Общинско право - лекция

Общинско право
Борис Спасов – Общинско право, Общинско самоуправление
Ангел Ангелов – Записки по Общинско право
Христина Балабанова – Местно самоуправление и местна администрация, Кметът...
Закони: Избирателен кодекс, ЗМСМА, ЗА, ЗАТУ, ЗОБ, Европейска харта за местно
самоуправление
Общинско право – предмет и метод
В теорията съществуват различни становища относно статута на ОП.
1)А. Ангелов – приема, че ОП е специална част на АП и то част, която се занимава
с: териториалното устройство на страната; конституирането и функциите на
местните органи; актовете, които те издават; процедурите за оспорване;
въпросите, свързани с общинската собственост и общинския бюджет. Тъй като
ОП е непосредствено свързано с АП, се използва основно административно-
правния (АП) метод. Всички местни органи са държавни органи (органи на
изпълнителната власт;
2)Б. Спасов – приема, че ОП може да претендира за самостоятелен правен отрасъл,
тъй като отношенията, които се регулират, са във всички случаи свързани с
местното самоуправление. Използва се АП метод при определяне органите и
адм.-териториалните единици;
3)Цв. Сивков – подобно мнение;
4)ОП е клон на правото; няма статута на самостоятелен правен отрасъл, защото в
неговия предмет все още се наблюдават различни по своя характер правни
отношения. Действително първата група са адм. Правоотношения и се
наблюдават в няколко насоки: при конституиране на органите; актовете, които те
издават; самата процедура за оспорване на актовете се движи по АПК и др.
Значителна част от правоотношенията са гражданско-правни, но са и различни
(при различните договори – облигационни; търговски; сдружения на общините –
граждански; използване на общинска собственост; опериране с общинска
собственост на местно ниво) – различават се от адм. правоотношения.
Предметът не е еднороден.
Различният характер на правоотношенията определя и различните методи, които се
използват на ниво общини: императивен (АП) метод и метод на равнопоставеност.
На основата на предмета и метода ОП се определя като самостоятелен клон на
правото, съвкупност от ПН, които предимно с императивен метод уреждат статута

на органите на местно самоуправление, статута на местната администрация, реда за
издаване и оспорване на актовете на местните органи и реда за функциониране на
общинската собственост и финанси.
Принципи на Общинското право
Принципите на КРБ като законност, хуманност, разделение на властите и др. Са
съответно и принципи на ОП. Освен това ОП има и принципи, които са тясно
свързани както с тези в КРБ, така и с тези в АП.
1)А. Ангелов – принцип на централизъм/ децентрализъм и деконцентрация на
властта. Когато в основата на държавния механизъм се положи принципът на
централизъм, това означзва, че от върха до основата на пирамидата съществуват
само и единствено държавни органи. Такъв механизъм България е имала
съгласно конституциите от 1945 и 1971 г.
Когато в основата на държавния механизъм се положи принципът на децентрализация,
тогава на дадено ниво в пирамидата държавата е засечена и има друг тип орган. В този
случай се появяват: при териториална децентрализация има органи на местно
самоуправление (общински органи), по изключение изпълняващи и държавни функции;
при ведомствена децентрализация има деконцентрация на властта – освен държавата,
съществуват и други публично-правни тела, които осъществяват в обществен интерес
публични функции (НОИ, НЗОК). Местното самоуправление е явление, което се
свързва и съществува само при децентрализация на функциите в държавния принцип
(ТК и сегашната конституция).
2)А. Ангелов – принцип за разделение на властите – на ниво общини имаме
същата проекция на разделение на властите така, както тя съществува в центъра
(ЗВ, ИВ, СВ). Принципът за разделение на властите е в модифициран вид.
Действително Общинският съвет създава първични ПН (те винаги са
подзаконови актове и са решаващата власт в общината). Изпълнителната власт в
общината е в лицето на кмета (КРБ, ЗМСМА). Структура на съдебната власт
(ЗСВ) – общински съдилища няма.
3)Принцип на демокрация – в няколко насоки – всеобщи тайни преки избори.
Изразяват се и в това, че имаме множество партии, участващи в избирателния
процес, а също и независими кандидати. Защита на малцинствата. Събиране на
манифестационни митинги на местно ниво;
4)Принцип на свободната стопанска инициатива, пазарна икономика
(икономически основи) и равнопоставеност на двата вида собственост (публична
и частна) – чл. 17 на КРБ рефлектира в ЗОС. Към публичната обществена
собственост се отнасят сгради, с оглед нормалното функциониране на местно
самоуправление, за нормално функциониране (Софийска вода и др.).

Източници на Общинското право
КРБ, АПК, ЗАНН, ЗМСМА, Избирателен кодекс, ЗАТУ, актовете на Общинския съвет –
не се издават от законодателната власт, но са източници на ОП, защото низпълнението
им води до появата на негативни правни последици.
Не са източници индивидуалните актове.
Местно самоуправление (МСУ)
Историческите корени на МСУ лежат в древността, като в Европа са се наложили
основно 3 модела:
1)Английски – най-демократичен, независимо от това, че Англия е
конституционна монархия. Англия има специфичен модел на местните
структури – всички въпроси, свързани с местната власт, се решават в самото
управление на градовете. Държавата държи само финансовите лостове.
Актовете, приети по повод реализирането на МСУ, подлежат на съдебен
контрол, а държавата упражнява надзор. Правителството не се меси при
решаването на въпроси, свързани с МСУ;
2)Френски – централизиран модел; с въвеждането на републиканска форма на
управление. Заражда се идеята, че местната власт е властта на общините и е
четвъртата власт. При републиканската форма на управление тази идея се
изоставя. Създават се няколко типа общини. Повечето са под надзора на
изпълнителната власт. Характерен е относително централизиран модел;
3)Пруски (германски) – виждат предимствата и на английския, и на френския
модел. Фон Щейн е повлиян от английския модел и прави междинен модел.
В Османската империя няма МСУ. Първообраз на кмета е старейшината. Вилаетска
реформа – Високата порта прави половинчати отстъпки; не позволява областният
управител да бъде български гражданин.
Изработването на Търновската конституция е апогей в развитието на българската
държава.
1882 и 1886 г. – Закони за селските и градските общини.

МСУ процъфтява до 1934 г. – приемат се два закона за градските и селските общини.
Функциите на общинския съвет са иззети и са предадени на кмета, а самият кмет е
назначаем от министъра на вътрешните работи – това символизира края на МСУ в
България. Причината се търси в многобройните войни в Европа.
Този модел (от 1934 г.) се запазва до 1991 г. Съгласно Конституцията от 1971 г. ( Т.
Живков) в България има фиктивно МСУ.
1985 г. – Европейска харта за МСУ. Кодифицирана е през 1986 г. Намира законово
значение след КРБ от 1991 г. (чл. 7 – МСУ и местна администрация).
1991 г. – ЗМСМА (чл. 17 – възпроизвежда се чл. 5 от Европейската харта за МСУ) –
съгласно този текст, МСУ е право на гражданите и избраните от тях органи сами да
решават местните дела – бюджет, общинска собственост, ВиК и др.
От гледна точка на правната същност на МСУ има изградени различни становища. По
българската система също се наблюдават различни гледни точки:
1)Ж. Миланов – монография „Местно управление“. Местното самоуправление е
продължение на държавното управление (ДУ). Това становище в момента е
изолирано;
2)Б. Спасов – 2 монографии – „Общинско право“ и Общинско самоуправление“.
МСУ е различно от ДУ, но той не посочва какво точно представлява МСУ;
3)Цв. Сивков – монография „Общината“. Доближава се до становището на проф.
Балабанова. МСУ е различно от ДУ. Освен кмета, и общинският съвет има
държавни функции (Сивков). Общинският съвет няма държавни функции, а само
кметът (Балабанова);
4)Хр. Балабанова – МСУ е субективно публично право на гражданите (уредено е
на ниво Конституция). За субективните публични права е характерно, че правно
задълженият субект, който трябва да ги гарантира, е държавата.
МСУ е на ниво общини. Има ли междинно ниво на МСУ?
Според проф. Балабанова броят на областите трябва да бъде намален от 30 на 6.
Местна администрация (МА)
Гл. 7 от КРБ – МСУ и МА.
Областна и общинка администрация.

Закон за администрацията (ЗА): чл. 19 – не за местните органи, а за териториалните
органи на изпълнителната власт;
ЗНА – чл. 15, ал. 2 прилага КРБ.
Правилният термин е местна администрация.
1)Областна администрация - когато една администрация е в помощ на държавен
орган, тя се нарича държавна администрация. Областната администрация е
държавна администрация. Тя притежава белезите на всяка една държавна
администрация, структура на длъжности, персонален състав и материално-
техническа база. Структура: обща и специализирана; в специализираната има
отдел, който се отнася до държавната собственост. Бюджетна издръжка;
2)Общинска администрация – 2 тези:
­Къндева - тя има смесен характер;
­Балабанова – тя е пример за администрация на МСУ;
Тази администрация е на собствена издръжка.
3)Секретар – и в двете администрации той осигурява връзката на гражданите със
службите в отделните институции.
Административно-териториално устройство на Република България.
Обща характеристика
Съгласно ЗАТУ и КРБ, у нас е възприета двустепенна система на АТ деление.
Съществуват две основни АТЕ – област и община. ЗАТУ предвижда и съставни терит.
единици, влизащи в състава само на общините – райони и кметства. Имаме само терит.
единици, които са населени места (градове и села) и селищни образувания (с
национално и местно значение).
Основната съставна единица определя границите, в рамките на които са разположени
местните органи на властта и се определят границите на тяхната компетентност.
1)Област – основна АТЕ. Белези:
­Наименование – съвпада с наименованието на най-големия град в
съответната област;
­Територия – на всички общини, влизащи в състава на на областта;
­Граници – външна: включва общини и адм. център.

За да се създаде една област, трябва да са налице няколко условия:
­Исторически и физико-географски особености;
­Наличие на по-голям град, който да е адм. център;
­Съгласно КРБ и ЗАТУ областите се създават само със закон.
1992 г. – със закон са определени 28 области в РБ.
­Областен управител – съществува още по времето на I и II българско царство.
По време на османското присъствие след вилаетската реформа Високата
порта не позволява български граждани да бъдат областни управители.
Закон за облас