Аристотел - "Метафизика"

АРИСТОТЕЛ
МЕТАФИЗИКА
Превод от старогръцки:
Николай Гочев
книги I-III, X-XIV
Иван Христов
книги IV-IX
Редакция:
Димка Гичева-Гочева
книги I-III, X-XIV
Издателство СОНМ
" 11 — София, 2000 11 " —

КАКВО Е „МЕТАФИЗИКАТА“ НА АРИСТОТЕЛ?
Основните питания за „МЕТАФИЗИКАТА“
Ако бъде попитан за значението на „Метафизиката“ на Арис
тотел, всеки аристотелист би отвърнал, че тя е Библията на за
падноевропейското философстване. Какво оправдава това срав
нение? На първо място чисто външни аналогии като тази, че и
двете се състоят от множество книги, писани по различно време
и обединени в един корпус по-късно от времето на написването
си. Много по-важно обаче е същностното и определящото значе
ние на тези два паметника на словесността: каквото е Свещено
то писание на Стария и Новия Завет за християнската вяра, тако
ва е влиянието и незаменимостта на 14-те книги със записките
на Аристотеловите възгледи за „първата философия“ за по-сет
нешното европейско мислене.
Какво точно е „Метафизиката“ като текст? Свод от 14 книги,
за които от античната коментаторска традиция на перипатетизма
и до днес се спори:
Дали са необработени записки на самия Аристотел за
лекциите му върху „първата философия“ в Ликейона, или
са бележки, които са били водени от неговите студенти и са
преминали през някаква - поне стилистична - редакция?
На този въпрос по-голямата част от учените-аристотелисти от
говарят, че „Метафизиката“ е сборник от записките на Аристо
тел, които набелязват опорните точки на устното изложение по
съответните проблеми пред слушателите и учениците в школата
му. От античните коментатори до ден днешен обаче се чуват гла
сове, които оспорват автентичността на книга К/XI и дори пои
менно посочват автора на втората книга - Малката алфа: това
бил някой си Пазикъл (според Александър) или Пазикрат (спо
ред псевдо-Филопон) - племенник на Аристотеловия ученик
Евдем от Родос, у когото попаднал единственият ръкопис на
„Метафизиката“1.
Дали Аристотел изобщо е възнамерявал да публикува те

зи „метафизически тезиси“ в едно цяло, или просто е изпра
тил на Евдем по негова молба ръкописите си по всички про-
блеми-апории, обсъждани в сказките за „първата филосо
фия“? Дали Аристотел е този, който преднамерено е подредил че
тиринадесетте свитъка-книги в реда, в който ги четем днес, или
това е станало в школата на Евдем десетилетие след смъртта му,
или чак няколко века по-късно, така както ги е издал първият без
спорен издател - Андроник Родоски, който е и несъмненият автор
на заглавието на този свод от текстове - τά μετά τα φυσικά?2
След като е видно, че в този свод от текстове има някол
ко почти дословни повторения и множество различни раз
съждения и отговаряния на едни и същи питания, дължащи
се на това, че те са засвиделствали различните схващания
на Аристотел по един и същ проблем, но от различно време
на неговото философско дирене и преподаване, как точно мо
гат да бъдат подредени те хронологически?3 Коя от тези кни
ги кога се е появила и как от последователността на тяхната
поява и представянето им пред студентите в Ликейона ще се
очертае Аристотеловото „развитие“: като мисловна еволюция
от несамостоятелното - макар и формално - придържане към
школата на Платон към собственото, оригинално философства
не?4 Или като метафизическа деградация и все по-голямо отда
лечаване от платонизма, което още в младежките му години за
1 Свидетелствата на псевдо-Александър и Асклепий са в Commentaria in
Aristotelem Graeca, vol. I, VI. Цитират се по Въведението към изданието на
„Метафизиката“ на W. D. R oss, Oxford, 1924, p. xxxi. Свидетелството на
псевдо-Ф илопон е в Ioannis Philoponi enarratio in omnes Aristotelis libros
quos metaphysicos appellant. In: Commentaria in Aristotelem Graeca, versiones
latinae temporis resuscitatarum litterarum, v. 2, Stuttgart-Bad Cannstatt, 1991.
Цитира ce no Stephen Menn, The Editors o f the Metaphysics. In: Phronesis,
1995. Vol XL/2. Известният руски учен-„античник“ А. В. Л ебедев също
посочва Пазикъл Родоски като автор на книга II и се позовава за това на
схолиите към Парижкия кодекс, обозначаван от аристотелистите-палеографи
с „Е“. Вж. статията „Метафизика“ във: „Философский знциклопедический
словарь“, М. 1983, изд. „Советская знциклопедия“, с. 363.
2 За перипетиите на Аристотеловата библиотека и изобщ о за премеждията
на литературното му наследство, разказани от Страбон и Плутарх, вж. Ради
Радев, „Антична философия“, 1994, изд. „Идея“, Ст. Загора, с. 436 и сл.
3 С проучването на историята на произхода на „Метафизиката“ започва
модерното аристотелознание. За негов бащи се признават Томас Кейз и
д ’Арси Томпсън. В това отношение авторитет на законодател си е извоювал
Вернер Йегер и по специално работата му E ntstehungsgeschichte der
Metaphysik des Aristoteles. Berlin, 1912.
VI

почнало като занимание с дребнотемието, достигнало до непро
стимата изневяра на философията с фактосъбирачеството в зря
лата му възраст, а през последните десетилетия от живота му
напълно пренебрегнало философстването и се разгърнало в Ли
кейона под формата на всепоглъщащ научен интерес и неутоли
мо любопитство към разнообразието на конкретните неща?5 Или
точно обратното: като разкаяние за младежкото самонадеяно про
тивопоставяне спрямо учителя Платон и в края на живота му -
връщане (като това на блудния син) отново при него, сторено
чрез създаването на една космологическа конструкция в книга
Ламбда/XII, която по същество била аналог на Платоновата би-
тийно-онтологическа йерархия?6
На какво и на кого се дължат няколкото повторения в
„Метафизиката64 - дали на това, че понякога в лекциите си Ари
стотел се е връщал към проблеми, разглеждани и преди, просто
за да ги види в перспективата на друго тематизиране и от друга
гледна точка, или на това, че при многовековните перипетии на
Аристотеловата библиотека на тези места са се появили най-го
лемите увреждания на ръкописите? А в усилието да попълнят
лакуните техните следващи преписвани и издатели решили да
извършат най-надеждната реставрация - да вместят в празноти
4 Такава е тезата на Дж. Е. Л. Оуън: от платонизма на проблемите, темати-
зирани в Академията, Аристотел е преминал към критиката и усъвършен
стването на платонисткия метод, извлечен с математическа яснота и поло
жен като логическа основа на метафизическите изследвания. „В този пла-
тонизъм все пак няма нищо от набожното ученическо смирение.“ Вж. G.
Е. L. Owen, The Platonism o f Aristotle. In : „Articles on Aristotle“, London,
1975, ed. Jonathan Barnes, M. Schofield, R. Sorabji.
5 Аристотеловото „метафизическо деградиране“ е представено по този
начин от Вернер Йегер в: Aristoteles. Grundlegung einer Geschichte seiner
Entwicklung. Berlin, 1923. (Aristotle. Fundamentals o f the History o f his D e
velopment. Oxford, Clarendon Press, 1934).
6 Духовната биография на Аристотел като история на „блудния син-ученик“
е канава на голямото изследване на Ингемар Дюринг. Вж. Ing. Düring,
Aristoteles. Darstellung und Interpretation seines Denkens. Heidelberg, 1966.
Мнозина изследователи очертават следните основни етапи в хронологиче
ската поява на космологическите и онтотеологическите работи на А ристо
тел: като най-ранен се посочва диалогът „За философията“, писан още по
времето на ученичеството му в Академията; след това са се появили „За
небето“, книга I и II; след това VII и VIII книга на „Физика“, а като послед
на се определя теологическата книга Ламбда на „Метафизика“. По този
vii

те казаното на други места по разисквания проблем?
И най-вече: защо в „Метафизиката“ има много различ
ни отговори на всички най-важни философски питания7 -
дали защото те са дадени през различните периоди от него
вото философстване и преподаване, или защото, както нау
чил от своя учител Платон, не може да се посочи нито един
философски проблем, на който да има едно-единствено дог-
матично решение. Поради това са се появили и множеството
словесни обозначения на едно и също понятие, и множеството
значения на най-важните му философски термини, и многооб
разието от отговори на най-важните питания.
Основните питания на „МЕТАФИЗИКАТА“
В тези 14 книги - независимо от това, дали всички те са
собственоръчни Аристотелови бележки, или някои от тях са за
писани от слушателите на неговите лекции в Ликейона, за пръв
път изрично се проблематизират въпросите: „Какво е филосо
фията?“ и „С какво се занимава тя?“. И докато философите
преди Сократ се вълнували от обяснението на природата и кос
моса като цяло, а Сократ и софистите се стремели към разбира
не на човека, неговия език и познание, то за Платон най-важен
бил въпросът: „Към какво се стреми философстването?“. Цел
ред си приличат хронологиите, очертани от сър Дейвид Рос, Уйлям Гатри
и Ханс фон Арним. Вж. Hans von A m im , D ie Entstehung der Gotteslehre des
A ristoteles. Wien und Leipzig, 1931; Sir David Ross, ‘The Developm ent o f
A ristotle’s Thought’. In: Aristotle and Plato in the mid-Fourth Century. Göteborg,
1960. Ed. by I. Düring and G. E. L. Owen; p. 1-17; W. K. C. Guthrie, A History o f
Greek Philosophy. Cambridge, 1981 (1983), vol. VI, p. 243-276. Нито един от
тях тримата не смята, че онтотеологията на „Метафизиката“ е аналог на
Платоновата. С такова крайно твърдение се ангажира обаче Филип Мерлан,
според когото първото неподвижно движещо е по-висше от останалите 55
п одобни нему, които той приема съвърш ено насериозно. От това по
неизбежност следва, че Аристотел създал своята космотеология така, както
Платон поставил идеята за благото свръх и над останалите идеи. Вж. Ph.
Merlan, ‘Aristotle’s Unmoved M overs’. In: Traditio, 4, 1946.
7 С поред Джонатан Барне например на питането: „С какво се занимава
първата ф и л ософ и я ?“, или казано по нов ом у „Какъв е обек тъ т на
метафизиката?“, са дадени четири несъвместими отговора в книгите I, IV,
VII и XII. Вж. Jonathan Barnes - ‘M etaphysics’. In: „The Cambridge C om
panion to Aristotle“. Ed. by Jonathan Barnes. Cambridge Univ. press, 1995.
Поради това според него „Метафизиката“ е пълна бъркотия, сбирщина
(„The M etaphysics is a farrago, a hotch-potch.“) (op. cit., p. 68).

та на философията е „уподобяването на бога, доколкото това е
възможно за човека“ („Теетет“, 176 Ь) и спасяването на човешка
та душа - подобаващата за безсмъртието й философска сотери-
олОгия и откъсването й от онова, което ни заобикаля, защото то е
само сянка, подобие или подражание на истински съществува
щите вечни същности-образци („Държавата“, „Федон“, „Федър“,
„Пирът“ и „Тимей“).
В тези 14 книги, които Андроник Родоски нарекъл „Книги
те, отнасящи се до проблемите, обсъдени след физиката (фило
софията на природата) - τα μετά τα φυσικά“, философията ce
самоопределя като мъдрост, знание, наука, мислене и теория за
истината, като стремеж към постигане на вечното и неизменно
то, като божествена наука за божественото в битието. За „първа
та философия“ Аристотел има само едно наименование и то е: ή
θεολογική - теологиката. В тези 14 книги се изковават термини
и се осмислят понятия, с които философите работят и до днес.
Тъкмо поради това „Метафизиката“ е първозданен текст не само
за аристотелистко-томистко-неотомистката традиция, за арабско-
мюсюлманския и латиноезично-католическия перипатетизъм, за
средновековната схоластика и неосхоластиката на XIX и XX век,
а и за цялото философстване изобщо, което схваща философия
та като рационално постигане на съществуващото, доколкото
то се мисли като съществуващо и доколкото езикът успява да
го изрази и като мислено, и като съществуващо.
Книга АЛФАЛ е първата история на философията, на въз
никването на философстването от митосъздаването, на търсе-
нията на ранните елински мислители. Тази история на филосо
фията не е самоцел, а е необходимото следствие от първото оп
ределение, което се дава в „Метафизиката“ за същността на фи
лософията: тя е мъдростта, най-хубавото от всички знания, кои
то са по-нужни от нея, но пък тя е по-превъзходна от тях, защото
изследва първите причини и начала на нещата. Поради това
Аристотел започва с к