Ерик Ериксон

Ерик Ериксон /1902 - 1994/
Ериксон е един от най-сладкодумните последователи на ЗигмундФройд. В неговите работи няма мъгляви, неясни, сложни теоретичниконснтрукции, той не жонглира с безброй измислени думи за “открити” отнего реалности, Ериксон няма първооткриваттелски “нагон”, типичен заФройд. Поради това неговата интерпретация на психичното развитие ипериодизацията, направена върху тази основа, са едни от най-разпространените, споменавани и използвани в педагогическата практика.Ерик Ериксон по-скоро популяризира допадналите му идеи на Фройд,като отминава с мълчание и не обсъжда онези идеи, които не са мудопаднали.
Сладкодумието, стилът на Ериксон, е пряк резултат от“биографичните обстоятелства” на неговия живот. Ериксон е може биединственият известен психолог без висше образование, и товаобстоятелство също е пряко следствие от неговия “стил на живот”,отношение към живота.
Ерик Ериксон е роден във Франкфурт на Майн. Неговият баща е д-рТеодор Хомбургер, но биологичният му баща е неизвестен датчанин, скогото майката на Ериксон се е разделила в Дания още преди неговоттораждане.Доста години родителите на Ериксон не са му съобщавали, че д-рХомбургер не е неговият биологичен баща, и когато Ериксон научава това,го преживява много драматично: до този момент той е знаел, че е син наедни родители, след което научава, че в действителност е син на другиродители /т.е. той не е този човек, за който се е мислил, а съвсем другчовек/.За дълъг период от време младият Ериксон не е знаел как давъзприема себе си, какво да мисли за себе си, кой в крайна сметка е той,т.е. загубил устойчивото, постоянното в себе си, което го различава отдругите хора и му придава собствената индивидуалност /ценност,неповторимост/. Т.е. Ериксон загубил своята идентичност.Тази неувереност за това кой е той всъщност измъчвала Ериксон понедо средата на живота му.До 37-годишна възраст той използва като фамилно име фамилията навтория си баща - д-р Хомбургер.На 37-годишна възраст той решава да нарича себе си с името на свояпърви /биологичен/ баща. Тъй като обаче той не е знаел абсолютно нищоза него, дори фамилното му име, Ериксон избира фамилия съсскандинавско звучене /тъй като първият му баща се е запознал и живял смайка му в Дания/, като за тази цел трансформира собственото си име Ерик.Поради тази причина някои биографи на Ериксон смятат, че новото муфамилно име е етап от борбата на Ериксон за собствената си идентичност.Тъй като избраното от самия себе си фамилно име “Ериксон” означава“син на Ерик”, се предполага, че по този начин Ериксон утвърждава,обявява на околните своята намерена идентичност: той се обявява за “синна самия себе си”. Поради всичко това като централен и най-важенкомпонент на психиката Ериксон приема нейната идентичност.
Младостта на Ериксон преминала доста безгрижно. Той не сепретоварвал с изучаване на учебния материал в гимназията, и оценките муне били високи. Единствените области, които предизвиквали интереса му вучилище, и в които имал успехи, били историята и изкуствата.След завършване на гимназията д-р Теодор Хомбургер силнонастоявал синът му да започне да учи медицина. В търсене на своятаидентичност обаче, младият Ерик тръгнал на пътешествие поцентралноевропейските страни. След една година пътешествия той сезаписва да учи последователно по за 1-2 години в няколко художествениакадемии, след което отново тръгва на пътешествие до Италия, посещавамузеите и плажовете, които среща по пътя си, става художник с талант зарисуване на детски портрети.
На 25-годишна възраст /1927 г./ обаче за младия Ериксон става ясно,че само с рисуване на детски портрети се живее много трудно, и за по-нататъшния му живот ще е необходим редовен доход, т.е. че ще трябва дазапочне работа.С помощта на свой приятел от гимназията Ериксон успява да започнеработа като учител по рисуване и изобразителни изкуства в малко училище,организирано за децата на родители, които изучавали психоанализ въвВиенския психоаналитичен институт.Обстановката в това училище била изпълнена с психоаналитични идеии там за първи път Ериксон се запознава с психологията и психоанализа.
Секретар на Виенския психоаналитичен институт по това време билаАна Фройд, най-малката дъщеря на Зигмунд Фройд, която предложила наЕриксон да премине цялостно обучение в психоаналитичния институт потеорията и практическото използване на психоанализа. Това Ериксоносъществява от 1927 до 1933 г., след което става “психоаналитик”.През този период Ериксон успява да се ожени за една от своитеколежки /от Канада/, след което му се раждат двама сина.
През 1933 г. след идването на Хитлер на власт семейството наЕриксон се опитва да емигрира в Дания. Датските власти обаче не имразрешават да останат в Дания, и цялото семейство емигрира в САЩ. ТамЕриксон работи в различни университети и медицински учреждения и сезанимава с различни изследвания: от детски психоанализ докултурологични изследвания на индианците, в резултат на което се оформянеговото разбиране за промяната на “идентичността” на човека по времена неговия живот.
Неговите възгледи за промяната на човешката психика не сапредставени в една, а в много книги и статии, написани между 1959 и 1986г. Първото описание на етапите в развитието на човешката психикаЕриксон прави през 1959 г., след което го коригира два пъти: през 1963 ипрез 1968 г., поради което и неговата периодизация се различава вразличните учебници в зависимост от това върху основата на кои неговикниги е описана.
Няколко главни момента в работата му след емиграцията в САЩотбелязват главните идеи на Ериксон за развитието на психиката каторазвитие на идентичността:1. През 1938 г. Ериксон участва в сравнителни културологични/”междукултурни”/ изследвания в резервата на индианците “сиукси” вщата гжна Дакота. В естествената си среда сиуксите били войнственоскитническо племе /водещо неуседнал живот/, и се прехранвали съсскотовъдство.По стар американски обичай по-голямата част от сиуксите и технитеукриватели била изкоренена, а незначителната останала част била затворенав демократични резервати.В резервата си сиуксите били принудени да водят мирен, уседналживот, като при това им било забранено да отглеждат животни /порадиекологични съображения/.Т.е. три от най-главните компонента на околната среда на тазичовешка общност били изкуствено променени отвън. Сиуксите обаче неприемали новата си околна среда /природна и социална/ и се мъчели дазапазят своята “идентичност” като продължавали да възпитават децата сипо начин, предполагащ воденето на войнствен скитнически живот изанимания със скотовъдство. Тъй като тези умения обаче не билиподходящи за живот в новата околна среда в резерватите, младотопоколение сиукси показвало силна склонност към извършване на кражби иупотреба на алкохол. Американските психолози и психиатри тълкувалитази деградация на сиуксите като показател за инфантилно, примитивноравнище на развитие на тяхното общество, поради което личността нанеговите членове ставала инфантилна и “невротична”.Ериксон се усъмнил в тези изводи, изхождайки от здравия смисъл, ченито едно общество, колкото и да е примитивно, не би съществувало, аковъзпитава в младото поколение инфантилни и “невротични” черти.Следователно причината за деградацията на сиуксите не е в ниската степенна развитие на тяхното общество, а в промененилия се живот на сиуксите.Животът изисквал от сиуксите един вид “идентичност”, докато тевъзпитавали в децата съвсем друг тип “идентичност”. По този начинидентичността на младите сиукси не можела да се развива нормално, итяхното развитие започвало да се отклонява от нормалното и да става“аномално”.
2. След края на Втората световна война американските психиатри ипсихоаналитици забелязали, че много от завърналите се войници започватда страдат от психични отклонения, най-често от силна депресия/”невроза”/. Причината за тази депресия била неясна.Като психоаналитик Ериксон имал такива “пациенти”, което гоподтикнало към търсене причината за следвоенната депресия навойниците.Той разсъждавал по следния начин. По време на службата си вармията младите хора имали точно определено ясно положение всоциалната военна структура и отношения, имали ясни цели, ценности икачества, позволяващи изграждането и заемането на устойчиво място вотношенията с околните. След завръщането си в САЩ тези хора трябвалода се включат в друга /нова/ социална структура, изискваща изгражданетона съвсем други качества. Бившите войници започвали да се оплакват, чене виждат цел и посока в живота, че се чувстват “изгубени”, че не знаят“кои са те всъщност”. Това насочило Ериксон към идеята, че тези хораимат трудности в развитието /промяната/ на своята “идентичност”, порадикоето тяхното развитие се отклонява от нормалното и се появяват психичнистрадания /симптоми/.
3. Като психоаналитик Ериксон имал за пациент 5-годишно момченце,при което се появили необясними припадъци. Ериксон се запознал сродителите и историята на семейството. Оказало се, че бащата бил човек сагресивен и “нападателен” характер, който се отнасял с пренебрежение ипрезрение към околните хора. По този начин той възпитавал и сина си.В един момент обаче бащата решил да легализира своя бизнес иотворил малко магазинче. Във връзка с това той променил коренноповедението си към околните хора, и започнал да възпитава и изисква отсина си да бъде внимателен, вежлив и услужлив към клиентите в магазина,т.е. да промени отношението си към околните хора /към които детето вечебило научено да се отнася нападателно и с пренебрежение/.Тези две коренно противоположни идентичности /старата и новата/влезли в конфликт, разрешаването на който не било по силите намомченцето, в резултат на което се появили симптоми на психичнозаболяване.
В резултат на тези свои наблюдения Ериксон стигнал до извода, че“идентичността” на психиката се изгражда върху основата на мястото начовека в структурата на неговите отношения с другите хора.Следователно нормалното развитие на психиката представляваразвитие на качествата, осигуряващи изграждането на взаимоотношениятас околните хора и заемането на място в социалната структура.Следователно трудностите в изграждането на отношенията с другитехора водят до нарушаване на “идентичността” на човека, и обратно. Т.е.нарушенията в развитието на идентичността на психиката нарушаватнейното нормално функциониране и развитие, докато нормалното развитиена идентичността гарантира и фактически представлява нормално развитиена психиката.
Развитието на психиката според Ериксон представлява развитие нанейните социални качества /а не на сексуалния инстинкт и начините запредставянето му в приемлив за другите хора вид, както е в идеите наФройд/.
Като съвкупно /централно, интегративно/ качество на психиката,включващо нейните социални качества, Ериксон приема нейната“идентичност”, в съответствие с което развитието на индивидуалнатапсихика представлява развитие на нейната “идентичност”. Това развитиепреминава през поредица етапи, всеки от който представлява ново, по-високо равнище на “идентичност” на индивида.
В голяма степен Ериксон разглежда “идентичността” като синонимна съзнанието на човека /”Его-то”, “Аз-а”/.
Всяко следващо равнище на идентичност изисква от личносттаналичието на изградени специфични социални качества /предявявани отобществото/, изграждането на които пък изисква извършването насериозни усилия от страна на индивида.Т.е. всяко следващо равнище на човешката идентичност представляванещо като “предизвикателство”, бариера, преграда пред личността, коятотрябва да бъде преодоляна. Не всеки човек обаче е в състояние дапреодолее тази преграда. Някои хора успяват, а някои - не. Ето защопреодоляването на всяко следващо равнище на идентичността представлява“криза” в развитието на психиката: “кризата” /бариерата/ може да бъдепреодоляна, а може и да не бъде преодоляна. Поради това по-нататъшноторазвитие силно се променя в зависимост от това колко “кризи” /бариери/ епреодолял човекът в своето индивидуално развитие, т.е. до какво равнищена развитие е в състояние да достигне неговата психика.Към следващо по-високо равнище на идентичност човек може дапремине