява се чрез действието на оценките и мненията за качествата, ориентациите и поведението в процеса на обучението.
Конативна функция – Свързана е с индивидуалния стремеж на личността към определени обекти.
Контролираща функция – Обучаващите реализират своеобразен контрол върху действията и позициите, поведението на партньорите, които се приемат за правилни.
Коригираща функция – Реализира се под въздействието на убеждения, оценките и мнението на партньора.
Стимулираща функция – Проявява се чрез влиянието на оценките и мнението на партньора, на резултатите на ПО.
Перцептивно – диагностична функция – Изразява се в изграждането на образа на партньора, както и на собствения „Аз“
Според резултатите на Б. Ломов, ПО изпълнява три функции:
информационно – ориентировъчна, афективно – оценъчна и
регулативно – оперативна.
Информационно – ориентировъчната фунцкия е свързана с приемането и предаването на информация. Тя спомага за изясняването на учебно – възпитателната ситуалция и правилното ориентиране в нея.
Афективно – оценъчната функция намира израз в разбирането на преживяванията и емоционалните им състояния, в одобряването и неодобряването на действията на партньорите.
Регулациoнно – оперативната фунция е свързана с непосредственото ръководство и активната намеса в съвременната дейност и е отражение на индивидуалния стил на общуване и ръководство.
Цялостният процес на общуване се изражда от познавателният, емоционалният и поведенчески компонент.
В специализираната литература преобладават разработките, посветени на изучаването на познавателния компонент на ПО. На първо място е възприемането и разбирането на събеседника, времето и пространството на общуване. Благодарение на този компонент се обменят знания, мнения и информация между участниците в процеса на педагогическо взаимодействие.Тази информация се анализира, осмисля, оценява, обогатява, уточнява и осъжда. Информацията, която се предава от учителите е два вида: констатираща и подбуждаща.
Констатиращата информация се предава чрез лекция, беседа, дискусия и дава на учениците нови знания.
Подбуждащата информация е свързана с поведенческия компонент на ПО.
Другата страна на познавателният компонент е свързана с възприемането и разбирането от учителите на собствените психични особености в процеса на ПО. Тя е дълбоко личностна и интимна. Тази страна може да се изучава само чрез самонаблюдение, самоотчета и самоанализа.
Всеки учител може да получи информация, която да му е полезна при отразяването на психичните особености. Четвъртата страна на познавателният компонент се изразява в преобразуването на личността на участниците в процеса на общуване. Опознавайки се един с друг, те опознават себе си и се изграждат като личности. Л.Петровска определя източниците за възприемане на партньорите и източниците за самовъзпроизвеждане. Към първите тя отнася:
Възприемане на другите чрез идентификация със себе си.
Възприемане на другите, така както ги възприемат другите хора.
Възприемане на другите, чрез възприемане на резултатите от тяхната дейност.
Непосредствено възприемане на външността на другите хора.
Възприемане на другите чрез експликация на своите психични състояния.
Вторите източници се изразяват в:
Възприемане на собствената личност чрез идентификация с другите личности.
Възприемане на собствената личност чрез възприятията на другите за нея.
Възприемане на себе си чрез резултатите от с