Технологиите в сферата на образованието

1. Технологиите в сферата на образованието
(2 учебни часа)

До неотдавна свързвани само със сферата на материалното производство, днес технологиите задължително присъстват във всички социални сфери. Технологията е свързващото звено, което осигурява ефективен пренос на теорията в практиката. Технологията осигурява висока надеждност при планирането и осъществяването на всяка практическа дейност. При това, достигането до желаните резултати се извършва при минимален разход на време, усилия, финансови и материални средства. Ето защо в съвременните условия формирането и развитието на технологичния подход и технологичното мислене придобиват особено важно значение. Технологичното мислене в най-общия смисъл на думата е подходът, нагласата, умението постоянно да се мисли комплексно как най-евтино, в най-къси срокове и с най-малки ресурси да се достигнат поставените цели и търсените резултати.
Съвременните технологии могат да се разделят на две големи групи:
производствени технологии;
непроизводствени технологии.
Производствените технологии се характеризират със стандартизиран краен материален продукт. Степента на допустимите отклонения от стандарта определя качественото равнище на технологията – колкото по-малки са тези отклонения, толкова “по-висока” е технологията. При съвременните “високи” технологии практически не се допускат отклонения от стандарта.
Непроизводствените технологии, наричани още социални, интелектуални и творчески, са технологии на създаването на произведения в областта на науката, културата и изкуството. За разлика от производствените технологии, тук крайният продукт е уникален, неподлежащ на унификация.
Палитрата на технологиите в сферата на образованието е извънредно пъстра: образователни технологии, технологии в образованието, педагогически технологии, дидактически технологии, обучаващи технологии, технологии на обучението, технологии на възпитанието, технологии на преподаването, технологии на ученето, тебеширени, аудиовизуални, компютърни и мултимедийни технологии, игрови технологии, Интернет-технологии и т.н. – списъкът може значително да бъде разширен.
Ориентирането в свободно формиращата се терминология не е лесна задача. Според Д. Павлов, причината за различните виждания за технологиите е в придържането към различни концепции за образованието (Д. Павлов, 2001). Технологиите в сферата на образованието могат да се разделят на три концептуално обособени групи:
1. Технологии, свързани изключително с процеса на обучение – на преден план се извеждат технологичните компоненти на дейностите на учителя при преподаването, организацията и управлението на процеса на обучение и дейностите на учениците при ученето. При подобен подход възникват понятията “педагогически технологии”, “дидактически технологии”, “технологии на обучението”, “технологии на възпитанието”, “технологии на преподаването”, “технологии на ученето”, “образователни технологии” и др. п.
2. Технологии, свързани с образователните техники, форми и методи. На тази основа възникват “алгоритмична технология”, “програмирана технология”, “технология на проектите” и др.
Към технологиите, свързани с формите на обучение се отнасят “технология на груповото обучение”, “екипна технология” и др.
Водещите методи на обучение формират друга група технологии: “словесни технологии”, “демонстрационни технологии”, “игрови технологии”, “подражателни технологии”, “евристични технологии” и т. н.
3. Технологии на основата на използваните средства за обучение и учене: “тебеширена технология”, “аудиовизуална технология”, “компютърна технология”, “Интернет-технология” и др. п.
Първоначално възникнало и най-широко разпространено е понятието “технология на обучението”. Това понятие влиза в обръщение в началото на 60-те години на миналия век – най-напред в САЩ, Англия и Япония. През този период присъства и понятието “техника в обучението” (technology in education), свързано с чисто технократски подход и масово въвеждане в училищата на технически устройства, предлагани и широко рекламирани от индустрията.
В България отначало понятието “технология”, свързано с педагогиката и дидактиката се възприема твърде осторожно. Като основни причини за подобно отношение се посочват липсата на определеност за съдържанието на понятието “технология”, отнесено към сложната, многостранна и противоречива педагогическа реалност, както и едностранчивостта в тълкуването и технократският подход, водещ до дехуманизиране на педагогическите взаимоотношения. Но още в първите публикации у нас педагогическата технология се разглежда като конкретна проява на социалната технология във всички аспекти на педагогическия процес, а технологията на обучението – като съставна част, подсистема на педагогическата технология.
За първи път в педагогическата литература М. Андреев разглежда обучението “не само като дидактическо отношение между преподаването и ученето със свои специфични гносеологически проблеми, но и като специфично организационно-функционално, процесуално-дейностно, технологическо единство между преподаването и ученето ...” (М. Андреев, 1981).
Днес педагогическата технология се определя като вид социална технология, която интегрира и модифицира знания от различни области, в търсенето на ефективни решения за педагогически цели. Според П. Петров и М. Атанасова “педагогическата технология в сциентичен план е съвременна интегративна теоретико-приложна наука, която използва теоретични обобщения и приложни знания от областта на педагогиката и психологията, а също и от други области и науки за постигане на образователно-възпитателни цели. Нейното предназначение е да обедини всички релевантни на педагогическата дейност знания, с цел практическата й оптимизация. Важна задача на педагогическата технология е да създава най-благоприятни организационни, методически, технически и други условия за ефективно използване на методите и формите на обучение и възпитание, на дидактическите материали, на техническите средства за обучение.” (П. Петров, М. Атанасова, 2001, 21). При известна условност авторите разграничават четири основни направления в педагогическата технология: “технология на обучението”, “технология на възпитанието”, “технология на педагогическата диагностика” и “технология на управление на образованието”.
Понятието “образователна технология” е сравнително ново в педагогическата теория и практика. Според П. Петров и М. Атанасова “то не е просто другото наименование на педагогическата технология”, това понятие отразява факта, че съвременният учебно-възпитателен процес е единен процес, в който се решават едновременно и дидактически и възпитателни задачи. По своята същност понятието образователна технология “характеризира новата технологическа парадигма, която се отличава с личностно-ориентираната си насоченост и не разделя обучението, възпитанието и развитието.” (П. Петров, М. Атанасова, 2001, 59).
Откривайки много общи характеристики в даваните от различни автори определения, М. Михова предлага следното определение: “Образователната технология обединява различни технологии – обучаващи, възпитателни, учебни, управленски и други, с цел вземане на научнообосновани педагогически решения за подготовката, осъществяването и оценката на процеса образование на човека. Принципната роля на образователните технологии е свързана с повишаване ефективността на образователния процес.” (М. Михова, 2003, 17–19).
В своя университетски курс “Образователни информационни технологии” Д. Павлов внася ред в “терминологичния хаос” от технологии в областта на образованието. Авторът посочва, че “по принцип всяка дейност, насочена към постигане на конкретен резултат в процеса на формиране и развитие на човека, има технологичен характер и може да се нарече един или друг вид технология. Доколкото образованието е интегративен показател за интелектуалното развитие, за степента на формиране на личността на човека, то технологиите, използвани в тази област условно могат да се нарекат “образователни технологии.”” (Д. Павлов, 2001, 25–26).
Д. Павлов предлага модел за систематизиране и структуриране на образователните технологии.
Преди всичко образователните технологии могат да се разделят на две големи групи:
за институционализирано образование;
за свободно образование.
От своя страна, образователните технологии за институционализирано образование се подразделят най-напред според възрастта на учещите на образователни технологии:
за предучилищно възпитание;
за начално образование;
за средно образование;
за висше образование;
за следдипломно (продължаващо, непрекъснато) образование.
По-нататък, образователните технологии могат да се диференцират според характера на основните дейности на:
технологии за обучение (дидактически технологии);
технологии за възпитание (формиране, развитие на личността);
технологии за управление.
На трето място, образователните технологии могат да се разделят според субектите на дейността на:
технологии за учителя;
технологии за ученика.
Предложеният модел е изключително гъвкав – той позволява да се разкрие цялото многообразие на образователните технологии, отворен е за по-нататъшно развитие, коригиране и обогатяване без ограничения.
Образователните технологии, като типични интелектуални технологии, имат редица характерни особености. Д. Павлов разглежда 14 конкретни особености на образователните технологии, от които ще отбележим следните:
гаранция за недопускане на негативно влияние върху учащия се;
вероятностен характер на очакваните крайни резултати;
гъвкавост, а не догматично и формално придържане към дадена технологична последователност;
динамичен характер – постоянен контрол и устойчива обратна връзка в управлението на технологичния процес;
многовариантност – предвиждане на паралелни процедури, операции и стъпки за достигане на една и съща крайна цел;
личностно ориентиране към интелекта, креативните възможности, интуицията, потребностите, мотивите и интересите на всеки учещ;
съвместимост, взаимно допълване и развитие, както на най-модерните, така и на традиционните технологии;
атрактивност, отговаряща на динамичното равновесие между рационалното и емоционалното у учещите;
комплексност, осигуряваща едновременно въздействие върху възможно повече сетива;
проектиране и моделиране на образователните технологии на границата на реалността и абстракцията, с отчитане на изключителната роля и значението на евристиката, фантазията, интуицията и способността да се формулират хипотези и прогнози;
адаптивност – широко адаптивни (с тенденция за универсалност), ограничено адаптивни и конкретни (насочени към строго определена ситуация или проблем). (Д. Павлов, 2001, 26–50).
Образователните технологии непрекъснато се обогатяват с нови направления и конкретни решени