Ангел Узунов - Живот без междучасия , 1 том

1993

СЪДЪРЖАНИЕ

ВМЕСТО УВОД / 3
НЕОБХОДИМО ЗАПОЗНАНСТВО / 5
МАЛКО ПРЕДИ НАЧАЛОТО / 7
НАЧАЛОТО / 13
ДОКАТО НЕ ХВЪРЛИШ НА НИВАТА НЕ НИКНЕ / 27
ВСЕКИ ДЕН ИМА И БЕЛЯТА СИ / 47
КОЙ КАЗВА, ЧЕ САМО ПРИ РИМЛЯНИТЕ ИМАЛО ТРИУМВИРАТИ? / 61
БУРЯТА, КАТО ВСЯКА БУРЯ, ПРЕМИНАВА / 78
ОЩЕ ЕДНО НАЧАЛО / 98
ЖИВОТЪТ СЕ ТЪРКУЛНА НАТАТЪК... / 123
И ЗАТВОРИТЕ СА ЗА ХОРА / 150
ЗА ЗЛО НЕ ТРЯБВА ДА ПРАЩАШ, ТО САМО ИДЕ / 162
МОМЧЕТА С ЖЕНСКИ ИМЕНА / 182
ПЪТИЩА... ПЪТИЩА... И КРЪСТОПЪТИЩА... / 198

На всички, които с добро или лошо станаха причина да
напиша тази книга, със и без уважение
ПОСВЕЩАВАМ!


ВМЕСТО УВОД

Тази книга се раждаше и умираше хиляди пъти...
Раждаше се в безсънните нощи, когато прелиствах в паметта си всичко преживяно,
минало и заминало, но останало като спомен. Видях я разтворена пред себе си, а на
страниците й детски и юношески лица и очи, които никога не се забравят... И четях тези
несъществуващи страници като че ли не съм ги написал аз и не са били мое ежедневие
описаните в тях случки, събития, сблъсъци, разговори, свързани с грешки, които после са ми
сочили правия път, и истини, които след това горчиво са ме подвеждали... И когато умората
надвиеше и заедно със страниците затваряше и очите ми, изведнъж изплуваше гневна схватка,
невикана отникъде, и ми повеляваше да я опиша в нова страница, за да не я повтарят други
след мене като видят и осъзнаят ненужността й... И когато сънят надвиеше, книгата умираше,
за да се роди наново следващата вечер, пълна с нови лица и очи, с нови грешки, истини и
схватки...
Случваше се да я видя в представите си и денем, когато срещах книги, в които
уважавани писатели пишеха неистини за трудните деца, измисляха случки, заплитаха и
разплитаха сюжетчета и създаваха педагози, които вместо да възпитават, развращават... И
филми, и разкази, и очерци... В една повест директорът умря, за да спаси едно трудно дете. Не
биха стигнали педагозите в малката ни страна, ако за всяко спасено дете убивахме, макар и
само с думи, един учител, възпитател или директор... А в „Очерк” възпитател накара едно
поверено му трудно дете да се качи на стълба, за да боядиса тавана и веднага след това я
блъсна и от сърце се смееше, като гледаше изкривеното от злоба и болка лице на момчето,
което се превиваше пода... Вие виждали ли сте такъв „възпитател”? Аз не съм... И един
филм... Едно от момчетата в трудово възпитателно училище боязливо вдига ръчица в
столовата и си поиска филийка хляб, а дежурният възпитател, с каскет на главата, равнодушен
като сфинкс, който се разхожда между масите, равнодушно счупи пръчката си о вдигнатата
детска ръчичка... И колегата му от същия филм, който караше едно влюбено за първи път
момче да се надбягва по стръмнината с колата му, за да заслужи отпуск и да види момичето
си.
Именно тогава, огорчен и озлобен, виждах в мислите си тази книга, в която щях да
изобразя децата, родителите, учителите и всички около тях в цялата им сложност, с всичко
хубаво лошо, което всеки от нас притежава, без да ги унижавам и съжалявам, лаская или
обиждам... И да покажа, че във всеки човек, дори и в най-извратения, винаги се таи нещо
човешко, което чака само да го извикаш на живот, за да надвие лошото, че всеки човек се
ражда, за да бъде щастлив и да полети като птица във висините и че престъпник е всеки,
който им пречи... И още - че възпитанието е дълъг, предълъг процес, резултатите от който се
виждат след години, а се оценяват цял живот... И да викна от страниците й, че трудните деца
се възпитават само в обстановка на истинско човеколюбие, доверие, взискателност,

себеотдаване и отговорност, които са присъщи само на хора с големи сърца и отворени за
чуждата мъка души, хора, които не удрят детските ръце, когато поискат хляб, а с цялата си
работа, обич, грижи и грешки дори възпитават деца с много оптимизъм в себе си, деца, които
да оценят своето нещастно детство и като получат здрави криле за полет, дълбоко да поемат
въздух и да прегърнат възвърнатото им право на радост и щастие...
Близо четири десетилетия прекарах сред тези трудни деца. Заедно с много други. Много
от тях вече ги няма. Няма ги много и от децата, които възпитавахме. Животът си взема
своето... Смъртта също... Едни си отиваха, други идваха, но всички завинаги ще запомним
ония трудни първи години, когато се разбиваше пъртина... Невероятно трудни дни, месеци и
години, в които чувствахме, че в децата се връща нещо ново, неусещано досега, красиво и
виждахме как те го възприемат постепенно с всичките фибри на душата си, как оставяхме в
нашите момченца частица от себе си, а и те предаваха нещо на нас, което ще ни бъде нужно за
другите, които щяха да дойдат след тях...
Сега всички говорят и пишат, че откриваните през изминалите години едно след друго
трудововъзпитателни училища, зад оградите, на които обществото искаше да скрие вината си
за детското нещастие, са били репресивни детски заведения, едва ли не затвори за деца... Не,
никой няма право да говори това и за нашето училище, защото това е обида за един всеотдаен
труд на стотици хора... Защото с това се отрича целия ни трудов път, всичките ни усилия и
успехите, които твърдим, че сме постигнали... Вярно е едно - при всяка икономическа система
има детска и юношеска престъпност. Имах възможност да прочета десетки книги от различни
краища на света, да видя много филми, които третират именно тоя въпрос и стигнах до
убеждението. че това е световен проблем. И ние, в нашето училище, се борехме с него без да
се съобразяваме с онова, което беше извън нашата училищна ограда. И не без гордост
заявяваме, че в много отношения успяхме. И с убеждение можем да заявим, че възпитанието
на подрастващите е общочовешки проблем и който го подценява работи против моралните
устои на цялото човечество.
Та през всичките тези години се раждаше и умираше тази книга... В мислите, в сънищата
ми... И накрая реших - тя трябва да се роди, без да умре, за да видят всички истината за
мъчните деца и за онези, които работеха и работят сега с тях, та да не ги обиждат никога вече
с измислици и недоверие... И добре, че осъзнах все пак навреме как бързо и безмилостно тече
животът, как все повече и повече се изтънява и без това тънката му нишка, как може тя
изведнъж да се скъса и никой повече да не може да я върже, та реших да оставя след себе си
онова, което е в мен и е сторено от много хора, за да не си отидем заедно и безвъзвратно.
И седнах и написах тази книга, когато първите ми възпитаници имаха вече внуци...
Ти, уважаеми читателю, държиш в ръцете си само първата част, в която са отразени
първите три години от живота на училището ни - най-трудните и затова най-свидните, когато
всички в него - и възрастни, и деца живеехме един живот без междучасия... Когато затвориш
последната страница, очаквай втората част, в която ще прочетеш за следващите повече от три
и половина десетилетия, наситени с изповеди на деца, чувства'щи себе си като самораслеци,
поникнали встрани от снагата на обществото, и на възрастни, които им помагаха и сега
продължават да им помагат да живеят по човешки...
Четете!

НЕОБХОДИМО ЗАПОЗНАНСТВО

То е нужно предимно за вас, за да ми спестите ненужни разяснения и повторения. Ще ви
запозная предварително с някои от местата, по които ще се развиват действия и събития, с
хората, които населяват този край, с някои техни привички и с диалекта им, с честността и
хитрините им, с упорството вътрешно да признаят нещо, а външно да държат упорито на
своето...
Селото е голямо, планинско. Никой не знае кой, кога и как е поставил началото му...
Изпървом се говореше, че това е станало по време на потурчването, когато избягалите от
турски ятаган, потърсили закрилата на тукашните гори... Но едни по-късни разкопки показаха
основите на християнски църкви, манастир и селище около него още от Симеоново време, а
после, под тях взеха да надничат и зидове на езически храмове. След това, на една могила,
намериха какви ли не каменни сечива, вещи от бита и гробове, които върнаха календара на
селото в каменната епоха. Току-виж някои нови разкопки пак започнат за запрелистват
вековете от календарните им листове...
Може би, защото е старо, затова е и голямо. Кротнало се е на равно, в котловина,
заградена като кратер на вулкан от ридове, покрити с най-прекрасна горска растителност.
Повечето от ветровете, насочили се към него, го прескачат, подлъгани от ридовете, а не ги ли
прескочат, навлизат между дърветата, оплитат се между клоните им и когато стигнат селото,
останала им е сила само да галят къщите с хладината си. Само няколко пъти, най-вече на
границата между зимата и пролетта, откъм Бяло море стремглаво се запътва топъл вятър,
прескача огромната планина и като че ли в тая котловина спира да си почине, да помете снега
и след това да превърне сивотата в резеда...
И тъй – малко вятър, малко мъгла и много сняг пред зимата. Понякога като започне, та
се забравя – за една нощ до пояс стига. И точно тогава започват студените зимни дни и нощи.
И усетило острото езиче на хапещия студ, селото се гушва в скута на планината и покрито от
дебелото бяло халище на снега, кротува и се старае да се стопли...
От югозапад към центъра му отколешни земни сили са издули повърхността и са я
превърнали в хълм, кротко и завинаги легнал на припек като неразделна част от селото и
красотата му. Иначе не е красив, беше почти гол – беше, защото вече не е. Само в предния си
скат имаше скупчени в едно стотина бора – като кичур коса на Ногаев войник. И в този кичур
висока часовникова кула с истински часовник с три циферблата, обърнати на всички страни
на селото. Под тях надпис. На арабски, който никой не бе успял правилно да преведе. И
когато гонгът на високото удари, оглася цялата околност и съперничи на черковната
камбана... Това е „Бърдото”. Тук е място за срещи на влюбени селски двойки, от самотната му
скала, всеки, който може да гали с изкуство слуха на хората нощем, като самотен трубадур
вършеше това и ценителите мислено му благодаряха, а никога не бяха малко и ония, които го
ругаеха... Тук ще се развият много от събитията, които са описани в книгата...
На срещуположния край на котловината започва дефилето. Създала го е една река, в
която, докато стигне долу, в равното, други петдесет малки рекички и ручейчета се вливат в
нея, за да засилят разрушителната й сила. Най-голямата от тях е Стара река, която сече селото
на две. Надолу, покрай реката, от много десетилетия има път, който е свързвал и свързва
планината с равнината. Изпървом е имало само пътека за коне и мулета, след това за волски

коли и конски каруци и накрая асфалтирано модерно шосе, по което натискат газта шофьори,
за да маркират все повече места на катастрофи и на загинали. Сетили се хората, и железен път
направили -