Живопис–видове, жанрово разнообразие, материали, изразни средства и техники

Живопис – видове, жанрово разнообразие, материали, изразни средства и техники на изпълнение

Живописта е вид изобразително изкуство, при което художествените изображения се изпълняват чрез колоритни изразни средства главно върху двуизмерна повърхност. Основна цел на художника – живописец е, служейки си с линията, светлосянката и най – вече цвета, отделяйки светлите от тъмните места, така да „моделира” обемите, че да създаде илюзия за триизмерност. Докато при скулптурата, архитектурата и фотографията светлината се използва на готово от природата, то тук (както и при графиката) е необходимо тя да бъде създадена от твореца.
Живописта е изкуство, чрез което се пресъздават конкретни житейски ситуации или изгледи от природата, видени в определен миг от времето и върху конкретно пространство. В този смисъл тя е по – ограничена от изкуствата литература, театър или кино, при които има възможност да се показват измененията в мислите и постъпките на персонажа в различни времеви и сюжетно – повествователни рамки. Живописта, обаче, е способна много по – достоверно и конкретно да изобрази действителността, да предаде осезаемо най – различни природни и душевни състояния.
Различават се два основни вида живописни произведения: според предназначението и функциите си от една страна и според използваните изобразителни материали и техники – от друга. Според предназначението си живописните творби могат да бъдат:
Изящни ( кавалетни или лесно преносими ) – такива творби имат самостоятелно значение и не са ангажирани с определено пространство или околна среда. Жанровото разнообразие на изящната живопис е много богато – фигурална композиция, портрет, пейзаж, натюрморт, интериор, нефигурална ( абстрактна ) композиция. Основен принцип на изграждане на формите, предаване на обема и подчертаване на композиционния център е контрастът между топлите и студени цветове, между светлите и тъмните участъци.
Монументални ( внушителни, величествени ) – тези произведения имат значително по - големи размери и са обвързани композиционно с дадена външна или интериорна среда. Често се случва, на пръв поглед не толкова едри по мащаби творби да имат много силно въздействие върху наблюдаващия. Това също е основание да наречем тези произведения монументални, заради силния заряд, който носят в себе си. Разновидности на монументалната живопис са:
Стенописта – една от най – използваните техники е „ фресковата живопис” с нейните две основни разновидности – „ мокро”( „ ал фреско”- от итал. „ на свежо”) и „ сухо” ( „ ал секо”- „ на сухо” ) фреско. И при двата вида за рисуване се използват постни, главно темперни бои.
При мокрото фреско боите се нанасят върху прясна мазилка, обработена по специален начин с гасена вар. Варта изпълнява функции на свързващо вещество и бял пигмент. Задължителните материали тук са вар, пясък и вода. Употребата на гипс не се препоръчва, но мрамор и цимент могат да се добавят. Слоевете мазилка се се нанасят неколкократно и по този начин влагата в тях се задържа за по – дълъг период от време. Корекции върху мокро фреско не се препоръчват.
При сухото фреско се работи върху твърда мазилка. Стената се подготвя като за мокро фреско, но се оставя да изсъхне, след което повърхностният слой се изстъргва с пемза. След внимателно измиване на стената с четка и вода тя се подсушава и непосредствено преди рисуване се нанася тънък слой прясна мазилка. Работи се на етапи. Този начин на работа позволява да се правят корекции.
Сграфитото – вид релефно изображение, което е изпълнено чрез изстъргване върху два или по – вече различно оцветени пласта мазилки, положени последователно един под друг. Сграфито може да се направи и върху стъкло, но то трябва да е трудно чупливо (армирано). Грундът, върху който се рисува, се нанася равномерно чрез напръскване върху хоризонтално поставеното стъкло от двете му страни.
Мозайката се изработва от специално подбрани материали (камъчета, теракота, стъкло, парчета с минерален произход или метал и др.), които се подреждат върху свързваща подложка (циментов разтвор, лепила, глина и др.). Промеждутъците (фугите) между камъчетата имат не по – малко значение от тях. И двете си взаимодействат така, както интервалите и самото изображение при орнамента. Значение има и цветът на основата, който понякога може да се променя, с оглед да се подсили търсения ефект.
Стъклописта (от фр. „витраж”) се изпълнява от ръчно рисувани или предварително оцветени и често нееднакви по форма парчета стъкло, закрепени помежду си чрез оловни рамки. Жанровете, които най – често се срещат в стъклописта са фигурални и декоративни композиции. Възможни са и обработки на стъклото чрез разяждане или гравиране, които още повече обогатяват изображението.
Декоративно – монументалната живопис служи за украса на предимно вътрешни или външни архитектурни плоскости и елементи; дървени, керамични и др. предмети. При този вид живопис се изобразяват главно стилизирани растителни, животински, геометрични и др. образи и форми. Понякога тези произведения могат да участват само като елемент от украсата на съда, а в други – да са част или подчертават предназначението на конкретния предмет, върху който са изобразени.
Театрално – декоративната живопис е съобразена изцяло с интериора и постановката, която онагледява. Тя намира приложение в театралните декори, костюми, грим и т.н. и спомага за по – пълното разкриване на замисъла на самото представление. За това се грижат художниците – сценографи, гримьорите, коафьорите.
Друга разновидност на живописта е миниатюрата, която се развива през Средновековието и е служила за украса на ръкописните книги. Както се подразбира от наименованието и тя е била с изключително малки размери.
Съществува и деление на живописните творби според тематичното и сюжетното им съдържание. По този критерий наблюдаваме: митологични, битови, религиозни, исторически, батални (военни сцени), пейзажи, натюрморти, портрети, интериори, анамалистични (с изображения на животни) жанрови разновидности.
От началото на ХХ в. се появява и развива т.нар. абстрактна живопис, за основоположник на която се счита Василий Кандински. Характерно за това направление в изкуството е, че липсва конкретен образ или предметност в изображенията. Абстракционистите намират начин да изкажат своите чувства и идеи чрез новаторско съчетаване на линии, форми и цветове, което провокира въображението и предизвиква различни представи у наблюдаващия.
Според използваните изобразителни материали и техники живописта бива:
Акварелна – (от лат. aqua – вода) характерно за нея е употребата на голямо количество вода при смесването на цветовете, което придава на творбата ефирност и прозрачност.
Темперна – (от лат. temperare – смесвам) за разредител на боята отново се изполва вода, но в по – ограничено количество. Самите бои са по – плътни и на места дори могат да се нанасят неразредени – като паста.
Гвашова – (от фр. дума guache, произхождаща от итал. guazzo – влажно) това е техника, сходна на темперната. Разликата между тях е, че гвашовите бои са малко по – редки и съдържат в себе си вещество (талк), което е причина след изсъхването им леко да изсветляват и да матират.
Маслена – техника, която се използва най – вече от художници – професионалисти. Боите, които се използват, съдържат в себе си масла, които ги правят бавно съхнещи. За разредители се използват ленено масло, терпентин, кориселин и др. под. Рисува се най – често върху предварително грундирано платно (канаваца, лен), дърво или картон.
Пастелна – (от итал. pasta – тесто) непрозирна, плътна техника. Обикновено се използват прахообразни багрила, които се втриват в рисувателната повърхност (картон с по – грапава повърхност) и накрая се фиксират с лак, сладка вода и др. с цел да не се зацапа рисунката и за по – голяма трайност.
Восъчна – това е антична техника, използвана още от древните египтяни (т.нар. „фаюмски портрети”). Този вид творби се отличават с изключителна трайност, тъй като восъкът, в който е разтворена боята, съдържа малко количество кислород и има свойството да не се окислява. Бил е употребяван в горещо състояние и след изстиването му – заглаждан с горещи инструменти („енкаустика”) или нанасян в студено състояние с четка и след това топло заглаждан. Най – подходящите основи за восъчна живопис са плочи от бял камък, мрамор, дърво, стени.
Акрилна – при този вид живопис се използат водоразтворими бои, които за разлика от акварелните имат своиството ( подобно на маслените бои ) по – бавно да засъхват. Това дава възможност на автора да прави по – лесно корекции. Освен това цветовете на акрилните бои са и по – ярки, по – наситени от акварелните и темперните.
Основните материали, използвани в живописта са боите, които според физическите си качества могат да бъдат: прахообразни, течни, пастообразни ( пастьозни ), твърди, под формата на спрей и т.н. Според произхода си различаваме: минерални ( предимно метални окиси и соли ) и органически ( съставени от сложни въглеводородни съединения от растителен и животински произход) бои. Има няколко важни за живопистта свойства на боите. Първото от тях е покривността им – т.е. свойството да се покрива по – малко или повече друга боя или цветна основа. Тази способност разделя боите на покривни, полупокривни и слабо покривни (лазурни, прозрачни). Второто важно свойство е фактурността им – начинът на наслояването на материала при използването му. Различават се груба, пастьозна, разнообразна, гладка фактура. Третото съществено свойство на боите е тяхната текстура (материалност). Това е умелото предаване на обема на обектите в картината, в зависимост от тяхната материалност. Принципът е, че най – голяма материалност и покривност имат осветените части на телата, полупокривност – преходните участъци (полутонът), а лазурност – тоновете на сенките.
Други помощни инструменти, които се използват в живописта са: различни по големина, форма и вид четки; шпатоли; тампони; пулвелизатори и др.
Едно от основните изразни средства за изграждане на формите в живописта е линията. В живописта тя има спомагателна, второстепенна функция като може да бъде външна ( контурна ) или вътрешна, нанесена понякога като щрих. Художественото направление, в което най – често се среща е „ ранен кубизъм”.
Съществено за живопистта изразно средство е цветът. Основният принцип, по който се работи с него е този на контраста между различните му свойства и изразни възможности (топли – студени, контрастни цветове). В живопистта художникът не копира точно цветовете от действителността, а търси начин да ги обогатява и съчетава помежду им. Това е свързано с т.нар. цветова хармония – сложното съчетаване между всички цветове, тяхното преливане, допълване, контрастиране.
Друго важно понятие, свързано с живописните творби е техният колорит – общото цветово – тонално решение. Колоритът се определя от редица фактори, сред които: идейният замисъл и съдържанието на творбата; естетическите идеали на епохат