Възпитанието през епохата на Възраждането. Хуманистична педагогика в Италия..

Възпитанието през епохата на Възраждането. Хуманистична педагогика в Италия, Франция, Германия и Англия
renaissance”
, което означава възраждане. Макар Средновековието да е белязано от редица „мини възраждания” („Каролингски Ренесанс”, „Ренесанс на
XII
век” и други периоди на културен разцвет), те не представляват заплаха за средновековния светоглед, а по-скоро г Възраждането произлиза от френската дума „renaissance”, което означава възраждане. Макар Средновековието да е белязано от редица „мини възраждания” („Каролингски Ре
нес
анс”, „Ренесанс на XII век” и други периоди на културен разцвет), те не представляват заплаха за средновековния светоглед, а по-скоро го конструират и укрепват чрез адекватна наука, литература, изкуство и образование. Коренно различна е същността на истинския Ренесанс, който възниква в Италия през XIV в., а през следващото столетие обхваща Франция, Германия, Англия и други европейски страни. Той се характеризира с отрицание на средновековната култура и деструктуриране на средновековния манталитет, с възраждане на жизнерадостния поглед върху живота, характерен за Античността. Ренесансът не е просто възпроизвеждане на Античността. Той е велик етап от развитието на човешката цивилизация, който се характеризира с културен разцвет. Подем бележи науката (великите географски открития, теорията на Коперник за вселената, откритията в областта на математиката, анатомията и др.), която се масовизира след откриване на книгопечатането през 1436г. Забележително развитие постига литературата (Франческо Петрарка, Джовани Бокачо, Франсоа Рабле, Мигел Сервантес де Сааведра, Уилям Шекспир) и изобразителното изкуство (Микеланджело, Леонардо да Винчи, Рафаело, Ботичели, Ел Греко). Култу
рата на
Ренесанса се освобождава от опеката на Църквата и придобива светски характер. Възраждането е изключително богато откъм духовно съдържание. То означава нов мироглед, ново отношение към нравствените категории, нови възгледи за битието. Идейна основа на тази култура става хуманизъм ( от латински “humane” – човешки ). Той фокусира вниманието върху човека и неговия пълноценен живот на земята. Той е система от възгледи, признаващи ценността на човека като личност, неговото право на свобода, щастие, развитие и проява на своите способности. Принципите за равенство, справедливост, човечност са желана форма на човешките взаимоотношения. Хуманността е преди всичко нравствен идеал. Главната целева ориентация по посока на този идеал е хармонично формиране на присъщите на човека ценностни способности, на чувствата и разума, най-високо развитие на човешката нравствена култура и съответстващото на нея поведение към другите хора. Хуманистите възприемат човека като творец на индивидуалното си битие, „художник на собствения си живот”. Славата, богатството, просперитетът се разглеждат като резултат от собствената дейност на човека, в която намират изява личните му качества и способности. Съществена черта на хуманизма е индивидуализмът. Хуманистите се интересуват от индивида и неговото развитие, а не от усъвършенстването на обществото. Идеалът им е свободната творческа личност, способна сама да постигне щастие и успех. Хуманизмът се отличава и с аристократизъм. Той се заражда в средата на княжеския двор, в един затворен просветен кръг, покровителстван от силните. Социалната база на хуманизма е ограничена. Тя включва представители на висшата администрация, заможната аристокрация и младата буржоазия. Хуманистичният светоглед дава отражение и върху педагогическата мисъл и практика. Издигайки като възпитателна цел свободния човек, хуманистите се обявяват за освобождаване на детето от сковаващите рамки на средновековната дисциплина, за актовност и самодейност. Те възкресяват идеята за хармонично развитие на детето и възвръщат позициите на физическото и естетическото възпитание, пренебрегнати през Средновековието. Разглеждат физическите упражнения и спорта, рационалното хранене и хигиената като основни средства за съхраняване на здравето и формирането на тялото, а литературата, музиката и изобразителното изкуство – за формирането на духа. Променят насочеността на умственото възпитание – не дисциплиниране, а развиване на ума. Заменят преклонението пред авторитетите с формиране на способност за самостоятелни разсъждения, оценки и изводи. Отделят нравственото възпитание от религиозното и му придават практическа насоченост – формиране на „благородни нрави”, добри маниери и обноски. Възпитанието вече не е насочено към приспособяване на индивида към социално установените норми на общността, водещо до неговото обезличаване, а придобива индивидуален характер. Важни промени настъпват и по отношение на образованието. В центъра на образователното съдържание хуманистите поставят класическите езици и литератури. Необработеният средновековен език на църквата и училищата се заменя с изящния класически.
Образо
вателното съдържание се разширява. Хуманистите възкресяват идеята на Платон за приятно, забавно обучение и предлагат въвеждане на игрови методи. Препоръчват обучението да се осъществява на роден език. Хуманизмът се оформя като прогресивно движение през епохата на Западноевропейското Възраждане (XIV-XVI в. ), но зародишът му е налице още във възпитателните идеи на Древността. Едни от н
ай-видни
те хуманисти в историята на човечеството са : - Конфуций, Сократ, Аристотел, Квинтилиян, Сенека; - Фр.Петрарка, Ер.Ротердамски, Т.Мор, Т.Кампанела, Бейкън; - Коменски, Русо, Песталоци, Хелвеций, Дидро; - Гьоте, Шилер, Маркс, Фоербах; - Фройд, Ер.Фром, Х.Маркузе и др. Един от аспектите на проява на хуманизъм е високото ценене на човека като най-висше творение на действотелността. Кант призовава: „Уважавай човешката природа, независимо дали тя се отнася до твоята собствена личност или до някоя друга”. Хуманизмът предполага не само да не се причинява вреда или зло на никоя личност, но и да се допринася за нейното благополучие. Това означава при възпитанието да се създават най-благоприятни условия за пълноценното хармонично формиране на личността на възпитаника, да се подхожда с разбиране, доброта, готовност за съдействие и помощ. Например цялата педагогическа система на В.А.Сухомлински е проникната от хуманизъм и е насочена към проявата на човечност. Той твърдо отстоява и се опира в своята дейност на идята за „безусловната ценност” на човека. Уменията за виждане и опора на доброто у човека, на възпитаника, са не само показатели за висока хуманистична култура, но и резултат от продължителния процес на възпитание и самовъзпитание. Различни изследователи в тази сфера стигат до извода, че основна цел на възпитанието трябва да стане човекът като самоосъзната цел. Особено важно е при възпитанието в хуманистичен дух да се отчита универсалността на природните и социалните възможности на отделното дете, на неговата биосоциална същност.  Много значима хуманистична ценност е уважението на честта и достойнството на дадена личност като специфична форма на нравствено съзнание, съдържаща признание на дейността, заслугите, качествата и авторитета на човека. Потребността от уважение и признание се проявява у тези личности, които ценят своето достойнство и очакват и другите да го зачитат в съответните ситуации. Нравственото достойнство съдържа самоуважение, произтичащо от съзнанието на значимостта на своята личност. Възпитаването на достойнството у подрастващите и уважението към него е свързано с утвърждаване у тях на вяра в себе си, в собствените си сили и творчески възможности.  В днешно време се поставя особен акцент върху необходимостта и изискването за проява на толерантност. Още Гьоте казва, че толерантността не трябва да свършва само с търпимостта, а да „предизвиква признание”, защото в противен случай не е добродетел. Или, при проява на хуманизъм в процеса на възпитанието не е достатъчна само налична толерантност, а и умелото й използване за осигуряване на по-широки възможности за зачитане достойнството на личността и признание на ценността на възможности и постижения.  Важно място в системата на хуманистичните ценности при възпитанието, и по-специално в неговата цел, заема вярата в творческите сили и възможности на личността и съдействието на тяхното пълноценно осъществяване. Възпитаникът трябва да чувства подкрепата на този, на когото безгранично вярва, когото цени, възхищава се и приема като образец на нравственост. Всеки възпитаник трябва да има взаимодействие с ярка човешка личност, достойна за неговата вяра. Ако детето загуби вяра в обичания и уважавания човек, у него може да настъпи душевна криза.  Възпитателната дейност има мнохо по-висок ефект, когато се реализира с педагогически оптимизъм и вяра в силите на възпитаника. Хуманно-личностният подход стимулира стремежа на възпитаниците към активна изява. На всеки дълбоко мислещ педагог е известно – казва Сухомлински – колко силно се уязвява самолюбието на ученика, ако той се убеди, че за него мислят по-лошо, а не какъвто е. И обратното, ако детето разбере и почувства, че възпитателят и класът забелязват и одобряват неговите лични достойнства, то се стреми да стане още по-добро. Хуманистичният идеал при възпитанието включва признаване правото на човека да проявява човешкото у себе си във всяко отношение. Принципът за равенство служи като първи довод за проява на толерантност, тъй като той изисква да се признават хората за равни и така да се приема тяхното различие. Условие и цел на толерантността е именно свободата „да бъдем самите себе си”, но да признаваме правото и свободата на „другите да бъдат такива, каквито са”: да изглеждат различно, да мислят и да се изказват различно, да бъдат приемани в тяхната „различност”. Въпросът за свободата е по-различен от този на равенството. Докато може да се изисква всички да бъдат равни пред закона, то свободата е благо за човека, което има определени ограничения. Важен компонент на проявявания и възпитавания у подрастващите хуманизъм е защитата на свободата на всяка личност, която е една от най-важните хуманистични ценности за човека. Възпитанието без свобода води до деформиране и деградиране на детската личност, проявяващо се в различни начини на противидействие, което може да се прояви и като антисоциално явление. Г.Пирьов казва: „Субективно преживяната свобода се изразява в чувството, в съзнанието за задоволяване на една насъщна потребност за самостоятелно мислене и действие, за липса на външни ограничения… Всяко сериозно и трайно препятствие създава преживяване на потиснатост, на неудовлетвореност.” При възпитаната личност чувството за свобода се съпровожда със съзнание за отговорност, което свободно регулира проявите на свобода. Подрастващото поколение трябва да се възпитава в дух на хуманизъм, на правилно разбиране и реализиране на своята свобода, без да се накърняват правата, свободата и благополучието на другите. Едно от най-разпространените схващания за свободата при възпитанието е намеса в хода на развитието на детето, за непосегателство върху естественото право на детето за саморазвитие. Всички неавторитарни, хуманистични и демократични педагогически движения („Свободно” и „Ново възпитание”, „Персоналистична педагогика”, „Валфдорфска педагогика”, „Педагогика на сътрудничеството”, „Антропософска педагогика” и др. ) обобщено определят следните хуманистични принципи в отношенията „възпитател – възпитаник”: равнопоставеност на учители и ученици при учебно-възпитателния процес, възпитанието да се реализира като процес на тяхно съвместно активно участие и сътрудничество; право на свободен избор на възпитаника да се включва в различните дейности и да проявява инициатива, самоорганизация и творчество; вяра в силите и възможностите на възпитаника за позитивна личностна реализация; създаване на благоприятни условия и ситуации за пълноценното развитие и саморазвитие на децата; детето да е в центъра на вниманието. Проява на любов и грижа за неговото физическо и психическо здраве, „да се обича такова, каквото е”; уважение на неговото човешко достойнство. Истинската свобода при образованието включва проявата на вътрешн