Училищното дело и зараждането на педагогическата мисъл в Древен Китай

УЧИЛИЩНОТО ДЕЛО И ЗАРАЖДАНЕТО НА ПЕДАГОГИЧЕСКАТА МИСЪЛ В ДРЕВЕН
КИТАЙ

основата на богатата и своеобразна педагогическа традиция на Древен Китай, както и
при другите разгледани цивилизации, лежал опитът на семейно-общественото
възпитание, наследен от първобитната епоха. Животът в семейството протичал под
знака на многовековни обичаи и ритуали. Считало се, че всеки дом има покровител,
който оценява поведението, труда и старанието на всеки от семейството, затова всеки
се стремял да спазва утвърдените правила и ограничения.

Китай в резултат на многовековна традиция се формирал педагогически идеал, който
се изразявал във възпитанието на начетен, вежлив, с вътрешно самообладание човек,
умеещ „да погледне дълбоко в себе си и да установи мир и хармония в душата си“. В
основата на възпитанието лежало уважението към висшестоящия. Наставникът се
почитал като баща. Дейността на учителя била много уважавана, а придобиването на
образование – въпрос от изключителна важност.

Според древните летописи първите училища в Китай възникнали в III-то хилядолетие
пр.н.е. и били два типа: едните се появили в места за възрастни хора, където те
обучавали и наставлявали младежи; в другите се учило военно дело, предимно
стрелба с лък. В по-късните училища (XVI-XI в. пр.н.е.) се учели децата на свободните
и състоятелни граждани, а програмата за обучение и възпитание включвала шест
изкуства: етични норми, писане, смятане, музика, стрелба с лък, управление на
колесница.

Главна цел на обучението била усвояването на йероглифното писмо. По времето на
първите училища това писмо се владеело от малко хора – т.нар. писатели свещеници.
Умението за ползване на йероглифи се предавало по наследство и се
разпространявало ограничено. Първите йероглифи били изобразявани върху
черупките на костенурки и кости на различни животни, след това – върху бронзови
съдове, по-късно на бамбукови плочки и копринена тъкан. След като през II в. пр.н.е.
започнало производството на хартията и мастилото, процесът на писане на
йероглифите и обучението в йероглифно писмо значително се улеснило. Подходът в
училищното обучение в Древен Китай се свеждал до кратка, но ефективна формула:
лекота, съгласие между учител и ученици, самостоятелност на обучаемите.
Наставникът трябвало да се грижи неговите възпитаници да се научат самостоятелно
да формулират и да решават различни проблеми.

Китай е от древните цивилизации, които направили първите опити да се осмисли
теоретически възпитанието и образованието. Основните философски школи в Китай
се оформили към VI в. пр.н.е.: даоизъм, будизъм и конфуцианство.

Даоизмът (основател Лао Дзъ - VII в. пр.н.е.) разглежда образованието като нещо
изкуствено на пътя към хармонията на човека и природата. Основно

внимание се отделяло на сближаването с природата с помощта на техники като
мълчанието и бездействието.

Будистката педагогическа традиция навлязла в Китай от Индия.

Най-голямо въздействие за развитието на педагогическата мисъл оказало –

конфуцианството.

Конфуций (Кун Фудзъ, 551-479 г.пр.н.е.) е китайски мислител и философ, от чиито
учения произлиза конфуцианството, повлияло живота и мисленето на хората
Китай, Япония, Корея, Виетнам. Той е една от най-влиятелните личности в китайската
и световната история и религия. Приживе е признат като „учител на 10 000 поколения“.
Живял е почти в едно и също време с Лао Дзъ и е бил негов ученик. Конфуций
създава свое училище,

където според преданието е обучил 3000 ученици. По-късно е почитан като
покровител на науката и образованието.

Методиката на преподаване включвала диалог на учителя с учениците, класификация
и сравнение на факти и явления, подражание на образци. Конфуций обобщил опита
във възпитанието и обучението на Древен Китай и изразил собствени оригинални
идеи в тази област.

основата на възпитанието лежали общофилософски и социални възгледи. Конфуций
разглеждал възпитанието, нравственото самоусъвършенстване като съществен
фактор за човешкото съществуване и условие за благополучие. Стабилността на
обществото почива на образование според социалната цел: "Императорът трябва да
бъде върховен владетел, чиновникът – чиновник, бащата - баща, синът - син."
Конфуций приема, че държавата е едно голямо сплотено семейство. Членовете на
държавата са свързани един с друг така здраво и многостранно, както и членовете на
семейството, където взаимоотношенията се градят на основата на уважението,
предаността, доверието и отговорността на един към друг. Конфуций определя пет
вида отношения между хората: между баща и син; между мъж и жена; между братя;
между различни семейства; между владетеля и поданиците. Във всички тези
отношения е налице подчинението на по-нископоставения към по-високопоставения.

Конфуций разглежда човешката природа като материал, от който при правилно
възпитание може да се формира идеалната личност. Виждайки във възпитанието
свидетелство за огромна съзидателна мощ, Конфуций все пак не го счита за всесилно,
обвързвайки крайния педагогически резултат с наследствеността. Развивайки тази
теза, той отбелязва, че хората по природа нямат еднакви възможности. Различава три
категории хора:

носителите на най-високата вродена мъдрост ("синовете на небето", "владетелите");

тези, които постигат знания чрез учене и въпреки ограничените природни наклонности
("благородните мъже", "опората на държавата");

хората, неспособни за трудния процес на постигане на знания ("плебса",
"простолюдието");

За цел на възпитанието Конфуций определя формирането на идеалния, благородния
мъж, който е длъжен да притежава високи качества: човеколюбие, благородство,
стремеж към истината, искреност, почтителност, богата духовна култура, като
първостепенно е човеколюбието. Всички те трябва да са съчетани

любов към учението. По същество, на китайския философ принадлежи едва ли не
първата в историята на човечеството идея за всестранно развитата личност, където
преимуществото е на нравственото начало пред образоваността. Програмата за
обучение на "синовете на небето" и на "благородните мъже" е насочена към
нравствено, умствено, естетическо и физическо развитие чрез упоменатите вече „шест
изкуства“: етични правила, писане, смятане, музика, стрелба с лък, управление на
колесница.

Класическият труд на Конфуций, в който са изразени педагогическите му възгледи, е
трактатът „Беседи и съждения“ ("Лун ю"). В него са възпроизведени беседи на
философа с ученици. От II в. трактатът става задължителен за наизустяване в
училищата.

Последователи на Конфуций в продължение на четири века съставят трактата „Книга
на обредите“ (IV-I в. пр.н.е.) В книгата образованието е признато за необходимо и
първостепенно за човека. Изложена е система от педагогически принципи, методи,
похвати: „Ако не се пресече злото, когато е открито, то няма да може да бъде
преодоляно“; „Благородният човек поучава, но не тегли след себе си, насърчава, но не
използва сила, проправя пътя, но не води до края“; „Благородният човек се закалява и
усъвършенства в учението, придобива знания в развлеченията“; „Ако се учиш, когато е
минало времето, успех няма да имаш“; „Бъди последователен“; „Ако учите сами,
кръгозорът е ограничен и знанията оскъдни“; „Учител и ученик растат заедно“ и др.

трактата „Книга за обредите“ има глава „За ученето“, където се съдържа разгърната
характеристика на дидактически идеи в духа на конфуцианството. Изложени са задачи
и програми за 9-годишно образование и възпитание. Предлага се обучението да
започне на 7-8-годишна възраст, като през определено време се изследват различни
особености и резултати от обучението на ученика:

след първата година в училище се отчитат четивните умения на ученика и неговите
способности;

след 3 години – притежава ли ученикът склонност към учене, приятно ли му е със
съучениците;

след 5 години – задълбочеността на знанията и привързаността към учителя;

след 7 години – способност за рационални съждения и умение за избор приятелите;

след 9 години, в края на обучението – випускникът е длъжен „твърдо да отстоява
научни позиции“.

На изхода на епохата на Древен Китай (II в. пр.н.е.- II в. от н.е.) конфуцианството се
явява официална философско-религиозна идеология, както и официална идеология
на образованието и възпитанието. Издига се престижът на образования човек,
появява се своеобразен култ към образоваността. Училищното дело става неотменна
част от държавната политика. Възниква системата на държавните изпити за
чиновнически длъжности. Образованието се превръща в път към обществена кариера.