Възникване и обособяване на психологията като самостоятелна наука

ВЪЗНИКВАНЕ И ОБОСОБЯВАНЕ НА ПСИХОЛОГИЯТА КАТО САМОСТОЯТЕЛНА НАУКА

Изясняването на специфичните особености на изучаваните от психологията явления представлява доста голяма трудност и тяхното разбиране зависи до голяма степен от мирогледа на хората, които се сблъскват с необходимостта да схванат психологическата наука. Трудността се състои преди преди всичко в това, че специфичните особености на явленията, които психологията изучава, са били отдавна отделяни от човешкия ум и разграничавани от другите прояви на живота като особени явления. Така постепенно са се изградили представите за различните категории явления, които започнали да наричат психически ( психически –функции, свойства, процеси, състояния и т.н.). Хората са виждали техния особен характер в принадлежността към вътрешния свят на човека., различаващ се от онова, което заобикаля човека. Те започнали да ги отнасят към областта на душевния живот, противопоставян на реалните събития и факти. Тези явления се групирали под названията: възприятие, памет, мислене, воля, чувства и др., за да образуват в съвкупност това, което се нарича психика, психически, вътрешен мир на човека, негов душевен живот и т.н. И макар хората, наблюдаващи други хора във всекидневното си общуване, да са имали непосредствено работа с различни факти от поведението (действия, постъпки и т.н.), потребностите на практическото взаимодействие обаче са ги принуждавали да различават скритите зад външното поведение психически процеси. Зад постъпката се долавяли винаги намеренията, мотивите, от които се ръководел човек, зад реакцията спрямо едно или друго събитие – особеностите на характера. Ето защо дълго преди психическите процеси, свойства и състояния да станат предмет на научен анализ, се е натрупвало житейско психологическо познание на хората един за друг. То се е утвърждавало, предавало се е от поколение на поколение в езика, в паметниците на народното творчество, в произведенията на изкуството. Определена представа за психиката дава на човека и неговият личен житейски опит. Житейските психологически сведения, почерпени от обществения и личния опит, образуват донаучните психологически знания. Като цяло обаче тези знания са лишени от системност, дъбочина, аргументираност и поради това не могат да бъдат здрава основа за сериозна работа с хората ( лечебна, педагогическа и т.н.), която изисква научни , т.е. обективни и достоверни знания за психиката на човека, позволяващи да се прогнозира неговото поведение в едни или други очаквани обстоятелства.
От най-древни времена потребностите на обществения живот са заставяли човека да различава и да се съобразява в постъпките си с особеностите на психическото устройство на околните хора. Първоначално тези особености са се обяснявали с действието на душата като особено двойно тяло. С развитието на производството и културата представата за това, че в заобикалящите ни предмети обитават свръх-естествени души, отстъпва пред учението, според което душата е частица от природата и се подчинява на неотменими закони. Това учение е било развито от мислителите-материалисти в древна Гърция и преди всичко от Хераклит и Демокрит. Те предполагали, че по своята природа душата е огнена ”искрица” (Хераклит) или “ атом на огъня” (Демокрит), че тя съществува и се изменя по силата на същите естествени причини, които са свойствени на вселената като цяло. Материалистическото разбиране на психиката се утвърждавало с първите успехи в опознаването на устройството и функциите на живото тяло. Алкмеон открива, че органът на психиката е мозъкът. Дълги векове след Алкмеон някои учени отстояват мнението, че основен орган на психиката е сърцето. Хипократ създава учението за темпераментите което е изиграло важна роля в научното обяснение на индивидуалните различия между хората. Платон провъзгласява душата за нематериална и безсмъртна. Платон въвежда понятието за частите на душата, определяйки като такива: разума, мъжеството, въжделението. Платон е родоначалник на дуализма в психологията, т.е. на учението, което трактува материалното и духовното, тялото и психиката като две самостоятелни и антагонистични начала. Аристотел възвръща психологическата мисъл на естествено научна почва, на почвата на биологията и медицината. До Аристотел както материалистите , така и идеалистите предполагали, че душата и тялото могат да съществуват отделно едно от друго. За първи път в историята на човешката мисъл Аристотел издига идеята за неделимостта на душата и живото тяло. До Аристотел философите са различавали само усещане и мислене. Аристотел открива обаче, че съществува област на представите като образи на предметите, които са действали преди това върху сетивните органи. Открил е също, че тези образи се съединяват в три посоки: по сходство, съседство и контраст. По този начин са били указани основните видове асоциации (връзки) на психическите явления. В самата категория на психическото се заражда понятието съзнание. Човек е способен не само да има възприятия и мисли, но и да забелязва, че те принадлежат на него, не само да извършва волеви действия, но и да знае, че те изхождат от него. През III в. пр. н.е.александрийските лекари Херофил и Еразистрат открили нервите като различни от връзките и сухожилията. Римският лекар Гален след като обобщил постиженията на физиологията и медицината, обогатил представите за физиологичната основа на психиката и се приближил до понятието съзнание. Отначало Платон, а след това Августин придават на понятието съзнание крайно идеалистическа окраска. Смятало се, че цялота знание е заложено в душата, която притежава способността да се обръща към себе си, като прониква с определена достоверност в собствената си дейност и в своите невидими продукти. Това познаване на душата за себе си е вътрешният опит, принципно отличаващ се от опита на външните сетивни органи. Декар предположил, че както работата на сърдечния мускул се управлява от вътрешната механика на кръвообращението, така и работата на всички други мускули на всички равнища на поведението наподобява преместването на стрелките на часовника. Така се зародило понятието “рефлекс”, като закономерен отговор на организма на външното въздействие. В неговото учение на равни права с рефлекса се поставя и душата като нещо независимо от тялото, като особена същност. Материалистът Хобс направо отхвърлил душата, като обявил за единствена реалност механичното движение, чиито закони по такъв начин са закони и на психологията. Подобно на Хобс Спиноза бил също страстен защитник на идеята за единството на света, но за разлика от своя английски сподвижник смятал създаването за не по-малко реално от пространствената материя. Влиянието на математиката и по-специално, откритията на интегралното и диференциалното смятане се е отразило върху учението на именития немски мислител от XVII в. Лайбниц, който за първи път в историята на науката създава понятието безсъзнателна психика. През XVII в. господства рационализмът, според който само разумът дава истинско познание. Дълбоките икономически изменения, настъпили в напредналите страни, индустриалната революция, стремежът към практическо прилагане на научните знания довеждат през XVIII в. до поставянето на преден план на емпиризма и сенсуализма - учение за приоритета на опита и сетивното познание пред “чистия” разум, учение за това, че в ума не може да се намират някакви вродени идеи и принципи. Това учение е защитавано от английския философ и педагог Джон Лок, който е прието да се смята за родоначалник на емпиричната психология. Според Лок опитът има два източника: дейността на външните сетивни органи и вътрешната дейност на ума, който възприема собствената си работа. Човек се ражда без всякакви идеи. Неговата душа е “чиста дъска”, върху която опитът изписва своите букви. След Декар, Спиноза, Хобс, Лок и други учени, важно място във влиянието върху психологическата мисъл оказват идеите на Имануел Кант. Кант сътворява един оригинален модел на организацията на човешкото познание, в който са включени изначално дадени на съзнанието възможности да систематизира и подрежда това, което идва от външния свят. Там обектите са дадени като “ вещи в себе си” , имат същност, която е недостъпна за сетивата, но може да бъде позната с помощта на априорно дадени ни форми на мислене и разсъждения. Тези форми предшестват опита и способстват за неговата познаваемост, подреденост и ценност. Без тях познанието е невъзможно. Самата идея у Кант, че съзнанието обладава особености , които не са валидни за други обекти или явления, облекчава търсенето на предмета на психологията в по-късните етапи от нейното развитие.
В.Вундт открива първата в света психологична лаборатория. Тази лаборатория след две години се трансформира в Институт по експериментална психология. Няма никакво съмнение, че с делото си Вундт оформя формалния статус на психологията като академична наука. Той развива нейното съдържание в две насоки – първата психология, с една дума е експериментална психология на процесуалната страна на психиката, на съзнанието, на опита на неговите първични елементи. Другата психология, втората психология, е преди всичко психология на народите, в определен смисъл културно-историческа или социална психология, най-точно психология на продуктите на народите – митове, вярвания, език, жестове, ритуали, социални представи и т.н. В своите възгледи за същността и природата на психичното Вундт се ръководи от атомистичната представа за строежа на света. Той обявява за предмет на психологията съзнанието, като го редуцира до явлението и понятието непосредствен опит. Методологически се ръководи от разбирането, че науката има за задача на първо място да опише своя предмет по възможно най-точен и адекватен начин. И нещо много важно, че психологията следва да разбере ролята на елементите на съзнанието в собствената им активност, в качеството на непосредствен или чист опит.
Той тръгва към изследване на природата на психичното от неговата вечна и първостепенна функция, а именно – познавателната. В този смисъл теорията на познанието и нейните философски измерения е широка и непосредствена основа, върху която той построява своята програма за психологията като емпирична наука. Идеята за очистване на опита и откриването на неговите елементи в техния краен, чист и неразложим вид е смело приета от Вундт. Защото опитът, в неговата второпозитивистка версия, е по същество психична реалност, защото все пак няма опит без познавателни функции, без субект и дейност на субекта.
За да внесе разбиране в категорията непосредствен опит, с която се дефинира предмета на психологията, Вундт сравнява две понятия – вътрешен и външен опит. За вътрешният опит пише, че е непосредстена реалност, а за обектите на външният опит, че ни се дават само посредствено, така, че да станат предмет на нашите представи и мислене.
В.Вундт се среща с фаталния за експерименталната психология факт – липсата на сетивно познание за дейността на собственото ни съзнание, за сети