Към проблема за генезиса на криминалната личност

КЪМ ПРОБЛЕМА ЗА ГЕНЕЗИСА НА КРИМИНАЛНАТА ЛИЧНОСТ

Гайдаров Калин
Доц., д-р – Институт по психология – МВР, гр. София

Формирането на криминалната личност е възлов научен проблем в областта на психологията и то не
само на юридическата и криминалната психология. Всъщност тук става въпрос за това дали е научно
правомерно да се говори за различни типове личности, което означава специфичен генезис за всеки от
тях, или за феномен “личност” въобще, което означава и генезис въобще. Тогава на преден план
излиза тезата, че личността е всеобщо качество на човешкия индивид, а криминалността на нейното
битие е индивидуално “полагане” на тази всеобщност, определено чрез Аз-а, в социалната същност на
това битие. Подобен подход дава възможност научният анализ да се съсредоточи върху реалните
параметри на функциониране на криминалната личност.

The development of the criminal personality is a fundamental scientific problem in the area of psychology
and especially but not only for the juridical or criminal psychology. The article concerns with the problem of
whether it is in conformity with the science to take up for different types of personality, which means that
every type will be distinguished from each other with its specific origin, or there is a common genesis for the
phenomenon ‘personality’ and for the genesis at all. The proposition launched in the article is that the
personality is a universal characteristic of the human beings and the criminality of their being is an
individual expression of this universality, mediated by the Self in the social life. Such an approach allows us
to focus the scientific analysis on the real frames of the functioning of the criminal personality.


Безспорно един от възловите въпроси, ако не и единственият, в психологията, още
от времената на нейното възникване, независимо кога ще датираме този момент, е какво
представлява човешкото битие като субектност. Имплицитно погледнато това всъщност е
“двигателят” на научното търсене в тази интересна и все още перспективна област на
научното познание.
Субектността обаче дълбоко в себе си е на практика различност, уникалност,
индивидуалност и т.н. и тогава, транспонирайки, може да се каже, че тъкмо различността
интересува психологията. Това обаче може да има безкрай много проекции и една от тях е
криминалното субектно его. Как се случва да има такъв ипостас на субектността, как е
възможно да съществува такава различност, която стига до другост, или коя е причината
за социалната универсалност на криминалната дисперсия?
Трябва да стане ясно, че за да се разбере същността на нещото, трябва да се разбере
неговият генезис, както и обратното. Всички предлагани досега обяснителни модели за
криминалното поведение на личността правят обратното, ето защо те са
неудовлетворителни, доказателство за което е тяхното количество при едновременна
тотална алтернативност, “гарнирана” с претенциите за всеобщност. От друга страна
обяснението на специфичното, когато светът е системен, трябва да е операционализация
на общото. Кое в психологията на личността е общото? Безспорно фактът, че тя,
личността, е структурна. Оттук-нататък нещата стават проблемни. Затова трябва да се
избере парадигма, а това в крайна сметка е въпрос на предпочитание. Тук
предпочитанието е, като задължително предварително се калкулира еклектиката и
ревизионизма, фройдизмът.
Освен това фройдизмът е единствената алтернатива на останалите подходи, които,
независимо от своята специфика и стойностност, в същността си са механистични.
Механиката е едномерно екстензивна, докато при Фройд става дума, ако може да се
продължи този паралел, за хидравличен подход, а това позволява да се изследва генезисът
в неговата естественост.
Тук ще бъде предложен един различен поглед към проблема за генезиса на
криминалната личност, който, без да претендира за уникалност, ще позволи да се допълни
и разнообрази научната интерпретация.

1. Престъплението като социална различност

Общо взето престъплението е естествен социален фактор, дори в известен смисъл
престъплението e съществен социален фактор, защото то е нестандартно, то е различие в
социалната “пустота”, т.е. изборът и демонстрирането на подобен вид социална активност
е израз на неприемане на статуквото, на раздвижване на “заспалото”и “инертно”
общество, независимо дали това става разумно и преднамерено или реактивно и случайно.
В този смисъл подобна личностна диспозиция е очевидно значима.
Въпросът, който възниква тук и върху който си струва да се дискутира, е следният:
Добре, ако престъпникът демонстрира чрез поведението си някаква алтернатива на
социалната инертност и пасивност, дали всъщност (или доколко) той осъзнава този
аспект на собственото поведение, а именно, действително ли той (иска да)
скандализира обществото, действително ли избира да бъде преднамерен субект на
социалната алтернативност. Разбира се тук не се мисли, че това е един отвратителен в
моралния си смисъл начин за неприемане на стандарта. Мисли се другото – дали въобще
престъпникът осъзнава факта на своето “бунтарство”(на своята скандализираща
различност). Тази позиция или диспозиция е ли субектна, е ли негова? Той самият ли
избира това поведение? Или се получава така, че поведението се реализира чрез него?
Дали в края на краищата престъпният акт някъде в себе си има друг, освен егоистичен
смисъл?
Колкото очевиден е въпросът, толкова очевиден би бил и отговорът. Във всяко
едно престъпление, в личността на всеки един престъпник винаги се съчетават тези две
тенденции, къде повече, къде по-малко. Един престъпник, дори и най-примитивният в
интелектуално и личностно отношение, стига да е запазил пълноценна психичната си
сфера, е и може да бъде субект на собственото (противоправно) деяние. В този смисъл,
малко или много, той сам избира вариант на действие.
Същевременно обаче противоположната теза има същата стойност. В едни случаи
повече, а в други по-малко, субектът на престъпното деяние е функция, да речем -
функция на самия себе си.
Субектът на престъпното деяние е такъв, защото не е могъл (независимо дали не
е искал или не са му дали възможност) да приеме “телесността” на обществото, както
и обществото (независимо дали не е искало или не му е дадена възможност) не е могло
да приеме неговата “телесност” (неговата личностност). Поради тази причина
въпросните две реалии се докосват и отблъскват чисто механично и понеже все пак те са
две страни на едно цяло и затова им трябва взаимна цялостност, се получава
съсъществуване по подобие на имплантанта в нечие чуждо тяло. Ако се продължи
аналогията, там има някакъв период, в който организмът се опитва да възприеме
имплантанта като нещо свое и да го причисли към себе си, да го “инвентаризира”, но има
случаи, когато чуждото тяло се отхвърля напълно, тогава трябва да се направи повторна
интервенция и т. н.
Аналогията обаче е непълна, както впрочем всяка аналогия. При чуждото тяло се
привнася нещо отвън, което по същество е различно, има друга природа, докато тук нещо,
което е вътре, което е иманентна по презумпция част, бива изхвърлено, и то е, защото има
изначална взаимна непоносимост, която всъщност е взаимна подозрителност или взаимна
неистинност. Престъпникът, който още не се е реализирал като престъпник, който е
виртуален, бива алиениран от социума поради своята различност, която в много случаи е
артефициална, т.е. тя е преценена като различност на базата на някакви достатъчно
случайни признаци, които са същностно иррелевантни.

2. Престъпникът като субект и функция едновременно

Субектността на извършителя на престъплението може да се гледа в различни
нюанси и в различни разрези. Според юридическите канони деянието трябва да е
извършено виновно и трябва да бъде наказуемо и т.н. Самата категория “вина”, както и
виновността, като определен модус на личността, предполагат наличието на субект
(субектност), което пък на свой ред означава, ако разсъждението продължи нататък, че
лицето, извършител на криминалното деяние, е имало субективната възможност да
направи реален избор и да вземе решение за извършване на собствената постъпка. Това
впрочем е и първият психологичен атрибут на виновността. Какво обаче в психологичен
смисъл представлява изборът?
Обикновено като основен атрибут на избора се посочва алтернативността –
субектът има пред себе си няколко алтернативни варианта за действие и прави избор
между тях. Възможно е те да са с различна степен на обективна или субективна желаност,
но винаги са достъпни за субекта на избора. В случая с извършването на престъплението
глобалните алтернативи са две - да се извърши престъпление или да не се извърши
престъпление.
По-нататък идват следващи алтернативи: какво точно престъпление да бъде
извършено, как да бъде извършено, кога да бъде извършено, дали да бъде извършено
самостоятелно или в съучастие и т.н. Това са алтернативи, които реално присъстват в
съзнанието на личността във времето, предхождащо действителния престъпен акт и които
структурират, а дори и доминират цялостната психична констелация на субекта.
Тези алтернативи обаче не са равноценни в субективното аксиологично
пространство на индивида, както впрочем не са алтернативни и в рамките на социалната
аксиология. Да бъдат равноценни би означавало субектът да бъде в състояние на вечно
колебание, доколкото неговото поведение е рационално по същество и това означава той
да се ръководи в постъпките си от претеглянето на аргументите, а оттам – от тяхната
“негова” тежест. Ако тези алтернативи са равностойни, той би трябвало да не може да
намери модуса на своето поведение. Другата хипотеза предполага той да престане да бъде
рационално доминиран социален организъм и да започне да се подчинява на друг тип
индивидуална регулация на социалното си поведение.
Който и вариант на разсъждение да се избере, той отвежда до въпроса “защо все
пак индивидът избира престъплението?”. Той е част от социалната среда и социалната
среда е част от него, даже повече – той е самата тази социална среда. Следователно, като
извършва престъплението, индивидът по същество уни(що)жава себе си. Това обаче е
очевиден абсурд.
Ако се анализира вариантът, при който се приема, че в индивидуалното съзнание
на личността въпросните алтернативи не са равноценни, това ще доведе, при своето
разгръщане докрай, до заключението, че всъщност тук няма алтернативност или по-скоро
- , че алтернативността е принуденост.
В индивидуалното развитие на личността (на престъпника) тези алтернативи са
съществували и са се състезавали, даже там е имало още други различни тенденции и
алтернативи. В един момент от индивидуалната история те дори са били напълно
равностойни, в смисъл, че са придобили своята утрираност и своята истинност една чрез
друга. Това е моментът, в който личността придобива моралност, става морална, т.е.
разбира смисъла на морала и това, че има добри неща и лоши неща и че добрите неща са
тези, а лошите - са онези. В този пункт на индивидуалното развитие доброто и лошото са
били ясни и разликата между тях е била също ясна. В този момент “стартовата позиция”
на доброто и лошото е била еднаква. Оттам-нататък обаче, именно поради своята
максимална “изчистеност” и “ясност” в социалната им проекция и контекст, тези две
тенденции се “пренасят” вътре в личността и там започват отново своето състезание, вече
като очевидни и опозиционни. Тяхното “състезание” е вътре в личността, защото
обществото е решило този проблем и той е останал да бъде такъв единствено за
социалната индивидуалност на личността.

Личността и обществото са едно и също и след като в обществото съществува
нещо, то го има и в личността, макар и представено по друг, различен начин. Така
“състезанието” между доброто и лошото вечно тегне над съзнанието на индивидите,
независимо дали те го разбират или не.
Както бе вече споменато, един от значимите индивидуални атрибутите на
криминалното поведение е вземането на решение от страна на субекта на пр