Човешката памет - илюзии и реалност

ЧОВЕШКАТА ПАМЕТ – ИЛЮЗИИ И РЕАЛНОСТ

лектор: Доц. Д-р. Бойчо Кокинов

дискусия: Проф. Богдан Богданов, Димитрий Вързуновцев, Мирослав Дачев и др.

Темата на днешния семинар ще бъде човешката памет – илюзии и реалност. Необичайното в темата, която избрах е, че нещата които ще разкажа са изключително нови и необсъждани в нашата професионална среда. Част от експериментите, за които ще говоря вървят в момента и имаме само най-първи данни. Една част са публикувани, друга – тепърва ще се пише. Имам известно смущение, че една тематика, която не е улегнала, но съвсем съзнателно реших да направя този избор, защото мисля, че на нашия семинар след като се говори за това как се прави науката “науката – правена..”, няма нужда нещата да бъдат чак толкова направени и шлифовани и вече да е потънало в списанията и учебниците за да говорим за тях. Можем да си позволим да говорим за неща, които все още продължават да бъдат хипотези, дебати, по които и аз самият нямам окончателно становище. Мисля, че това дава една по-реалистична представа за науката като такава.

Втората причина за избора на моята тема е, че нещата, за които ще говоря тази вечер са постигнати като резултат тук в НБУ от екип включващ докторанти на университета като Александър Петров, Неда Зарева-Тончева, Морис Грийнберг.

Едно съвсем кратко въведение- човешката памет може да се разгледа на различни нива. Можем да говорим за биологична памет, където главно разбирам генетичната памет, която се предава от поколение на поколение. Можем да говорим за индивидуална памет която може да бъде автобиографична, събитийна, фактологична, понятийна, зрителна, слухова и много други. Можем да говорим също така и за социална памет, колективна, социална, историческа и културна. Аз съм оцветил индивидуалната, тъй като в моето изложение аз ще се концентрирам само на това равнище.

Ще се върнем назад за да видим какви метафори са използвали хората по въпроса за човешката памет, опитвайки се да обяснят какво представлява тя. Най-старото, на което аз попаднах, са древно-гръцките философи, които използват една много известна метафора за восъчната плочка. Ние записваме на восък това което всъщност ни се случва, то остава на тази плочка, разбира се на него може да му се случи, така, че с течение на времето да не е толкова четлив надписа, след което може върху него да бъде записано друго и и.н.

По нататък в Средновековието Св. Августин сравнява паметта с мазе, склад, където ние поставяме образите на нещата, които виждаме и след време се опитваме да ги открием.

Други много често използвани метафори на паметта са книга, архив, библиотека, лабиринт, магическо блокче на Фройд, фотография, фонограма, филмова лента, фосфорицираща повърхност, холограма. Ето някои изображения, които хората са оставили:

Паметта като фосфор идва от идеята, че фосфора е такава специална материя, която запаметява светлината и тогава когато нея я няма е в състояние да я възпроизведе.

Паметта в ежедневния език: тук искаме да говорим и за научния и за ежедневния език, и да виждаме има ли кореспонденция между двете неща. Виждаме, че думите, които използваме в ежедневния език са такива като впечатления, като поставяне на печат върху

восъчната плочка, говорим, че събитията се врязват в паметта като че ли са гравират, говорим, че се запечатват в съзнанието, говорим за забравеното като за изтрито от паметта, говорим за фотографска памет, говорим за това, че търсим и намираме неща в своята памет. Както виждате и научната традиция и ежедневния език използват една и съща метафора макар и назована по различен начин. Всъщност както се вижда имаме едно традиционно схващане за паметта, което датира от повече от две хиляди години, и аз бих го нарекъл паметта като вместилище, като склад. И има няколко основни операции. Първата от които е кодиране или записване, значи оставяме някаква следа от събитието което се случва, образ. Тези следи се съхраняват известно време, евентуално биха могли да се саморазпаднат с течение на времето. И накрая имаме извличане, търсене и извличане на тези следи от това хранилище. Това е едно схващане, което е издържало повече от 2000 години и в науката и в ежедневието. В когнитивната наука това схващане, разбира се, също присъства и то като доминиращо схващане. Голяма част от хората, които се занимават с памет именно по този начин разглеждат човешката памет. И част от тези експерименти, които проведохме в началото са примерни експерименти, с които се проверява каква е вместимостта й .

В същото време има и една друга парадигма. Другата метафора е да разглеждаме паметта не като нещо което съхранява миналото, а като нещо което конструира това минало тук и сега. Метафората, която е използвана от Улрих Найсер през 60-те години е метафората за палеонтолога. Той казва, че човешката памет действа като един палеонтолог. Рови се, намира някакви малки частици, след което ги събира в един скелет и казва: “Ето така е изглеждало това животно”. Разбира се, при това нареждане я са били точно така тези частици, я не. Тези частици я са дошли от едно животно, я не са. Идеята на този подход е, че човешката памет не просто извлича готовата следа, която седи и е регистрирала събитието, а че сега се конструира, конструира се според информацията, с която разполага. Какви следствия има от тази конструктивна парадигма. Първо, ако в първата парадигма единственото нещо, което е възможно е или да не сме кодирали едно събитие, пропуснали сме го покрай съзнанието, или ако е създадена такава среда и ние сме я забрави ли. Това, което е възможно тук е да имаме изкривявания. Това означава, че може да има фалшива или илюзорна памет. Т.е. да си спомним събития, които изобщо не са се случвали. Възможно е да вмъкнем някакви аспекти, които никога не са се случвали, възможно е да смесим неща, които всъщност са се случили на две различни места или по различно време. Две различни събития или епизоди. Главният експериментален въпрос също се променя. Значи, ако в първата парадигма главния въпрос е “Какъв е обема на паметта?”, то в тази парадигма главният въпрос е “Дали е актуална паметта?”, дали е променила нещо от събитията, които са се случили, дали достоверно е предала информацията за миналото.

Каква е методологията на изследването? Първо, след като ние конструираме това минало всеки един от нас си живее в една своя реалност, той е убеден, че това което си спомня е реалност. Всеки човек конструира реалности. От друга страна има нещо което може да се нарече обективна реалност. Предполагаме, че тази обективна реалност може да бъде регистрирана по някакъв сравнително обективен начин (филмова камера или фотоапарат). И накрая имаме възможност да сравним какво този човек си спомня за събитието и какво е регистрирано като събитие, и дали има разминаване между тези две неща. Как би могло да се реализира това. Една техника е водене на дневник. След, което след известен период от време, да речем след 2 години взимате дневника и започвате да питате какво се е случило тогава и сравнявате това което самите те са записали в своя дневник. Може да имаме обективно регистриране на събитията както казах с камера за да се съпоставят.

Това, което хората чрез тази поредица от експерименти са установили е че много данни подкрепят тази парадигма, т.е. показват, че човешката памет не е толкова достоверна, колкото ни се иска да бъде. До тук съм изредил една част от тези изследвания, всичките, които тук са групирани говорят да едно нещо, което се нарича схематизация, т.е. имаме някаква схема на типични събития, които се случват, тя описва как се случват едно събитие. Имаме схеми за много такива типични събития. Тези схеми играят огромна роля за това какво всъщност ще запомним и какво ще възпроизведем. Значи основното нещо, което се вижда в експериментите е, че онези неща, които не ни пасват, т.е. които са нестандартни не влизат в тази наша типична схема ние не ги възстановяваме. И обратно добавяме неща, които ги има в нашата схема. Всички имаме една и съща схема и се опитваме един текст, които не е много стандартен да го напъхаме в тази схема. Друг пример е вмъкване на дума в списък. Тук с е разчита на асоциацията. В примера, (експеримента) който предложих имаше много неща които са сладки. Идеята е, че думи като торта, мед, баклава изпращат активност към понятието сладко.

Следващия експеримент е свързан с това, че се прожектира едно филмче на което две коли се сблъскват с голяма скорост след което като питат хората какво са видели : “Видяхте ли счупени стъкла?”, почти всички казват че са видели стъкла, а на филма не е имало.

По същия начин хората си измислят автобиографиите. При смяна на политическата система изведнъж много хора си сменят автобиографиите и при това една част съзнателно го правят, но друга част – несъзнателно, те са убедени, че това са събитията, които са се случвали в техния живот. Това е в рамките на нормата. В рамките на патологията е конфабулация, това е когато хората буквално си измислят неща, които са абсолютно нямащи нищо общо с тяхната истинска биография.

Втора тема. Тук на става дума за схематизация, а става дума за това, че се смесват две или повече различни събития. Нещата може би наистина са се случили, но едно нещо се е случило тук, друго се е случило там, на различни места, по различно време, в различен контекст и т.н. , от което става някакво объркване и ние взимаме неща от едното събитие, после от другото събитие и конструираме едно общо събитие, което ни изглежда, като че ли се е случило. Елизабет Лоски е една от авторките, които много отдавна работят в тази област по линия на свидетелските показания. Това което се опитва да разбере е дали са надеждни тези показания. В резултата на нейните изследвания има сериозни промени в правото, включително забраната на така наречените подвеждащи въпроси и много други ограничения. Тя им а толкова много експерименти на тази тема, че показва че всичко може да бъде сменено, бял човек може да стане черен, рус може да стане черен, къдрави коси може да станат прави коси, включително сцена в която няма никаква сграда да кажат, че е имало хамбар и т.н. друг вид експерименти, които тя прави напоследък са свързани с невъзможността да се различава реално и това което си представят. Казва на хората :
”Представете си сега еди какво си” и след време ги пита това събитие случило ли се е, и те казват, че се случило. Тъй като в психоанализата много се интересуват от преживяванията като малки деца, правени са експерименти, в които карат братчето на едно малко дете да му разкаже една история, че то се било загубило в магазина, че го спасила една негърка, която го намерила и т.н., след което след време разпитват детето и то е абсолютно убедено, че това наистина му се е случило.

Тук имаме един по-контролиран експеримент, в който се показват множество фотографии на човешки лица и те трябва да бъдат запомнени. След което тези фотографии се нарязват и се взима от едната очите, от друга устата, от трета – носа и се сглобява една нова

физиономия и тя се пъха сред много представени и не представени. И изведнъж повечето хора казват, че тази фотография са я виждали. Подобно нещо се прави с думи и изречения.

Първият възможен отговор на това защо се случва, е че при кодирането, в момента в който се изживява събитието, се смесват по някакъв начин следите от двете събития. В примера за плочката, едната следа се пише и върху нея се пише втората и остава така да се каже двойна следа и после не е ясно какво точно е било, кое е от единия епизод, кое – от втория.

Има обаче и втори възможен отговор, че следите са си следи и те са си останали както трябва, проблемът обаче е в процеса на припомняне, тогава става конструирането.

Трети възможен отговор този, който тук в НБУ се опитваме да разработим. Той се нарича когнитивна архитектура на паметта. В тази архитектура човешката памет можем да я мислим като една съвкупност от микроагенти. Всеки от тези микроагенти носи много малка частица от нашите знания, от едно сложно събитие каквото е днешната лекция едно такова агентче ще е запомнило връзка