Израстването на личността

Карл Роджърс
ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
ВЪЗГЛЕДЪТ НА ЕДИН ТЕРАПЕВТ ЗА ПСИХОТЕРАПИЯТА

Преводът е направен по изданието
Carl R. Rogers
ON BECOMING A PERSON
A THERAPIST'S VIEW OF PSYCHOTHERAPY
Houghton Mifflin Harcourt, 1995 | 2nd edition
Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на „Изток-Запад“.
Copyright © 1961 by Carl R. Rogers
Copyright © renewed 1989 by David E. Rogers, M.D., and Natalie Rogers Introduction copyright © 1995 by Peter D. Kramer, M.D.
All rights reserved.
Published by special arrangement with Houghton Mifflin Harcourt Publishing Company
© Ина Димитрова, превод, 2018 © Издателство „Изток-Запад“, 2018
ISBN 978-619-01-0356-1

Класици на
ПСИХОТЕРАПИЯТА
КАРЛ РОДЖЪРС
ИЗРАСТВАНЕТО НА
ЛИЧНОСТТА
Превод от английски Ина Димитрова
Научен редактор Росица Георгиева

тг БИБЛИОТЕКА
• Класици на.
t ПСИХОТЕРАПИЯТА |
Под общата редакция на Росица Георгиева
Роло Мей
Човекът в търсене на себе си
Карл Роджърс
Начин да бъдеш
Роберто Асаджоли
Психосинтеза. За хармония в живота
Ейбрахам X. Маслоу
Към психологията на Битието
Карл Роджърс
Израстването на личността

Съдържание
Увод 9
Питър Крамър
Към читателя 17
Първа част МОЯТА ЛИЧНА ИСТОРИЯ
Първа глава
„Това съм аз“ 25
Втора част КАК МОГА ДА БЪДА В ПОМОЩ?
Втора глава
Някои хипотези по отношение на
стимулирането на личностното израстване 53
Трета глава
Характеристики на помагащото отношение 63
Четвърта глава
Какво знаем за психотерапията - обективно и субективно 85
Трета част
ПРОЦЕСЪТ НА ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА Пета глава
За някои от явните терапевтични промени 99
Шеста глава
Какво означава да станеш личност 133

6
Карл Роджърс ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
Седма глава
Процесуална концепция за психотерапията 151
Четвърта част ФИЛОСОФИЯ НАЛИЧНОСТТА
Осма глава
„Да бъдеш онзи, който действително си.“
Възгледът на един терапевт за личните цели 191
Девета глава
Възгледът на терапевта за добрия живот:
пълноценно функциониращата личност 213
Пета част
ФАКТИТЕ: МЯСТОТО НАНАУЧНОТО ИЗСЛЕДВАНЕ В ПСИХОТЕРАПИЯТА
Десета глава
Хората или науката? Философски въпрос 231
Единайсета глава
Личностната промяна в психотерапията 261
Дванайсета глава
Клиентоцентрирана терапия в изследователския й контекст 279
Шеста част КАКВИ СЛЕДСТВИЯ МОЖЕ ДА ИМА ТЕРАПИЯТА ЗА ЖИВОТА?
Тринайсета глава
Лични размисли върху преподаването и процеса на учене 311
Четиринайсета глава
Значимото знание: в терапията и в образованието 317
Петнайсета глава
Преподаване, центрирано върху студента,
през опита на участник 337

Съдържание
7
Шестнайсета глава
Следствията на клиентоцентрираната
терапия за семейния живот 355
Седемнайсета глава
Преодоляване на кризи в междуличностната и междугруповата комуникация 369
Осемнайсета глава Предварителна формулировка на
общия закон за междуличностните отношения 377
Деветнайсета глава
Към теорията за творчеството 387
Седма част
НАУКИТЕ ЗА ПОВЕДЕНИЕТО И ЛИЧНОСТТА
Двайсета глава
Нарастващата мощ на науките за поведението 403
Двайсет и първа глава
Мястото на индивида в новия свят на науките за поведението 425
Използвани материали 445

Увод
П
убликуването на Израстването на личността през1961 г. донася на автора й неочаквано признание в САЩ.
Изследователи клиницист, Роджърс до този момент е бил убе-ден, че пише най-вече за колегите си психотерапевти. Едва следкато книгата печели известност, той разбира, че „пише хора-та - медицински сестри, домакини, представителите на биз-неса, свещеници, пастори, учители, младежи“. Милиони копияса продадени във време, в което милион е рядко срещан мащабза книгоиздаването. В десетилетието, което следва, Роджърсстава Американският психолог, към когото журналистите сеобръщат по всички въпроси, засягащи човешкия ум и дух - откреативността и самопознанието до националния характер.
Някои от идеите на Роджърс се възприемат и се разпрос‌траняват толкова широко, че днес е трудно да си спомним кол‌ко свежи, дори революционни, са били тогава. Фройдовата психоанализа - доминиращият модел на съзнанието в средата на XX век - поддържа тезата, че човешките нагони - полово‌то влечение и агресивността - са по изначалната си природа егоистични и биват обуздавани с немалко усилия от силите на културата, което си има своята цена. Излекуването във Фрой- довия модел е възможно чрез изграждане на отношение, което фрустрира пациента и поражда тревожността, необходима, за да приеме тежките истини, които му разкрива психотерапия‌та. За разлика от него Роджърс вярва, че хората се нуждаят от отношение, което ги кара да се чувстват приети. Уменията, на които разчита терапевтът в своя модел, са емпатия - дума, коя‌то по времето на Фройд е като цяло ограничена до емоциите, пробудени у наблюдателя под въздействието на произведение на изкуството, и „безусловно позитивно отношение“. Роджърс формулира основната си хипотеза в едно изречение: „Ако успея

10
Карл Роджърс ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
да изградя определен тип отношение, другият ще открие у себе си способност да го използва за израстване. Така ще станат възможни промяната и личностното развитие.“ Под израства‌не той има предвид приближаването към по-добра самооценка, гъвкавост, уважение към себе си и другите. За Роджърс човекът е „неизбежно социализиран в своите желания“. Или както често обича да казва, когато човекът е в най-висока степен човек, той е достоен за нашето доверие.
Ако използвам класификацията на Бърлин, Роджърс е тара‌леж. Той знае едно нещо, но го знае толкова добре, че би могъл да създаде цял нов свят от това. На него дължим характерния за нашата съвременност акцент върху самоуважението и върху си‌лата му да мобилизира и другите положителни качества на чове‌ка. Неговото разбиране за приемането като най-базисната осво‌бождаваща сила имплицира, че здравите също могат да извле‌кат полза от терапията и че лица, които не са професионалисти, могат да бъдат терапевти; модерната група за самопомощ почти пряко израства от вдъхновеното от Роджърс движение, утвърж‌даващо човешкия потенциал. Разбирането за брака като осно‌ван на искреност и емпатия по същество също му принадлежи. В много по-голяма степен той, а не Бенджамин Спок, защитава идеята за недирективен стил на родителство и преподаване.
Ирония е, че макар неговите идеи да са във възход - до‌толкова, че дори биват атакувани като всепроникващи култур‌ни допускания, нуждаещи се от преразглеждане, - текстовете му не се познават. Това е повод за срам, тъй като една култура трябва да познава произхода на своите вярвания, а и изказът на Роджърс е неусложнен, завладяващ и достъпен.
Несъмнено идеите му доминират в областите, свързани с психичното здраве. Днес най-популярната разновидност на психоанализата се нарича „психология на аза“ (self psychology) - наименование, което спокойно би могло да бъде измислено от него. Подобно на клиентоцентрираната терапия, която той развива през 40-те години на XX век, психологията на аза схва‌ща отношенията, а не инсайтът, като ключови за промяната; и отново подобно на нея, психологията на аза счита, че оптималното ниво на фрустрация е „възможно най-ниското“. Терапев‌тичният жест в това поле напомня в най-висока степен безу‌словно позитивното отношение към другия. Но това направ‌

Увод
ление, създадено в Чикаго тъкмо в периода, когато Роджърс е видна фигура там, не признава заслугите му.
До голяма степен това може да се обясни с личността му. Американец, а не европеец, отраснал във ферма, а не в града (ро‌ден е в Чикаго, но го напуска на дванадесет години и настоява, че уважението му към експерименталния метод се е пробудило благодарение на един дълъг текст, който прочита в младостта си, наречен Фуражи и хранене), жител на Средния запад, а не на Изтока, със сангвиничен, а не с меланхоличен темперамент, открит и прям, Роджърс не притежава и следа от мрачната со- фистицираност на интелектуалеца от епохата след Втората све‌товна война. Откритостта му - всъщност настоящата книга не се нуждае от увод, тъй като той се представя на читателите в главата „Това съм аз“ - рязко контрастира с позата, възприе‌та от много негови колеги, които вярват, че терапевтът трябва да се представя все едно е „бял лист“. Доминиращото мнение било, че работата на Роджърс би могла да бъде пренебрегната, тъй като самият той не е достатъчно сериозен.
Подобно отношение разкрива наличието на един твър‌де ограничен възглед за сериозността и интелектуализма. Роджърс е университетски професор и изследовател, публику‌вал шестнадесет книги и повече от двеста статии. Самият успех на Израстването на личността се оказва клеймо върху ака‌демичната му репутация; той става известен с прямотата и дос‌тъпността на стила си, а не със сложността на по-техническите теоретични статии, които пише в същия период. Но и в тази книга той представя идеите си в исторически и социален кон‌текст и често се позовава на съвременната социална психоло‌гия, етология, теория на комуникацията и на системите. Той се самоопределя като наследник на екзистенциалната философия и най-често цитира Сьорен Киркегор (от когото заема фразата „да бъдеш онзи, който в действителност си“, която е отговорът на Роджърс на въпроса „какъв е смисълът на живота“) и Мар‌тин Бубер. Роджърс се радва на активна кариера като публичен интелектуалец, провежда дискусии и поддържа кореспонден‌ция с фигури като Бубер, Пол Тилих, Майкъл Полани, Грегъри Бейтсън, Ханс Хофман и Роло Мей.
В по-голяма степен от повечето си колеги Роджърс е отда‌ден учен, прегърнал идеята за необходимостта от емпирична

12
Карл Роджърс ф ИЗРАСТВАНЕТО НАЛИЧНОСТТА
проверка на психотерапевтичните теории. Още през 40-те го‌дини на XX век той пръв започва да записва психотерапевтичните интервюта с изследователска цел. Също така за първи път операционализира психотерапевтичния си подход, посочвай‌ки шест необходими и достатъчни условия (ангажиран паци‌ент, емпатичен терапевт и т.н.) за постигане на конструктивна личностна промяна. Той разработва надеждни механизми за измерване, спонсорира и оповестява публично резултатите от емпиричната проверка на хипотезите си. Отдаден е на идеята за оценяване на протичащия процес: какво помага на хората да се променят? Неговите изследвания, както и тези на сътрудни‌ците му, водят до изводи, срамни за психоаналитичния елит. Едно проучване на протоколирани психотерапевтични сесии установява, че в отговор на проясняването, идващо от терапев‌та, и интерпретацията - инструментите на психоанализата - клиентите обикновено се отказват от опити за проникване в самите себе си; единствено адекватният отклик от страна на терапевта спрямо преживяванията на клиента е достатъчен, за да доведе директно до по-нататъшно себеизследване и нови прозрения. Роджърс, с други думи, полага основите на сериоз‌но интелектуално усилие, което трябва да утвърди едно просто вярване, а именно