Определяне на наказанието - историческо развитие

ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА КОНЦЕПЦИЯТА ЗА
ПРЕДЕЛИ НА СЪДЕБНОТО УСМОТРЕНИЕ ПРИ ОПРЕДЕЛЯНЕ
НА НАКАЗАНИЕТО

Милена Рангелова




Анотация
Настоящата статия проследява историческото развитие на концепцията за
предели на съдебното усмотрение при определяне на наказанието, очертаващи
относителната свобода на съда да избере конкретно наказание по вид и размер в
предвидената за съответното престъпление санкционна рамка. Илюстрира се
разширяването и стесняването на тези предели, считано от Отоманския
Наказателен закон до днешни дни. Заключава се, че за последните десетилетия
усмотрението на съда се предвижда в българското наказателно законодателство с
неуточнени предели. Формирането му не е прогнозируемо, приложението му не е
еднообразно в съдебната практика, а законодателят е в ролята на статист,
наблюдаващ отстрани процеса на индивидуализиране на наказанието.
Отстоява се възгледът, че българският законодател следва да обмисли дали да
се върне към някои от законодателните разрешения от миналото, като използва
разумни способи за регулиране пределите на съдебното усмотрение. Това означава
регламентът на правилата в Глава пета от общата част на Наказателния кодекс да
се обогати с нови, детайлизиращи определени аспекти на съдебната дискреция.
Образно казано, законодателят и съдът следва „да си поделят“ отговорността за
справедливото наказание. Съдът следва да има право да разчита, че ако приложи
въведените от законодателя правила за определяне на наказанието, санкционният му
избор ще е справедлив и целесъобразен и неоспорим при инстанционния контрол.

Ключови думи: историческо развитие, българско наказателно законодателство,
определяне на наказанието, регулиране и уточняване на пределите на съдебното
усмотрение.


Съдия в Апелативен съд - Пловдив

2


Abstract
This article follows the historical evolution of the concept for limits of court discretion
in defining of the penalty which determines the relative freedom of the court to choose certain
penalty in type and duration within the sanction frame for the respective crime. It is
demonstrated the extension and restriction of these limits as from the Ottoman penal code
until nowadays. It is concluded that after the cancellation of the Statutes for the penalties
which the police-court judges apply, of the Military-Penalty laws and of the Penal Code from
1896 the discretion of the court is determined in the Bulgarian penal legislation as one with
unclear limits. Its forming could not be forecasted, its application is not unified in the court
practice, and the lawmakers stay in static position watching aside the process for
individualization of the penalty.
It is supported the position that the Bulgarian lawmaker shall consider returning back
to some legal solutions from the past while using reasonable methods for regulation of the
limits of court discretion. This shall mean that the regulation of the rules in Chapter Five
from the common part of the Penal Code shall be supplemented with new detailing
determination aspects for the court discretion. In other words, the lawmaker and the court
shall “share” the responsibility for justified penalty. The court shall be entitled to rely that
upon application of the rules for defining of the penalty introduced by the lawmaker its choice
of sanction shall be justified and stable upon instance control.


Настоящата статия има две обособени цели: (1) да проследи историческото
развитие на концепцията за предели на съдебното усмотрение, рамкиращи
относителната свобода на съда да осъществи избора си на наказание между крайните
санкционни точки; (2) да покаже как в миналото ни наказателно законодателство
границите на усмотрителната дейност на съда на последния етап от разглеждането на
делото са били частично регулирани и като такива – уточнени за разлика от
положението в настоящия Наказателен кодекс.
Историята на българското наказателно право илюстрира търсенето на оптимално
съотношение между волята на законодателя и усмотрението на съда при определяне на
наказанието.

3

След Освобождението в България продължавал да действа Отоманс кият
Наказателен закон от 1858 г.
1
Той е бил заимстван от френския Code penal от 1810 г. –
най-типичният наказателен закон на ХIХ век, но преди всичко са били реципирани
разпоредбите, които укрепвали абсолютното господство на владетеля. Съществували
редица празнини, особено в частта относно смекчаващите и отегчаващите
обстоятелства. Съдебното усмотрение при определяне на наказанието било изключено,
дори когато се установят „извънредно смекчаващи обстоятелства“. В тези случаи
наказанието не можело да се определи от съда под предвидения минимум, но чл. 47 му
давал право да ходатайства пред държавния глава за помилване (за замяна на
смъртното наказание с „окови“, на оковите – с „туряне в крепост“, на „турянето вечно в
крепост“ – с „вечно заточение“, на „временното туряне в крепост“ и „затвора“ – с
„временно заточение“). Необходимо е било съдът да изложи мотивирано мнение за
основанието и размера на претендираното снизхождение. Законодателят не сочел
обстоятелства, при наличието на които следвало да се изпълни ходатайството.
Единствената възможност за замяна, която била предоставена на преценката на съда,
била относно наказанията на непълнолетните и относно глобата, която можело да се
замени със запиране.
През 1880 г. Второто обикновено народно събрание приело Устав за
наказанията, които мировите съдии могат да налагат
2
. Предназначението му било да се
прилага от най-нисшата съдебна инстанция. УНМС очертавал само относително
определени санкции и регламентирал наказване на простъпки, в това число по - леки
престъпления против реда на управлението, общественото спокойствие, народното
здраве, собствеността и личността, както и някои по-леки общоопасни посегателства
3
.
Били предвидени следните наказания: изобличаване и забележка, парична глоба не
повече от триста франка, запиране не повече от три месеца и тъмничен затвор не повече
от шест месеца.

1
Някои автори сочат по-късната 1861 г. за годината, в която е приет ОНЗ – Стойнов, Ал. Наказателно
право. Обща част, С, Сиела, 1999, с. 53. Текстът вж. от Пълно събрание на държавните закони, устави,
наставления и високи заповеди на Османската империя, преведено от турски език и издадено от Христо
Арнаудов, Том четвърти, С, Книгопечатница на Я. С. Ковачев, 1886 г.
2
Обн. ДВ, бр. 51 от 11 юни 1880 г. с Указ № 235 на княз Александър І; Използван е текстът на
официалното издание на Министерството на правосъдието, С., Скоро-печатница на Янко С. Ковачев,
1880 г.
3
За по-тежките престъпления се прилагал Отоманският НЗ.

4

Разграничаването в приложното поле на УНМС и на Отоманския НЗ се
определяло на основата на принципа, че специалният закон отменя действието на
общия
4
.
Заради леките наказания съдебното усмотрение се явявало стеснено, въвеждали
се и ясни правила за допълнителното му ограничаване. При определяне на мярката на
наказанията – гласял чл. 10 УНМС – мировият съдия отчита обстоятелствата, които са
придружавали престъпното действие, ако те увеличават или умаляват вината. При
определяне на наказанието, наред със задължението да съобрази всички тези
обстоятелства, мировият съдия е бил длъжен да спазва и следните правила, отнасящи се
за отделните видове наказания: при осъждане на тъмничен затвор наказанието се
налагало в пределите между максималния и минималния размер; при определяне на
наказанието запиране, в случай че е предвиден размер повече от три дни, съдията нямал
право да определи неговия размер на три или по-малко дни; при определяне на глоба,
когато е бил посочен само нейният максимален размер, то размерът ѝ можело да бъде
„умален по усмотрение на съдията“. Императивната разпоредба на чл. 10 е била
предназначена да осигури справедливо наказание, съобразено както с тежестта на
извършената простъпка, така и с личността на дееца
5
. Целта е била да се осигури
правилно и еднообразно правоприложение.
Освен тези правила УНМС съдържал подробни примерни списъци на
смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, които съдията е бил длъжен да отчете при
избора на наказание. Според чл. 11 от УНМС като обстоятелства, които „смаляват
вината“, преимуществено се признавали: слабоумието и крайното невежество; силното
раздразнение не по вина на самия подсъдим; нищетата и нямането на средства за
прехрана и за работа; предходното безукоризнено поведение; доброволното, до
постановяване на присъдата, възстановяване на причинените вреди; признанието и
чистосърдечното разкаяние. За обстоятелства, които „увеличават вината“, според чл. 12
от УНМС преимуществено се признавали: обмислеността в действията на виновния;
известната степен на неговата образованост и многото или малкото високо негово
положение в обществото; повторението на същата или извършването на еднородна
простъпка в продължение на една година подир осъждането му на наказание;

4
Вж. по-подробно Токушев, Д. Устав за наказанията, които мировите съдии могат да налагат, С.,
Годишник на СУ, 1978 г.
5
Вж. Токушев, Д. История на Новобългарската държава и право 1878 г. - 1944 г., С., Сиби, 2001, с. 228

5

упоритото отказване на признание за вина или особено възбуждането на подозрение
срещу невинен.
Списъците на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства не били
изчерпателни, доколкото изброените се признавали “преимуществено”. Съдът
разполагал с правомощие да вземе предвид и други индивидуализиращи обстоятелства,
които се явят доказани по делото, като изброяването го ориентирало какви подобни
обстоятелства могат допълнително да се преценяват като разкриващи отегчаващи, респ.
смекчаващи свойства.
Разпоредбата на чл. 13 пък регламентирала диференциращо отегчаващо
обстоятелство – такова, което задължително, а не по съдебна преценка влияе при
определяне на наказанието, при това в уточнена степен: по-строго следвало да е
наказването на извършителите и на подбудителите спрямо наказването на помагачите.
С Устава е бил въведен институтът на квалифициращите и привилегироващите
обстоятелства, като по-тежко и по-леко наказуеми случаи на престъпления са били
предвидени за някои престъпления.
Относно кражбата, мошеничеството и други престъпления против собствеността
била регламентирана специална категория смекчаващи и отегчаващи обстоятелства,
съдържащи напътствие към мировия съдия да приложи увеличено, респ. намалено
наказание. Това били обстоятелства, които не се окачествявали нито като
квалифициращи, нито като диференциращи, а образували междинна категория
релевантни за наказанието фактори. Например според чл. 128 за кражба наказанието
„може да се увеличи наполовина“, ако деянието е извършено в черква или от гробница
или от мъртвеца, през нощта, ако откраднатото нещо е било необходимо за
прехранването на стопанина му и крадецът е знаел това и други; според чл. 129
наказанието за кражба „може да се намали наполовина, ако крадецът от само себе си е
върнал откраднатото нещо на стопанина му“, ако крадецът „е откраднал от голяма
крайност или е нямал средства за прехрана или работа“, а също, ако откраднатата вещ
не струвала повече от 4-5 франка. Според чл. 133 за мошеничество наказанието затвор
можело да се увеличи до три месеца
6
, ако лицето е осъждано за кражба или за
мошеничество, ако са действали няколко души, сговорили се помежду си, ако са били
направени предварителни приготовления, ако лицето по своето местоположение или
звание е внушавало особено доверие към себе си, ако е измамен малолетен, престарял,

6
Предвидената в Устава горна граница е до два месеца според санкционната част на разпоредбата на чл.
132, която визира това престъпление.

6

сляп или глухоням човек, ако са били употребени суеверни обреди, за да се стигне до
измамата, ако деецът се е представил за слуга, довереник или пълномощник, сиреч,
когато е действал от чуждо име.
Част от тези специални обстоятелства, както и от квалифициращите
о