Човекът, който искаше да бъде щастлив

2


Лоран Гунел

Човекът,
който искаше
да бъде щастлив











Автор: Laurent Gounelle
Заглавие: L'homme qui voulait être heureux, 2009
Превод: Румяна Маркова,
Художник на корицата: Стефан Касъров
ИК „Колибри“, 2016

http://4eti.me
http://ekni.ga

ISBN 978-619-150-823-5

3


СЪДЪРЖАНИЕ

Анотация ............................................................................................................... 4
Глава 1 ................................................................................................................... 5
Глава 2 ................................................................................................................... 7
Глава 3 ................................................................................................................... 8
Глава 4 ................................................................................................................... 9
Глава 5 ................................................................................................................. 18
Глава 6 ................................................................................................................. 21
Глава 7 ................................................................................................................. 24
Глава 8 ................................................................................................................. 31
Глава 9 ................................................................................................................. 35
Глава 10 ............................................................................................................... 37
Глава 11 ............................................................................................................... 40
Глава 12 ............................................................................................................... 44
Глава 13 ............................................................................................................... 55
Глава 14 ............................................................................................................... 61
Глава 15 ............................................................................................................... 62
Глава 16 ............................................................................................................... 70
Глава 17 ............................................................................................................... 81
Глава 18 ............................................................................................................... 88
Глава 19 ............................................................................................................... 91
Глава 20 ............................................................................................................... 93
За автора .............................................................................................................. 94
Интервю на Лоран Гунел за книгата му „Човекът , който искаше да
бъде щастлив” .................................................................................................... 94
Интервю с автора за в-к „Еврейска Трибуна” ............................................ 98

4


Анотация

Едно вълнуващо пътешествие с мъдреца от остров Бали, или как да се
освободим от това, което ни пречи да бъдем истински щастливи
Остров Бали. Раят на земята. Пищна растителност, екзотични птици,
простодушни хора, които не знаят да казват „не“ – и един
западноевропеец, привлечен от славата на местния лечител. Диагнозата
на лечителя е категорична: нашият герой е в добро здраве, но не е
щастлив. И лечителят го повежда по дългия път на самопознанието,
което единствено може да му помогне да осъществи мечтите си.
Вълнуващо приключение, по време на което научаваме, че ние сме такива,
за каквито се мислим, че когато сме убедени в нещо, то се превръща в
действителност, че истината за нас е онова, което вярваме за себе си, че
улавяме и преработваме само тази информация, която съответства на
характера и природата ни, че тълкуваме реалността според
отношението ни към нея. Научаваме и как да се освободим от спъващите
ни предубеждения, за да постигнем щастието.

5



На Зое, моята любов



„Ние сме това, което мислим.
С мислите си изграждаме нашия свят.“



Глава 1

Не исках да си тръгна от Бали, без да съм се срещнал с него. Нямах
конкретна причина, просто ей така. Не бях болен, всъщност винаги съм бил
в отлично здраве. Бях се осведомил за хонорара му, защото в края на
престоя ми портфейлът ми беше доста отънял. Дори не дръзвах да проверя
в какво състояние е банковата ми сметка. Хората, които го познаваха, ме
успокоиха: „Даваш му колкото искаш, оставяш парите в една кутийка на
етажерката“. Отговорът ме ободри, въпреки че се притеснявах от мисълта
да оставя някаква дребна сума на човека, за когото се говореше, че лекувал
японския премиер.
Трудно открих къщата, забутана в малко селце, на няколко километра от
Убуд, в центъра на острова. Нямам представа защо в тази страна почти
липсват пътни табели. Да се ориентира човек по картата, не е трудно, ако
разполага с известни отправни точки, в противен случай е също толкова
безсмислено, колкото да се опитва да се свърже с някого по мобилния си
телефон от място без покритие на сигнала. Оставаше ми, естествено, най-
лесното решение: да намеря пътя с питане. Нищо че съм мъж, да питам за
пътя, никога не ми е било проблем. Понякога ми се струва, че повечето
мъже ще имат чувството, че са изгубили мъжествеността си, ако им се
наложи да паднат толкова „ниско“. Предпочитат да си замълчат и да си
дават вид, че знаят накъде вървят, да се преструват, че прекрасно се
ориентират, докато се окаже, че напълно са се оплели, и се стигне до
момента, в който жена им ще заяви: „Нали ти казах, че е по-добре да
попитаме“.
С тази разлика, че на остров Бали хората са изключително мили и винаги
казват „да“. Истина е, повярвайте ми. Ако кажете на едно момиче: „Вие сте
много красива“, то ще ви отговори „Да“, с широка усмивка. Когато питате

6

за пътя, местните хора така силно желаят да ви помогнат, че за нищо на
света не биха си признали, че не са в състояние да го сторят. Затова бързат
да ви упътят накъдето и да е.
Бях леко изнервен, когато най-сетне застанах пред входа на градината.
Не знам защо, но си бях представял луксозна къща, каквито понякога се
срещат на Бали, с открит басейн с лотоси, закътан под предразполагащата
сянка на франджипаните (Плумерия (Plumeria) или още Франджипани
(Frangipani), е малък род растения с произход от тропична и субтропична
Америка. Това са предимно листопадни храсти или малки дръвчета) с
техните едри бели топки, пръскащи опияняващ, бих казал, безсрамен
аромат. Всъщност домът се състоеше от поредица кампани – преливащи
една в друга къщички без стени. И те, както и градината, бяха образец на
скромност, с изчистени форми, без мебели, но не навяваха и най-бегла
мисъл за бедност.
Посрещна ме млада жена, загърната в саронг, с черна коса, събрана на
висок кок, мургава, с малък, добре оформен нос и големи черни очи, не
тесни цепки като при азиатците. Подобни правилни черти всеки път ме
изненадваха, тъй като този народ живееше в сърцето на Азия.
– Добър ден, какво желаете? – попита тя на доста неумел английски.
Почти двуметровият ми ръст и русите ми коси недвусмислено издаваха
западноевропейския ми произход.
– Идвам да видя господин... хм... учителя Самтянг.
– Ще дойде – осведоми ме тя, преди да изчезне сред храстите и редицата
малки колони, които крепяха покривите на къщичките.
Стоях прав с леко глупав вид, в очакване Негово превъзходителство да
благоволи да приеме скромния посетител, какъвто бях всъщност. След пет
минути, които ми се сториха достатъчно дълго време, за да се замисля за
основателността на присъствието си тук, видях да пристъпва към мен мъж
на възраст някъде около седемдесет, по-скоро към осемдесет. Първата
мисъл, която ми дойде наум, бе, че сигурно щях да му дам петдесет рупии,
ако го бях срещнал да проси по улиците. По принцип по-лесно давам на
старите хора, защото си казвам, че след като са принудени да просят на тези
години, значи нямат друг изход. Мъжът, който бавно вървеше към мен, не
беше някакъв дрипльо, съвсем не, но бе оскъдно облечен и не можеше да
се определи от колко време носеше дрехите на гърба си.
Срам ме е да си призная, но първият ми рефлекс бе, че съм сбъркал човека.
Този човек не можеше да е световноизвестният лечител. Или пък при
цялата си дарба не беше достатъчно интелигентен, та приемаше японският
премиер да му плаща с шикалки. Можеше също да се окаже гений на
маркетинга, ориентирал се към наивната западноевропейска клиентела,

7

ненаситна и подвластна на изтърканите клишета за лечителя аскет, извисен
над материалното, но непренебрегващ щедрото възнаграждение в края на
сеанса.
Мъжът ме поздрави и ме прие непринудено, изразявайки се благо на
много добър английски. Лъчезарният му поглед контрастираше с бръчките
на загрубялата му кожа. Дясното му ухо беше някак скъсено, сякаш някой
бе отрязал парче от меката му част.
Покани ме да го последвам в първата къщичка: долепен до стара стена
покрив, който се крепеше на четири тънки колони, полица, опасала цялата
стена от единия до другия край – прословутата полица, сандък от
камфорово дърво и рогозка на пода. Отвореният сандък бе натъпкан с
документи, сред които се забелязваха рисунки на вътрешността на
човешкото тяло, които, видени на друго място, щяха само да ме разсмеят,
толкова бяха далеч от съвременните понятия за медицина.
Събух обущата си на входа, както изисква традицията.
Старият човек ме попита от какво страдам, въпрос, който грубо ме върна
към причината за посещението ми. Какво търсех тук всъщност, при
положение че не бях болен? Щях да губя времето на един човек, чиято
почтеност, да не кажа святост, вече долавях, въпреки че все още нямах
никакви доказателства за уменията му. Не бях ли воден единствено от
желанието някой да отдели време на моя случай, да прояви интерес към
мен, да ми поговори за МЕН и, кой знае, да открие начин, за да се
почувствам още по-добре? Освен ако просто не се подчинявах на
интуицията си... Бяха ми казали, че е страхотен човек, и ми се бе приискало
да го срещна очи в очи.
– Идвам за преглед – споделих, изчервявайки се при мисълта, че не съм
на задължителния годишен медицински преглед и че молбата ми изглежда
твърде неуместна.
– Легнете по гръб тук – каза той, посочвайки рогозката, без да реагира на
нелепата ми молба.

Глава 2

Така започна първият – надявам се и последният – сеанс на мъчения, на
които съм бил подложен в живота си. Всичко тръгна нормално – легнал по
гръб, отпуснат, изпълнен с доверие и по-скоро развеселен, позволих му да
опипа отделните части на тялото ми. Отначало главата и тила ми. После
ръцете от раменете до върха на пръстите. След което някои точно избрани
зони на гръдния кош, на корема. С облекчение установих, че от корема
премина направо към бедрата. Сетне дойде ред на коленете, на прасците,

8

петите, ходилата: опипваше всяка костица, без да ми причини и най-
малкото неудобство. Накрая стигна до пръстите на краката.

Глава 3

Не знаех, че е възможно да подложиш някого на подобно страдание само
като хванеш кутрето на левия му крак. Крещях и се гърчех на рогозката.
Погледнати отстрани, напомняхме рибар, който се опитва да закачи на
въдицата си метър и деветдесет сантиметров червей. Признавам, че по
природа съм доста изнежен, но усещането надхвърляше всичко, познато ми
до този момент.
– Боли ви – обяви той.
Без майтап! Охкайки, успях да смотолевя едно сподавено „да“. Вече
нямах сили да викам. Той не изглеждаше засегнат от страданието ми,
безпристрастното благоразположение не го напускаше. Лицето му
излъчваше своеобразна до