Мислене

Мисленето е най-престижният познавателен плоцес и показва основните достойнства на личността. Човек винаги се е самоопределял като мислещо същество или поне от времето, когато е разбрал, че мисли. И винаги се е стремял към някакво обяснение на собственото си мислене. Мисленето позволява да се разкрие причинността, връзките, закономерността на всичко случващо се около нас. За първобитния човек например гръмотевиците и бурите са били нещо необяснимо. Той ги е свързвал с някаква невидима сила и е измислил бог, на който да прави жертвоприношения, за да го омилистиви. За съвременния образован човек гръмотевиците не са проблем, той знае и разбира тяхната същност.
Като познание и като процес мисленето е обект на внимание и изучаване от страна на философи, психолози, физиолози. Мисленето е обект и на изучаване от гледна точка на логиката и кибернетиката, от гледна точка на информационния подход, изследва се и в творческата дейност.
Бихевиористите разглеждат мисленето в рамките на поведението, използват методите на пробите и грешките, като се пренебрегва въпросът за същността на мисленето като процес. При гещалтпсихолозите мисленето се анализира като една цялостна структура, свързана с идеята за единство на света. Гещалтпсихолозите идентифицират мисленето с с възприятието. Сенсуалистите отдават приоритет на сетивното познание, издигайки тезата: „Няма нищо в разума, което да не се съдържа в усещанията.” Обратно на сенсуалистите рационалистите отдават приоритет на разума, пренебрегвайки сетивното познание и по този начин разкъсват веригата на психичната дейност, неуспявайки да направят преход от сетивното познание към абстрактното мислене.
Л. В. Виготски обръща внимание на връзката на мисленето с действията. С. Л. Рубенщайн изследва обобщения характер на мисловната дейност. В. Н. Пушкин отделя голямо внимание на творческия характер на мисленето.
Мисленето е целенасочена система от идеи, символи и асоциации, която възниква в процеса на изпълнение на задачи и води до вземане на правилно решение. Мисленето е правилно, когато неговият резултат представлява логическа система от изводи.
Мисленето е най-престижния абстрактно-познавателен процес. В съвременната психология съществуват множество теории за мисленето, които се допълват взаимно: гещалтистки, дейностни, когнитивно-информационни, генетични, бихевиористки, функционални и др. Всеки от тях акцентира върху различни аспекти от природата на мисловната дейност. Тези подходи не се изключват взаимно, а се допълват. Най-разпространеното схващане е , че мисленето е обобщено на света от човека. Друга теория е, че мисленето е търсене и откриване на същественото ново. Мисленето се схваща като „търсеща активност”, а всяко търсене се основава на потребности, заинтересованост и предположения.
„Мисленето е предполагане, търсене и евентуално откриване на съществено ново в света, при което субектът се опира на съвкупния опит на човечеството и на своя собствен интелектуален потенциал. Посредством тази нова същественостсубектът търси и евентуално успява да опише и обясни произхода и функционирането на определен кръг реални предмети и събития, както и да прогнозира развитието им в бъдеще” /Борис Минчев, 2004 г./.
Мисленето се изследва и от автори като Ж. Пиаже, Д. Брунер, К. Дукнер и много други.
Маслоу казва: „Мисленето приздравите хора е и спонтанно, причудливо, доставящо удоволствие и често се излъчва или създава без усилие, автоматично”.
Едно по-различно и по-уместно определение според А.В.Петровски е мисленето като „търсене и откриване на същественото ново”. Това означава, че мисленето се схваща като търсеща активност, а всяко търсене се основава на потребности, заинтересованост и предположения. Това означава, че мисленето е целенасочен процес.
Мисленето не винаги е канализирано, организирано, мотивирано или целенасочено. Продуктивни по своему са и символизмът, мечтите, фантазиите, несъзнаваното, емоционалното мислене, свободните асоциации. Мисленето зависи до голяма степен от културата и интелектуалните средства за неговото осъществяване. Всеки от нас се опира на мисловните постижения на една малка група явни и анонимни творци, които ни въздействат – чрез масмедии, книги, изложби и т.н. Една от особеностите на мисленето е неговата абстрактност, т.е. способността на човек да се освобождава от незначителните и второстепенни белези на явленията, да насочва мисълта си към същественото, а не само към външно видимото в явленията, да формира понятия на основата на същественото в предметите и отразените им белези в представите.
Процесуалната структура на мисленето има широк диапазон: от една страна, възникването и протичането на процеса мислене е обект на изучаване от психологията, а от друга страна логиката изучава познавателните резултати от мисловния процес. Логиката изучава закономерностите и съотношенията между формите на мисленето, общата психология изучава „закономерностите на протичането на мисловния процес, който довежда до познавателните резултати и удовлетворяващи изискванията на логиката. И логиката и психологията изследват една и съща познавателна дейност, но от различни страни, в различни качества: логиката – предимно от гледна точка на резултатите, а психологията – от страна на процеса” /А.В.Петровски/.
Формите на мисленето биват: непосредствена – когато анализираме факти и събития чрез пряко наблюдение и опосредствена – когато анализираме факти и събития на основата на представи и понятия. Мисленето като всеки друг процес има свой собствен механизъм.
Мисленето като процес.
1.Изходно начало на мисленето – когато проблемна ситуация прерасне в задача, човек си дава отчет, какво е това, което не му е известно и кои са условията, в рамките на които той ще търси това неизвестно. Заедно с това се поражда и въпросът. Въпросът е отражение на тези предметни отношения, за изясняването на които ще бъде насочен целият следващ мисловен процес. С поставянето на въпроса се формира бъдещият резултат, който трябва да се постигне в края на мисловния процес.
2. Етапи на мисловния процес – задача, осъзнаване на въпроса, появяване на асоциации, проверка на предположението, решение или опровергаване, ново решение.
Съществуват няколко общи мислителни действия. Първото е анализът и синтезът. Анализът предполага едно цялостно разлагане на обекта на съставните му части. Синтезът от своя страна представлява мислително действие, при което се възстановява предмета или явлението чрез елементите, които са отделени при анализа. Анализът и синтезът са неотделими един от друг в цялостния мисловен процес.
Сравнението е мислително действие, което съчетава в себе си анализа и синтеза, с цел да се открие общото и различното в предметите.
Всеки човек притежава своя собствена индивидуалност. Тази индивидуалност се открива и в мисленето. Индивидуалността в мисленето зависи от дълбочината на мисленето – това е онази способност на човека да разкрие онези страни в предмет или явление, без които обектът не може да съществува такъв, какъвто е в действителност. Индивидуалността зависи също и от широтата на мисленето – умението на човек да извлича от паметта си найа-разнообразни знания, които са му нужни за решаване на конкретен проблем. Съществува също гъвкавост на мисленето – освобождаване на мисълта от от влиянието на привичката; критичност на мисленето – умението на човек да поставя вярна оценка на чужди хипотези и решения, без пристрастност относно своите позиции; бързина на мисленето – това е скоростта, скоято се пораждат хипотезите, интензивността на тяхното отсяване и откриването на правилната за успешното решаване на проблема.
Мисленето бива три основни вида: нагледно-действено, нагледно-образно и абстрактно.
1.Нагледно-действеното мислене се характеризира с протичане на мисълта и мисловните операции на основата на конкретните действия. То е типично за децата от предучилищна възраст.
2. Нагледно-образното мислене протича на основата на образи, пряко формирани в процеса на възприемането на предметите или формирани по-рано, но сега извикани в сензорната сфера с оглед решаване на поставената задача. Използва се както от децата, така и от възрастните.
3. Абстрактното мислене се осъществява въз основата на понятия и съждения. Процесуалната структура се свежда до механизмите типични за логическите операции. Абстрактното мислене е труден за реализиране психичен процес. Лесно е да се мисли нагледно, лесно е да се възприема, запомня, възпроизвежда, но да се формира мисъл на базата на понятия, формирани посредством други, е много трудно изпълнима задача.

Човек притежава невероятната способност да мисли. Това е процес, който търпи непрекъснато развитие. Богатството му идва и от разнообразието на видовете мислене.
Първобитното мислене. Една от предпоставките на мисловния процес на член от първобитното общество са колективните представи – образи за предмети, животни, ситуации, съдържанието, на които се предава в неизменен вид от родители на деца. Първобитното мислене се базира на представи с ирационален характер, ражда решения, за които са присъщи нереалност и сходство. В него се зараждат елементи на когнитивно обосноваване и взимане на решения. Когнитивната обосновка има и социална значимост – използва се за установяване на социален ред.
От друга страна стои творческото мислене. Основният му признак е свързан със създаването на нещо ново – идея, образ, модел. Творчески мислещият човек може да направи всестранен анализ на дадените условия. Друг основен признак е многообразието от предположения. Също значим показател на творческото мислене е предвиждането на последствията от реализирането на взетите решения.
Типично за съвременния човек е така нареченото критическо мислене. Неговата същност се крие в сортирането на предположенията. Подреждат се по различен начин като пригодни, спорни, неподходящи. Критическата проверка се извършва като се сортират пригодните предположения отново и отново, докато не се открие най-целесъобразното. Намирането му зависи от редица условия. Първото е свързано с умението на човек да се освободи от прекаленото пристрастяване към своите идеи. Критичността от някои хора се възприема като синоним на дискредитиране, нелоялност и неуважение, а от други се оценява като израз на откритост към себе си.
Необходимо е да се посочи, че в какъвто и вид да протича мисленето , винаги в основата му са налице някакви знания или елементи от знания. Изходна точка в мисловния процес е търсенето, но протичането му, доказателствеността му се основават на знания. Знанието е факт, то е въздухът на мисленето.
Съществуват много разделения на видовете мислене, но основните мисловни активности се делян на два класа: понятийно и проблемно. Понятийното мислене е един от двата типа мисловни активности. Чрез него светът бива интерпретиран в термините на широк набор от понятия. Всяко понятие е съвкупност от признаци, фиксиращи същността на предметите и явленията. Веднъж формирано понятието може да се използва като готов „блок” в познавателната дейност и по такъв начин то става средство за по-нататъшно познание. „Понятието е фрагмент на истино разбиране на дадена реалност в света, изкристализирало в опита на някакъв субект и използвано донякъде наготово в познавателната и практическа дейност на други индивиди”. /Минчев, 2004 г./.
Понятието е оправдано, когато е адекватно на реалностите в живота. От друга страна в опита на хората има много неистинни обобщения /предразсъдъци, заблуди, очаквания/. Част от тях Виготски нарича „комплекси” и „псевдопонятия” по отношение на детското мислене, но трябва да се знае, че те съставляват част от и от мисленето на възрастните. Житейските понятия се образуват спонтанно чрез непосредственото общуване във всекидневието.
В проблемното мислене се открояват две последователни фази. Формулиране на проблема. Проблемът може да се определи като цел, която предстои да се постигне при дадени условия. От друга страна формулирането на проблема е по-сложната и по-творческа част от проблемното мислене. Тук могат да се споменат възгледите на Дж. Д