Теории и направления в психологията

Съдържание :

Теории и направления в психологията

А. Културно-историческа теория за развитието на психиката
Б. Бихевиористично направление в психологията
В. Психоаналитично направление в психологията
Г. Нови теории в развитието на съвременната психология

А.Културно-историческа теория за развитието на психиката
Двадесетте-тридесетте години на ХХ век заемат особено място в развитието на психологическата наука. Това е времето на решителната ориентация на хуманитарното знание към диалектико-материалистическата методология. Макар и нова линия в развитието на психологическото мислене, този преход е подготвен от редица научно-материалистически ориентирани психолози: П. Жане, Ж. Пиаже, А. Валон и др., чиито изследвания и теоретически обобщения и в днешно време носят заряда на научната си актуалност. Критичният анализ на идеите на тези автори още в края на 20-те години на миналия век допринася, от една страна, за безусловното им включване в “златния фонд” на психологическата наука, а от друга, за утвърждаване на основните идеи на Л. С. Виготски, станали по-късно теоретична основа на съвременната диалектико-материалистическа психология. Анализът и обобщенията върху експерименталното и теоретично наследство на Л. С. Виготски винаги ще бъдат съпровождани от неволно “скалиране” на неговите идеи. Тяхното последователно представяне е само проследяване на вътрешната им логика в единната структура на психологическия анализ. Изхождайки от такова разбиране, естествено е да бъде поставено началото с фундаменталния за психологическата наука проблем за развитието на висшите психични функции. Всъщност с този проблем Л. С. Виготски започва разработването на основите на обективната психология, воден първоначално от желанието да осъществи “обективен анализ на човешките емоции, възникващи при четенето на това произведение”
Равнището на развитие на психологията в началото на 20-те години на миналото столетие не способства за такъв анализ, но затова пък стимулира Л. С. Виготски в ориентацията му към разработване основите на обективната психологическа наука. Две основни препятствия стоят пред него при осъществяването на това епохално за психологията начинание: традиционният интроспективен подход към съзнанието, разбирано като “сцена”, на която са представени неговите елементи – психичните функции и войнстващият бихевиористичен подход, типичен с пълния си отказ от съзнанието и със свеждането на сложното поведение до елементарната психична реакция.Психологическият анализ на културното развитие Л. С. Виготски осъществява върху основата на общия закон за развитие на поведението, формулиран от П. Жане като главен закон на психологията. Този закон гласи: “...в процеса на развитието детето започва да прилага към себе си същите форми на поведение, които в началото другите са прилагали към него”.
Основният факт, който отразява този закон, се състои в това, че в индивидуалното си развитие детето се включва в социалните ситуации и в резултат на това “усвоява социалните форми на поведение”. Тази е едната, изходна страна на културно-историческото психично развитие. Втората страна е в това, че детето започва да прилага овладените форми на социално поведение вече към себе си.
Според П. Жане това най-добре се проявява при използването на знака. В историко-генетичния подход на Л. С. Виготски към психичното развитие на човека основно значение има концепцията за опосредствания характер на висшите психични функции. В този анализ авторът се опира на Марксовата постановка за двойно опосредствания характер на труда: от оръдията за производство и от боществените отношения между хората, участващи в трудовата дейност. По аналогия с това положение на Маркс, Л. С. Виготски издига положението за двойно-опосредствания характер на културно-историческото психично развитие на детето: от психичните оръдия (знаците) и от общуването (“сътрудничеството”) на възрастните с децата. Многобройните експериментални изследвания позволяват на Л. С. Виготски да обоснове принципно нова теория за оръдийно знаковата същност на висшите психични функции.
В категорията “психично оръдие” Л. С. Виготски включва езика, писмените знаци, математическите знаци, от най-елементарните до знаците на висшата математика, мнемотехническите средства, схеми, диаграми, различни условни знаци, средства за избор по жребий, броене на пръсти и т.н., или по израза на А. Н. Леонтиев, всичко от “възела за запомняне на думата”.
В теорията на Виготкси е изведено за първи път принципно ново разбиране за психичната дейност на човека и на тази база и за неговото психично развитие. Същностното за човешката психика е това, че тя има исторически произход. Човешката психична дейност е подчинена на обществените закони, а не на биологичните закони. Виготски за първи път излиза с разбирането, че психичната дейност на човека е продукт от обществено историческата дейност на човечеството и това се отнася само за човешката психика. Психиката на висшите животни е само биологично детерминирана. Човешката психична дейност е двойно опосредствана, веднъж от нормалното функциониране на мозъка/мозъкът е анатомичният орган които осигурява психичното отражение/този факт има еднакво значение както за човека така и за висшите животни, историческите условия за развитието на човека и преди всичко овладяването на език поражда нов тип психично отражение благодарение на езика мозъкът на човека вече отразява обществени отношения, действителност, реалност. Психичното отражение на обществената действителност е присъща само на човека. Човешката психика е продукт на отражението на обществената действителност осигурена от мозъка. Затова психиката на човека е опосредствана и от обществената, историческата дейност на човечеството и това е втората насока на опосредстване.
С категорията психична функция Виготски търси възможност за преодоляване на устойчиво обособилият се в Психологията парциален подход към психичните феномени. Точността на анализа на психичните процеси, на психичните свойства и качества, на психичните състояния на личността по правило изисква относително самостоятелно изследване и описване на тези феномени, но заедно с осъществяването на такъв диференциран анализ започва да се създава впечатление за тяхната пълна обособеност. Такова разбиране влиза в разрез с единната функционална структура на психичните феномени. Познавателните процеси не са константни величини те се формират у човека, развиват се, достигайки измеренията на личността и са взаимосвързани, в единство затова тяхното изследване и анализ следва да бъде в единство и вътрешна обособеност. Убеждението на Виготски е в това че психичните процеси се разглеждат като страна, елемент на единната психична структура и такава именно структура е психичната функция. Тя съдържа едновременно и специфичните характеристики на психичните феномени и тенденцията им към развитие и превръщането им в относително устойчиви конструкти на личността. Това означава че психичния феномен е сложен конструкт в които са вплетени едновременно и познавателните процеси и психичните свойства и качества на личността .Такъв конструкт е всеки психичен акт, затова психичния феномен се дефинира като психичен ак,т в който се преплитат вътрешно познавателните страни , качествено свойствените страни и психични състояния на личността. Идеята на Виготски за водещото значение на обучението за психичното развитие се свързва с въвеждането от него на две понятия: АКТУАЛНО РАВНИЩЕ НА РАЗВИТИЕ и ЗОНА НА НАЙ- БЛИЗКО РАЗВИТИЕ. С понятието АКТУАЛНО РАВНИЩЕ НА РАЗВИТИЕ Виготски смята, че трябва да се означава степента/нивото на психично развитие до което е достигнал индивида в даденият момент. Установено е че всеки индивид в резултата на овладяване на обществено историческият опит на човечеството в съответствие с условията при които се осъществява този процес достига в даден момент определено равнище. В случая се разбира само онова ниво до което е достигнал в даденият момент индивида затова и се нарича актуално равнище на развитие. То се установява посредством определени задачи в зависимост от областта на изследване, които индивида /учащият се/ решава безпогрешно, пълноценно и в крайна сметка излиза успешно от определената ситуация. Профилът на задачата отразява актуалното равнище на развитие за дадената област, не може от една математическа задача да се прави заключение за ситуация от друго естество. Актуалното равнище на развитие е показател за нивото на психично развитие на индивида в конкретната област на знания. ЗОНАТА НА НАЙ БЛИЗКО РАЗВИТИЕ е това понятие с което се означава онова най близко ниво на психично развитие до което подрастващият може да достигне при наличието на благоприятни условия за това. Според Виготски зоната на наи близко развитие се установява посредством задачи от определена област на познанието от които индивида не може сам да излезе но би могъл да стори това при благоприятно взаимодействие/ сътрудничество с възрастните хора. Най важната страна на зоната на най близко развитие е в това че тя проектира бъдещето психично развитие на индивида при това зоната на най близко развитие открива перспективата за развитието на човека но при едно категорично условие:оптимално сътрудничество на подрастващият с възрастните от тук следва че зоната на най близко развитие открива полето в което подрастващият може да бъде обучаван, такава е същността на задачите/ситуациите в които е поставен обучаемият, те показват:
1. Какво не може сам да направи подрастващия.
2.Показва на какво може да бъде обучаван подрастващият.
Върху основата на сътрудничеството посредством обучението в полето на зоната на най близко развитие учащият овладява знания и действия и вече е в състояние сам да се справя и сам да излезе от такава ситуация, това означава че посредством обучението но в полето на зоната на най близко развитие тя се превръща в ново актуално равнище на развитие.
Концепцията на Виготски за водещото значение на обучението в психичното развитие открива път за възможностите да бъде контролиран и в известни граници да бъде управляван психичният процес на психичното развитие на подрастващите. Значението на тези концепции е в това че те са основа за нов начин на мислене за психичното развитие на човека. В анализа на тези концепции се очертава неговото разбиране на двойно опосредстваното психично развитие на човека. Става ясно че психичната дейност на човека е опосредствана едновременно от нормалната работа на мозъка и от съвкупната обществено историческа дейност на човечеството и в частност от нейните продукти.

История на психологията
1. Психологията (от psyche — , , , logos — ) е група от академични, клинични и промишлени дисциплини, занимаващи се с обяснение и предсказване на поведението, мисловните процеси и чувствата на хората. Психологията също се отнася до прилагането на това знание в различни сфери на човешка активност, включително проблеми от ежедневния човешки живот и лечение на ментални заболявания.
2. Обект на психологията
Психологията описва и се опитва да обясни , поведението и социалното поведение. Емпиричната психология е посветена главно на описване на човешкия опит и поведение. През последните 20 години психологията започна да изследва връзката между и или . Все още не е ясен начинът, по който си взаимодействат: дали съзнанието определя състоянията на мозъка или състоянията на мозъка определят съзнанието - или и двете?
3. История
3.1. Корените на психологията
Първото учение за се нарича (от латински: anima - ). Според него душата е независима същност, отделена от и способна да управлява всички живи и неживи предмети. То възникнало около 10 000 г. п.н.е. Чрез това учение древните си обяснявали каква е разликата между будния и заспалия човек, между живия и мъртвия. Духовете им давали добро обяснение за това, тъй като смятали, че те са всеобхватни и владеят всичко във Вселената. Така например, считали, че душата е напуснала мъртвия завинаги, а при заспалия душата му временно се е изселила и се връща при него на сутринта.
По-късно възниква за душата. Според него душата е мате