Животът на Стефан Стамболов

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или
предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на „Изток-Запад“.
© Антон Страшимиров, автор, 2014
© Андрей Пантев, предговор, 2014
© Издателство „Изток-Запад“, 2014
ISBN 978-619-152-429-7

Антон Страшимиров
ДИКТАТОРЪТ
ЖИВОТЪТ
НА
СТЕФАН СТАМБОЛОВ

К
Държавно строителство
по време на криза
олкото повече сме разочаровани от своето съвремие, толкова по-плътно се вкопчваме в
миналото. Тази угнетяваща зависимост се отнася за всички народи и повечето времена.
Но изобилието на информация още не я преодолява. С едно натискане на бутон по интернет
днес може автоматично да се покажат стотици биографични страници за личности, събития
и процеси от нашето и световното минало. Това се отнася и за автора, и за героя на тази
книга. Именно поради това тук преднамерено прескачам стандартните индикации на
кариера, изяви и жизнен път на автора на тази особена книга. Преиздавана и препрочитана,
отхвърляна, но и сочена за образец, тя носи онази автентичност на преживяното – като
наблюдение и съ​участие, което рядко ни предоставят сухите статистически хроники. Кой
твърди, че историята е несправедлива? След дълги години на невежествено или
преднамерено забвение Стефан Стамболов се завръща в нашата памет с целия си блясък.
Преувеличавам, но малко. Многотомни съчинения, парламентарни речи, спомени на
съвременници, конференции и десетки изследвания, паметници в повечето големи градове,
улици и площади са с неговото име. Автоматичното му споменаване като универсална
емблема на нова България, често пъти в най-безвкусния стил на папагалската конюнктура,
понякога дразни, особено ако излизат от автори, които не са написали един ред за него преди
промените. Това ни идва малко повече, но не е незаслужено.
Авторът на книгата Антон Страшимиров – благородна издънка от значим род, чиято
семейна съдба напомня на братя Гракхи или Петкови – е проникновен изследовател на
Стамболов, сравним по решителност със самия него. Според изследователката Анелия
Славейкова Антон Страшимиров бързо става народен представител от Видин заедно с Найчо
Цанов от Радикалдемократическата партия през 1902 г., още при появата на първия брой на
списание „Праг“. Днес неговото име, както и това на неговите братя също преживява нов
обществен интерес. Явно надареността и ерудицията на Антон Страшимиров са били
селективно забелязани и оценени навреме. Също и като на неговия герой, станал народен
представител дори преди да е навършил изис​куемата възраст. Едно благородно нарушение на
Конституцията, за което е имало доволни съзидателни причини. Ето че и двамата се
завръщат в историческата памет, макар и не в еднаква степен.
Няма защо да крием: след 1989 г. общественият интерес към Ст. Стамболов бе основно
генериран от неясните контури относно антируския му имидж, приеман дотогава като
предизвикателно отрицание на уморени и профанизирани братско-съюзнически отношения.
Малцина се интересуваха от държавническия му принос. Но той беше „мъчен“ и дискретно
пренебрегван политик и преди Девети. И като покойник той будеше страсти. Но защо
именно Ст. Стамболов, а не друг наш революционер, държавник, книжовник и прочие не
предизвиква толкова страстни престрелки? Защото съчетаваше дързостта на „лудите глави“
от националната революция с мъдрия разум на политическите реалности след възкръсването
на българската държава.

Нека напомня, че Евлоги Георгиев бе писал на Найден Геров, че великият Христо Ботев,
негов близък роднина, е „малко лекичък откъм ума“. Така понякога са изглеждали за другите
нашите исторически мъченици. Благодетелен банкер и храбър поет трудно се съчетаваха,
макар че и от двата приноса и жертви България изпитваше съдбоносна потребност. А
Стамболов притежаваше и двете – според потребностите и времето. Така будеше респект и
сред противниците си. Неговото име бе свър​звано често с анекдотични измислици за
политически нрави, в които негативизмите преобладаваха: „Горе, долу Стамболов.“ Само не
разбирам това упрек към него ли е или към самите нас. С каква тревога и неподозирано
пророчество още през ноември 1910 г. пловдивчанинът Коста Кнауер бе казал: „Тежко ни, че
го няма между нас!“ А съсипаният екзарх Йосиф ще промълви след нашите катастрофи: „Ах,
къде е сега Стамболов?“ Защото трудно ще си представим, че държавник като него би
допуснал България да воюва с всичките си съседи (включително и с Черна гора) през
непоправимата и злощастна 1913 г. Оттогава всичко тръгна наопаки. Може би да допълним –
де да бяха повечето ни държавници като него! А Стамболов напусна този свят с дълбоки
разочарования и в море от ненавист. Затова трябваше да се появят писания, подобни на
„Диктаторът“. Нелека бе онази съдба, която следваше своя идеал с храбра решителност и
рядка за българския политически модел и манталитет последователност.
А можеше да бъде друго. Повелителното наклонение в историята невинаги е неприемливо.
Ако Стамболов бе загинал в четирите български въстания, описвани в тази книга, неговият
портрет щеше да бъде кичен с цветя по училищните коридори, както на всичките ни
национални мъченици. Както пишат за социалиста Фердинанд Ласал: „Ако беше умрял
млад, щеше да загине като Ахил!“ Тогава трябва ли да го обвиняваме, че не е загинал
геройски, след като се е срещал със смъртта? Но не стана така и на неговото погребение се
вихри кръшно студентско хоро от Висшето училище, основано по негово време. Неговият
гроб бе взривен още през 1896 г. Едно заслепление следваше друго. Така се стига до онова
„престъпно безумие“ между 1913 и 1918 г.,което бе по-страшно от безумие, защото беше
сляпа глупост.
При всичките ни скептични резерви към „поуките“ от миналото какво ни остава от
неговото противоречиво наследство? Ако следва да лаконизираме това наследство, можем да
го сведем до наблюдението, че той показа, че „помощ от...“ не означаваше неизбежното
„зависимост от...“. Това е изключение в европейската история, което при другите ни мании
за приоритети е много повече. Той показа, че може да се осъществи значително държавно
строителство в условия на универсална политическа криза, юридически регламентиран
васалитет и опасни години в търсене на княз. Тези сурови обстоятелства не му служеха за
обяснение и извинение за безсилие, а като че ли стимулираха онова институционно
изграждане и законодателна дейност, които нямат паралел по мащаб и темпо с никой друг
период. Все пак съдбата ни прати навреме Стефан Стамболов. Бяхме уморени от прошения,
мемоари, скитане по европейските столици с молби да ни забелязват, уверения за
независимост, които нямаха покритие. Триумфът през септември 1885 г. бе голямото начало
на малкото княжество. Предстояха ни изпитания, чрез които постоянно стояхме в
коментарите на европейската преса. След векове невежествено пренебрежение, изпитвано
към нас.

Всъщност какво прави той при и след преврата, контрапреврата, абдикацията и
Регентството, през онези сътресения след 1885 г., назовани от Рихард фон Мах „български
бурни времена“. Ако следва да дадем ключова дума за него, това е последователност –
първата категоризация за политически деец и принцип! Тя обхваща всички сфери на неговата
дейност. Липсата на предсказуемост в конфликтите бе основният дефицит в българското
политическо мислене, най-вече поведение за живота на Третото царство. Каквото и да
означава като метод на приложение, на нас не ни вярваха! Затова трябваше метод, който
понякога наричат „желязна ръка“! Защо да се преструваме? Никой не го нарича демократ,
въпреки че е имало по-големи диктатори от него. А в коя страна стопанската модернизация,
отстояването на независимост и изграждането на държавните структури са ставали в
безукорни демократични условия? Не, демокрацията не е самоцел, тя е рационално средство
за възход, но само при предварително изградена среда. Това не оправдава, но обяснява онези
нарушения, често силно преувеличавани, които декорират характеристиките на неговото
управление.
Най-удивителната общност в сериозните изследвания, появили се за него в последните
години, е, че в своите крайности те остават в същата фаза на пристрастия, с която са започ​-
нали. Книгата на А. Страшимиров като методика, присъди и обяснения е еталон в това
отношение. Това е израз на онази ни неспособност да оценяваме миналото в полутонове,
при която е невъзможна всяка историческа равносметка. Дали умопомрачителната разпра в
руско-българските политически отношения след ноември 1886 г. е предизвикана от грубата
намеса на Русия, насочена към подчинение на освободената от нея държава, която
отрицателите на Стамболов свенливо наричат „някои грешки на руската дипломация“? Или е
сътворена от яростната съпротива на наранения български национализъм, който има друга
представа за бъдещето на България? Потвърждава се пророчеството на Достоевски за
„неблагодарните славяни“. Нека напомним, че по това време Русия и България имат
различна форма на управление. После дали всичките вътрешни дивотии с камшици, данъци
и кърви, особено при изборите за III и V НС през 1886–1887 г., са предизвикани само от
„режима“ или за тези драми има принос и опозицията? Дали фалшифика​циите на изборите,
добавянето на бюлетините и арестите все пак напълно доминират нормалния ритъм на
парламента, където Стамболов произнася ярки речи? И тук не говорим как „българският
Бисмарк“ „дресира“ по подобие на Канцлера парламента, а за сериозни аргументи в залата
на Народното събрание. Дори и знаменитата му фраза за „вътрешното убеждение“ е
последвана от малко известното му обръщение към депутатите: „А после вие ще ме съдите!“
Ст. Стамболов пази Народното събрание като зеница на българския политически свят. Той
нарича народните представители „нашата сила и нашето величие“, въпреки че някои от тях
са репресирани. Ако направим съпоставяне на отстранени народни представители като брой
и принадлежност, с изненада ще установим, че повечето от тях са стамболовисти. Той
непрекъснато твърди, че изпълнителната власт следва да има опора в законодателната като
условие за функциониращо управление. И това става в страна, където и по конституция
народът не е суверен, въпреки условната демократичност на Конституцията. А става дума за
управление, което машинално наричат диктаторско и за което твърдят, че в парламента
нямало силна опозиция. А каква е поносимостта между управлявани и управляващи преди
идването на Стамболов на власт? Ако той носи някаква греховна отговорност, това се

изразява от перспективата, че се създават предпоставки за симулиран, формален
парламентаризъм, при който се знае предварително