Ангел Узунов - Живот без междучасия , 2 том

СЪДЪРЖАНИЕ

РЯДКА Е ЧЕСТТА, ЗАТОВА Е СКЪПА / 4
НАЧАЛОТО И КРАЯТ НА ДЕНЯ / 22
КАК СЕ ПРЕМИНАВАТ ГРАНИЦИ / 29
КАК СЕ КОВАТ ХАРАКТЕРИ / 47
ЖИВОТЪТ СИ ИСКА СВОЕТО / 61
ОТКЪДЕТО ЧАКАШ СЛЪНЦЕ, ОТТАМ ТЕ БИЕ ГРАД / 78
ИЗПОВЕДИ / 93
Среднощна изповед / 93
Взаимност / 96
Изповед от страната със скърцащ пустинен пясък / 101
Децата са създадени за радост / 102
Изповед в таксиметрова кола / 104
Изповед пред безсмъртието на подвига / 107
Размишления след една изповед / 111
Изповед два месеца преди смъртта / 112
Закъснялата моя изповед / 115
Изповедта на един горкиевец / 119
Срещи с Черниговката / 126
Размишления след две изповеди / 131
Изповед за силата на песента / 133
Изповеди в две писма / 137
Закъсняла изповед / 140
Изповеди, разделени от времето / 142
Изповед след една анкета / 144
Последната малка изповед на Големия Кръстьо /146
НАГРАДИ / 147
СРЕЩИ / 168
ПОСЛЕСЛОВ / 180

РЯДКА Е ЧЕСТТА, ЗАТОВА Е СКЪПА

Полека-лека се сродявахме със селото. Взаимното недоверие се топеше, думите „бандити"
и „хулигани” се чуваха все по-рядко от устите на селяни и ги замениха „макаренковците” и
„момчетата от пансиона”, а момчетата ни пък не наричаха селото ни вече „диарбекир”, а
нашето село... Бюфетът без продавач правеше силно впечатление не само на посещаващите ни
проверяващи и гости, но и на селяни, които идваха вече не да се оплакват от наши „посещения”
у тях или в селски магазини, а просто да надникнат, да погледат, да се уверят вярно ли е онова,
което се говори... И бяхме радостни, че си отиваха доволни. А проверяващите и гостите от
други сродни училища искаха непременно да се запознаят с работата на командирския съвет и
общото събрание. Но да им разказваш е едно, а да го покажеш - съвсем друго. Не можехме при
всяко посещение да насрочваме заседание или събрание, но дори и да присъстваха на вече
насрочено заседание, момчетата или не искаха да се изказват, или се изказваха неестествено,
книжно, като за пред гости... Тогава винаги си спомнях за филма с Мими, но нямах право да
кажа „прекратявам”, защото вече бях казал „съгласен съм...”.
На едно заседание, на което присъства и инспектор от Областния съвет, който проявяваше
видим интерес към работата ни и сам се включи в обсъжданите въпроси, Веселин поиска
думата.
- Вчера, като бяхме в отпуск, минахме с Недялко покрай „Бърдото”. На улицата стоварени
цепеници. Дъбови. Сурови, колко тежат, те си знаят. И една слаба женица с едно още по-слабо
момиченце, щерка вероятно, извиваха врат по стръмното нагоре, защото къщата е на високото.
Носят...
- Ти коя повече хареса - майката или щерката? - попита Наско.
- Пo ми харесва да ти разчекна гадната зурла, та да стои постоянно отворена и всички да й
се възхищават... - беше отговорът, който получи...
- Ама аз... от естетическа гледна точка... - прозвуча оправданието.
- И аз имам предвид същата точка... Та, продължавам. Попитахме едно селско момче,
защо никой не им помага и то ни отговори, че бащата починал преди две години, а в къщата
има още едно шестгодишно момиченце и една баба на легло. Казвам ви, ако не бяхме с
официалните дрехи, веднага щяхме да се включим на помощ... Затова предлагам - има ли
такива хора, да ги вземем под наше покровителство...
- То хубаво, ама през кое време ще го вършите. Ще ви се наруши режимът...
- Време винаги ще се намери... - убеждаваше го Веселин.
- Ще помагаме само когато стопаните са вкъщи. Да не крадем, та да се крием?... - обади се
нечий глас.
- Правилно. Иначе не ви виждам - вие там, тях ги няма... Но дори и там да са, все пак,
помислете... Може да помислят, че разузнавате... за... за бъдещо посещение... Струва ми се, че
зорлем се навирате между шамарите... - считаше, че ни предупреждава за бъдещи неприятности
нашият гост...
Когато вече излизахме, Веселин се приближи към мене:
- Повече не са ни нужни такива паяци...
Решението беше - можем ли, винаги ще помагаме на нуждаещи се селяни.

И най-напред пренесоха споменатите вече дърва. Веселин дойде да се похвали:
- Сто пъти е по-добре, отколкото по два пъти на ден да метем улиците и площада. Ние
метем, а жените от „комуналното" се подпират на метлите и ни се усмихват грациозно с
мургавите си джуки... Черпиха ни с шоколадови бонбони...
- Кой, тия дето се подпират на метлите ли?
- Не, щерката на майката...
Чули, че вече пренасяме дърва, започнаха да пристигат кандидати за носачи.
- Помагаме само на нуждаещи се... - беше нашият отговор.
Наложи се да създадем комисия, която да проверява нуждата от помощ... Така си
създадохме много нови приятели, но и нови врагове...
Една нощ изгоря плевня с крава и овце в обора. Още на сутринта изпратихме двама за
проверка. Докладваха - плевнята на двама старци, при тях има едно внуче, младите са на работа
извън селото, синът е някакъв началник.
- Щом е началник няма да помагаме... - беше почти общото предложение.
- Ние няма да помагаме на началника, а на дядото и бабата... - сряза ги единият от
съгледвачите.
- Трябваше да ги видите как плачат над изгорелите животни и щяхте да забравите
началника... - довърши колегата му.
И следобяд по изгорелите греди на липсващата вече плевня се накатериха много наши
момчета, други отдолу поемаха черните отломъци и ги складираха настрани, после камъните от
зидовете и след няколко часа на мястото имаше вече само угаснали въглени и още топла пепел.
Вечерта двамата старци дойдоха в училището, благодариха и попитаха може ли да донесат една
баница за момчетата. Отказахме. Казахме им, че ни е достатъчна само тяхната благодарност.
Дядото, с някаква особена бащинска благосклонност, допълни:
- Тогава ще кажа на моя син, той е началник, когато се наложи да ви помогне с нещо...
- Ние не помагаме, за да ни помагат... - каза едно от наобиколилите ни момчета и тутакси
групата около нас изчезна...
Прави чест на всички работещи тогава в училището ни, че никой не поиска помощ за себе
си - явно не се чувстваха нуждаещи се... Започнаха да идват и други просители – да им свършат
работа срещу заплащане. Момчетата ги убеждаваха – помагат само на болни, старци, вдовици,
немощни хора, на които няма кой друг да помогне... А щом имат пари, значи могат да платят на
други, които да им пренесат дървата, да им изкопаят основите на къща, да смъкнат някой зид...
И усетихме, че нови мисли и ново отношение започнаха да се прокрадват тук и там:
- Калпави са, вярно, но у всеки от тях има и трохичка чест...
За момента ни стигаше дори и тая трохичка. Знаехме, че занапред ще се увеличава.
На едно заседание ред бе на Недялко да предложи:
- Тръгнали сме да метем улиците на селото. Ние ги изметем, те пак ги наблокучат... Дайте
да се заемем с нещо сериозно, нещо, което ще остане и след като си заминем... Например що не
се заемем с „Бърдото” - тази пролет да подготвим почвата, следващата пролет да го залесим.
Стига е стояло само с тая козя брадичка на темето...
И последва решение - да залесим „Бърдото”...
Когато съобщих за това в горското стопанство, ме погледнаха подигравателно - не зная
ли, че от петдесет години все го залесяват и все си е голо, защото отдолу, под петнайсетте
сантиметра почва, е камък?... Но, макар и скептично, приеха...

Дадоха копачки и започнахме. Всяка свободна минута прекарвахме на „Бърдото”. Но се
разбра, че само така няма да стане, наистина отдолу е камък, а трябва да се копае и в него поне
още трийсет сантиметра. Решихме да ползваме предвидените дни за трудова дейност. И
започна една невиждана за нас дейност, родена от ентусиазма на момчетата, подхранвана от
опита ни в съревнованието, което продължавахме да водим. Вече не се търсеха инициативи по
двора или селото, не тичаха да изхвърлят фъшкиите от коня, за да получат една точка повече, а
работеха истинска трудова дейност, полезна и безплатна в полза на селото и на хората му,
които преди не ги приемаха, а сега вече съзираха макар и трохичка чест в душите им...
Дълбаеха дупките с копачи, с лостове, с клинове, които разбиваха скалата и тя се ронеше под
ударите на чуковете... Имаше и свади - разпределено е всичко на парцели за всеки клас, но ето,
че едни влезли в парцела на други или пък еди-кой си предава вече предадени площадки от
друг клас и се вдигаха копачи един срещу друг, и удари имаше, и не всичките безкръвни...
Освен това едни класове започнаха да хитруват - излизаха нощем през прозорците на спалните
така тихо, че никой не можеше да ги усети, отиваха горе, копаеха и се връщаха половин час
преди тръбата за ставане. И те стават, търкат очи, ни лук яли, ни лук мирисали... И като идем
всички на работа, след това предават и изработеното през нощта. Така печелеха първите места
в съревнованието. Усетиха ги, защото и други ги последваха и стана скандал, който пък доведе
до порядък... Така за шест дни „Бърдото" беше готово за залесяване през следващата пролет.
Преминахме към подготовката на други площи в нови покрайнини. А през пролетта започна
залесяването. Помагаха ни жени специалистки от стопанството. Петдесет хиляди ямки,
запълнени предишната година с пръст, запазили много влага, приютиха крехките борови
фиданки... Тогава започна наблюдението — всеки ден дежурни момчета ходеха, за да видят
състоянието им. А се случи суха пролет, следвана от сухо лято, започнаха да клюмват
главичките на крехките фиданки... И тръгнаха момчетата да ги спасяват... Долу, в подножието
на хълма, течеше, пък и сега тече, Стара река. Стопанството даде кофи, училището също купи,
ние от домовете си донесохме и започнахме да изнасяме вода и да поливаме всяко от
застрашените хиляди борчета... И ги спасихме... Отдъхнахме, когато заваляха дъждовете.
Следващата година фиданките вече сами се пазеха... Нарекохме го „Горкиевски хълм", но това
име си остана само при нас и после се забрави... Но ако сега, десетилетия след ония дни,
попитате някои от по-възрастните, кой залеси хълма, почти всички ще ви кажат:
„Макаренковчетата..." Защото доброто винаги се помни, особено когато е направено от хора,
към които си изпитвал само недоверие...
Залесихме и другите площи, които вече бяхме подготвили и сами си се радвахме...
Сторихме всичко безплатно, доволни, че трохичката се е увеличила...
Един ден ми съобщиха ръководството на училището да се яви в залата на кметството,
където стопанството ще отчете резултатите от съревнованието си и ще награди и нас за голя-
мата помощ, която сме му оказали. Присъствахме двамата с председателя на командирския
съвет... Чухме добри думи, след това започнаха да раздават награди на първенците им - мъже и
жени - работници по залесяването - платове за рокли и костюми, ръчни часовници, обувки...
Караджов, председателят на командирския ни съвет, току ми шепнеше:
- На нас сигурно радиоуредба ще подарят. Ще видите...
Аз също очаквах, че наградата ще бъде голяма, защото парите, с които бяха закупени
подаръците, бяха от спестените от нас средства и редно би било нашият подарък да бъде
колективен и наистина голям.
И съобщиха:

- На трудолюбивите момчета от училище „Максим Горки” също сме приготвили подарък,
заедно с благодарността ни — и връчиха на Караджов малък пакет, грижливо опакован...
В началото си помислих, че това е транзисторен радиоприемник, какъвто наскоро бях
видял в Пазарджик, донесен от Япония и се зарадвах. Момчето с мене беше нетърпеливо и ме
караше да го отворя веднага, но се удържах и сторих това едва когато вече поехме по улицата
към училището. Оказаха се три книги. С намалени цени. И това личеше от последната им ко-
рица... И досега ги пазим в училището като реликва на бездушието и неблагодарността...
Радваме се само на това, че и сега, когато дойдат от ония, някогашните момчета, които се
гонеха с копачи за една площадка или ямка, непременно обръщат поглед към зеления губер на
хълма, а който може, отива там, за да вдъхне от прохладата му. Радват се, че трудът им не е
отишъл напразно и техният хълм живее...
Редяха се дните и във всеки от тях момчетата търсеха нещо ново, различно от
вчерашното, което да погъделичка самочувствието му.
...На едно общо съб