Вапцаров на български , авт. О. Антов

Огнян Антов
ВАПЦАРОВ НА БЪЛГАРСКИ
Изследване
АНАПЕСТ
Варна
2017

Портфолио 8
8.1 Вапцаров на български (2000)
Опус 113
Антов, Огнян. Вапцаров на български . - Варна : Славена, 2002. -
78 с. ; 20 см. - ( Библиотека за учителя и ученика ; 14 ).
Офс. изд. - 200 тир.
“Вапцаров на български” изследва цикъла “Песни за човека”,
първи от сбирката “Моторни песни”, 1940. Снабдена е с послепи-
си, въвеждащи и обобщаващи думи, но всички те обслужват яд-
рото – анализи на осемте стихотворения на цикъла. Това е прос-
пективна плетеница от анализи, които (колкото повече се навлиза
в цикъла) толкова повече ретроспективни нишки извеждат от
изминатото… Целите са няколко: Фокусиращ анализ на конкрет-
но стихотворение – основни смисли, тип лирически светоглед,
ритъм и стих, стилистика. Но конкретните анализи не се стремят
към изчерпателност, а към нещо друго. Стремят се към мотивната
структура и въобще към тези нива на художествената тъкан, които
правят от отделните творби една цялост, многоизмерен обект със
свой контекст. Тоест освен въздействащите средства на отделните
творби, друга основна теза е цикличността и нейните пътища и
закономерности… Защото поезията на Н. Вапцаров е естествено
циклична. С друго, освен с поезията, тази книга не се занимава.
Copyright
(c) Огнян Антов, автор, 2000
(с) Анапест, електронно издание, 2017
Ан № 8-81-2017-001-001

Съдържание
ВЪВЕДЕНИЕ ОТ АВТОРА 5
“ПЕСНИ ЗА ЧОВЕКА“ 7
УГОВАРЯЩ УВОД 7
„ВЯРА“ 9
„ПРОЛЕТ В ЗАВОДА“ 21
„ЗАВОД“ 26
„СПОМЕН“ 34
„РОМАНТИКА“ 41
КРАТКА ИНТЕРМЕДИЯ 50
„ДВУБОЙ“  51
„ПИСМО“ 61
„ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА“ 68
ОБОБЩИТЕЛНИ ДУМИ 89
ПОСТ СКРИПТУМ 98
ФИНАЛЕН АКОРД 101
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА 104

5
ВЪВЕДЕНИЕ ОТ АВТОРА
Отгърнете следващата страница. Ще прочетете от-
кровение на Никола Вапцаров, което спокойно приемете
като код. “Файл, стартиращ програма”, както казват мо-
дерните хора.
Отгърнете и по-следващата страница. Там започва
нещо, което пък приемете като синекдоха (както казват
класическите хора). Това е (почти) затворен, (умишлено)
безконтекстов анализ на осем Вапцарови стихотворения
– цикъла “Песни за човека“. Те сами си съзиждат кон-
текст. А направените върху тях от нас изводи се опитайте
за миг да приемете за представителни и за целия Вапца-
ров.
Може би това ще се окаже сполучлив път към негова-
та поезия.

“Вие познавате ли шума на машината?
Не, това не е само шум, някак грубо е да
се каже, че е шум. Тогава и аз така го
наричах, но сега не си позволявам таки-
ва грубости. Защото това е душата на
машината, това е нейният пулс, а ако тези
сравнения ви се виждат много сантимен-
тални, кажете тогава, че това е нейната
диаграма.”
Никола Вапцаров

7
“ПЕСНИ ЗА ЧОВЕКА“
УГОВАРЯЩ УВОД
Какво представлява една стихосбирка? Представа.
Образ. Портрет. Представа за авторовия творчески порт-
рет, образ на духовните му представи и портрет на него-
вите поетични образи.
Това, разбира се, е каламбур, но целта му е да под-
скаже многопосочността при един контакт с предлаган
авторски сбор от произведения. А посоките са пресре-
щащи се, пресичащи се и успоредни. От страна на ав-
тора стоят проблемите с осмислянето, умишлеността,
неслучайността в подредбата на творбите – за да изпъ-
кнат те откъм концептуалното им значение и тежест, да
си подпомогнат семантично и да маркират по-целена-
сочено същността си. Авторовата роля е стратегическа,
т.е. тя изисква контрол не само върху текстовата тъкан,
но и върху метатекстовата. Читателската стратегия пък е
по презумпция лабилна и нестабилна, но пък и истински
силна, ако е преплетена и по(д)ведена от знаците на авто-
ровия замисъл. От страна на читателя контактът с текста
минава през разни фази – първоначален сблъсък, посте-
пенно навлизане в новата или чужда поетика и желание
или отказ от следване на авторовата стратегия. А когато
става въпрос за стратегия при обединяването на група
текстове – и то не механично, а смислово аргументирано
обединяване – и двете страни, автор и читател всъщност
участват в един общ, паралелен прочит на предлагания
материал. И разликата е само хронологична: авторът
пръв е “обработил материала”, пръв е проследил ниш-

8
ките на смислите и ги е завързал във възел, който чита-
телят впоследствие достига, развързва и в крайна сметка
завързва отново.
Примерната схема на всичко това изглежда така: Ав-
торът (след сътворяването) чете ретроспективно и
става читател. Следващите читатели навлизат в не-
познатата им среда (първоначален сблъсък с текста),
разпознават себе си в тази среда (това е неизбежното
пресичане при общо светоусещане) и следват или се
противопоставят на предлаганото им смислопострое-
ние. И именно смислопотокът става обект на манипу-
лация и контрол при задействане на концептуалността
(тук тя е редът, подредбата на групи текстове в рам-
ка – било сбирка, цикъл и т.н.).
Вапцаров издава една стихосбирка. Единствена. “Мо-
торни песни”, 1940 година. Това значи, че той е родител
на една рожба и, като такъв, той внася в нея черти от
собствения си портрет, във “възпитанието” й (подредба-
та) влага собствените си представи и целта на родител-
ската си грижовност разбира като даване на висш, мак-
симално обемащ и въздействащ, поетичен образ. Което
ще рече – в тази стихосбирка той гради образа на своята
поезия. Иначе казано – поезията на Никола Вапцаров в
най-широкия й и многопластов аспект можем да открием
именно в тази книга. С това по никакъв начин не се “поиз-
бутват” всички останали творби. Просто се посочва едно
реализирано качество на стиховете от “Моторни песни” –
способността да влизат и да съставят обща концепция (и
така да значат освен индивидуално, но и като маса, част
от организирано цяло). Качество, което съдбата не е поз-
волила да придобият стихотворенията извън “Моторни
песни” (поради трагичната орис на поета). Което обаче

9
съвсем логично извежда до извода, че елементите на ци-
кличността могат да се потърсят и в цялото, достигнало
до нас, стихотворно наследство на Никола Вапцаров. Но
за това – в Послеписа.
“Моторни песни” е стихосбирка с цикличен модел.
Общо двайсет и една творби, обединени в четири цикъ-
ла с различен брой в състава си. Последното би могло
да подсказва не за предпоставеност или стихийност в
избора на този модел, а за вътрешна предразположеност
и вътрешна необходимост на творбите от съчетаване, от
взаимен контакт. Това (и без това звучащо като работна
хипотеза) изисква аргументирането си. А единственото
същинско доказателство е анализът. Анализ на циклите.
(Или поне на един от тях.) И следователно – на стихотво-
ренията в тях (него).
„ВЯРА“
е първото стихотворение, с което Вапцаров ще начене
представянето на поезията си пред света. И това предста-
вяне започва с жест.
Впрочем, нека – като подобаващо за начало – спазим
една “нормативност”. Да проблематизираме това, което
първо навлиза в процеса на осъзнаването. Заглавието.
Проблематизирани, нещата около него стоят по подобен
начин: Имаме “чисто” понятие. Т.е. дума, която стои в
най-неутрална и абстрактна позиция. “Вяра”. Оставено
без предикат, то се оттласква от религиозното си значе-
ние. Поставена сред производните си сестри – вярване,
поверие, верую, увереност, вероятност – тя отново се
оттласква и пак от евентуалната си конкретност. И изво-
дът, който ненавременното обобщение би предизвикало,

10
е, че навярно ще се сблъскаме с вярата като общочовеш-
ка ценност. Което оставя у нас полъха на програмност,
постановяване…
“Ето – аз дишам, работя, живея и стихове пиша (тъй
както умея).”
Ето го и споменатия жест. Той е речеви. “Ето”. С това
посочване ние осъществяваме първия си контакт с лири-
ческия герой. Той ни насочва към себе си. (Следва “аз”).
Към човешката си същност. (Дишам – работя – живея). И
към особеността си. (“Стихове пиша”). И всичко това е
“ето”. То означава повторителност – споменатата принад-
лежност към категорията на човешкото съществуване, но
и означава демонстрация, доказателство – заиграване с
логиката на нагледността. Читателят сяда да чете поезия
и чува: “и стихове пиша (тъй както умея)”. Тази закачка в
скоби би могла да го разконцентрира, ако не беше начал-
ното “ето”. Така декларацията “и стихове пиша” се пре-
връща в елемент на аргументирането. Но аргументиране
по-особено – на адекватността от въвличането на читате-
ля в такъв един непосредствен, реторичен, но и интимен
тон на контакт. Сиреч – от това начало ние ставаме сви-
детели на демонстрирана нужда на лирическия герой от
директно скъсено и реторично общуване с адресата си.
А то е свидетелство и за способността на автора, Нико-
ла Вапцаров, да (нека употребим точността на клишето)
“хваща читателя за гушата”.
Още ще се задържим на това начало. Умишлено. Нека
го погледаме от повече страни. (Доколкото “умеем”.)
Тук всъщност се преплитат две начала – фактологич-
но и онтологично. Начало на стихосбирката и началата
на човешкото. В случая – на човека. Името на цикъла
е “Песни за човека” и той започва точно с маркирането

11
на Човека с главна буква. Физическото начало – диша-
нето. Социалната природа на човека – работата (труд).
Абстрактната номинация на съществуването – глаголът
“живея”. И накрая висшата дейност на човека, разумът,
отличаващ го от останалите живи същества и показан
тук с един от своите върхове – творчеството (“и стихо-
ве пиша”). Както се вижда – това е градация, смислова
градация. Но и в нея има собствена логика на развитие.
Движение от “битово” към битийно. Градирането е по
двойки: “дишам” и “работя”, “живея” и “пиша”. А е по
двойки, защото можем да открием причинно-следствен
комплекс във всяка една, който би изглеждал така – ди-
шам, следователно (за да ) работя и живея, за да (следо-
вателно) пиша. Такъв е онтологичният аспект в това на-
чало.
И да обърнем за миг внимание върху стиховата струк-
тура на тези първи стихове. След хорея (“ето”) следват
седем амфибрахия, организирани в двойки, като послед-
ната съдържа кръстосана рима. Следователно тази първа
полустрофа е с шестсричен размер – двустъпен амфи-
брахий. Но понеже това е една трудна за удържане схе-
ма, особено при многострофна стихотворна цялост, нека
отчетем предположението, че по-нататък ще се убедим в
размера на четиристъпния амфибрахий и, в такъв случай,
в съседен римен строеж. Т.е. римната двойка “дишам –
пиша” ще остане вътрешна за стиха (преди цезурата) и
ще получи характер на допълнително обвързващ елемент.
А сега – останалото.
Лирическият герой доозначава себе си. Той съобщава
и екзистенциалната си позиция – борба с живота. Всъщ-
ност той проблематизира една съставка от горната онто-
логическа градация: “живея” – “живота”. И тук започва

12
едно противоречие (в буквален смисъл). В заглавието е
закован мотивът “вяра”, а в повече от две трети от творба-
та се разглежда и разгръща мотив за живота. И то точно
мотив, макар да е направен опит, подвеждащ, “животът”
да се превърне в герой (в израза “с живота сме в разпра”,
който означава двупосочност).
Стихотворението е един пример за взаимовръзка
между композирането на материята и композирането на
смисъла й. Имаме широко количествено и качествено
разгръщане на мотива за живота и отношението на ли-
рическия герой към него. Количественото се изразява в
аргументативния подход, в натрупването на примерни
ситуации за това отношение: окачване на въжето, лете-
не с пробна машина, с ракета. А качественият аспект на
проблема се съдържа в тълкуването на тези ситуации,
в заявленията на героя – “живота… аз пак ще обичам”,
а преди това – “и боря се с него”; още – “с живота сме
в разпра” и “за него… направил бих всичко”. (Целта на
този наш манипулативен маниер на цитиране е да подчер-
тае парадоксалната природа на “разпра”-та.) Освен това
в текста героят говори за три типа живот – за Живота (с
главна буква, върховната ценност – “приятния гъдел, че
още живея”), за “живота с грубите лапи челични” (този,
с който се бори) и за “живота по-хубав, живота по-мъ-
дър”. С този последен “тип” живот героят свързва двата
мотива – живота и вярата. Ала по-уместно би било да