Развой на българското НП от освобождението до днес

1

Развой на българското наказателно право от Освобождението на
България до днес



проф. Никола Долапчиев



Анотация: В статията проф. Долапчиев прави общ преглед на
шестдесетилетното развитие на наказателното законодателство на
Следосвобожденска България. Наследила архаичния Отомански наказателен кодекс,
България прави опити да възприеме всички модерни законодателни образци в
наказателното право на Запад. В хода на историческите перипетии обаче
законодателят ни прибягва към извънредни мерки и към крайни отклонения от
обикновеното наказателно законодателство. Статията завършва с оптимистична
надежда за реформа на наказателния закон в модерен европейски дух.
Ключови думи: наказателен закон, общо наказателно законодателство,
странично наказателно законодателство, извънредно наказателно законодателство,
военно-наказателно право, система на наказанията, реформа
След Освобождението на България от турското робство в страната остава да
действа още старият Отомански наказателен закон от 1861 г., който пък е едно
подражание на Наполеоновия кодекс от 1810 г. Но Отоманският наказателен кодекс се
оказа непригоден за нуждите на обществения живот на новоосвободения български
народ. В много отношения той не е отговарял на правния мироглед на нашия народ, на
неговия стремеж към култура и на неговия напредничав дух. Отоманският наказателен
закон е съдържал много остаряла система на наказания, някои от които не е било
възможно да се приложат в новата българска държава, като напр. заточение (поради
липса на отдалечени местности), затваряне в крепости (тъй като такива България няма)
и т.н. Освен това, тоя закон е предвиждал за едни престъпни деяния наказания, които
народното правосъзнание е считало за много строги; за други пък престъпни деяния,
които народът е смятал за доста тежки, са се предвиждали много леки наказания, а за
трети престъпления като напр. многобрачието, богохулството и др. не се е предвиждало
никакво наказание. Вън от това, цялата система на Отоманския наказателен закон е
била вече много остаряла, и много празноти са били налице, като: липса почти на
каквато и да било обща част, на систематичен дележ на престъпните деяния, на правила
за основанията, които смекчават или увеличават вината, на основания, които изключват
наказателното преследване и изпълнението на наказанието (във връзка с последното
трябва да се отбележи, че този закон не е познавал давността, като средство за
погасяване на наказанието), и т.н. Това поражда нужда от собствен български
наказателен закон. По почин на министър Стоилов в 1886 г. се натоварва Ал. Дякович,
тогавашен прокурор при Русенския окръжен съд, да изработи проект за наказателен
закон, който става закон едва през 1896 г. на 1 май. За образец на българския


Публикувано в Юбилеен сборник „60 години българско правосъдие (1878-1941)“. С., Министерство на
правосъдието, 1941, с. 63-72.

Биография на проф. Долапчиев е достъпна тук: http://www.sadebnopravo.bg/dolapchiev-bio/.

2

наказателен закон са послужили най-модерните по онова време наказателни законници:
унгарският от 1880 г., нидерландският от 1881 г. и проектът за руски наказателен закон
от 1886 г. (който става закон в 1903 г.).
Българският наказателен закон съдържа 544 члена, от които чл. 1 до 97 и 539 до
544 са посветени на общата част, а останалите: на особената част. Възприет е двойният
дележ на престъпните деяния, а именно на: престъпления и нарушения. За жалост обаче
разграничителният критерий за тоя дележ не е ясно очертан. В зависимост от
принадлежността на дадено деяние към едната или другата категория се определя
например действието на наказателния закон относно мястото (само престъпления, но не
и нарушения, извършени в чужбина, се наказват по българския наказателен закон),
замяната на глобата с тъмничен затвор или запиране (при неплащане глобата за
престъпление се заменя с тъмничен затвор – един ден за всеки 25 лв., а при нарушение
– със запиране). Наказуемостта на опита (всеки опит за престъпление е наказуем, а при
нарушение е ненаказуем) и съучастието (наказуеми са подбудителите и помагачите
само при престъпление, но не и при нарушение), давността на наказателното
преследване (за престъпления тя е от 5 до 20 г., а за нарушение – 1 година), на рецидива
(за престъпления – 5 г., и за нарушения – 1 г.) и на наказанието (за престъпление от 10
до 25 години, а за на нарушение 2 години) и т.н. Трябва да се отбележи, че рецидивът
по българския наказателен закон е уреден общо и разпоредбите му се отнасят до всички
престъпни деяния. Същото важи и за опита. При съучастието е възприета крайно
акцесорната форма (чл. чл. 51 и 53). Чл. чл. 1 и 2 от наказателния закон установяват
принципа nullum crimen, nulla poena sine lege. Крайната необходимост (чл. 46) има по-
широк обсег отколкото другаде, напр. в Германия; допуска се спасяване не само на
живот и тяло, но и на други правни блага, стига причинената вреда да бъде маловажна
в сравнение със спасяваното правно благо. Вменяемостта е определена по смесения
етиологично-симптоматологичен метод, като са посочени не само причините, но и
проявните форми на вменяемостта. Намалената вменяемост не е позната на закона, като
особено понятие, но е дадена възможност за намаляване на наказанието при
смекчаващи и крайно смекчаващи вината обстоятелства. От 10-годишна възраст е
налице абсолютна невменяемост, а при възраст от 10 до 17 години относителна
невменяемост, която е поставена в зависимост от липсата на разумение.
Наказателната система е изградена върху лишаването от свобода. Всички
останали наказания стоят на заден план. Към главните наказания се отнасят: смъртното,
доживотният строг тъмничен затвор, временният строг тъмничен затвор, (от 1 до 15
години, а при особени случаи до 20 години), тъмничният затвор (от 1 ден до 3 години, а
в особени случаи до 4 години), запирането, глобата и мъмренето (само за
непълнолетните до 17 години). Към допълнителните наказания се отнася: лишаването
от права, конфискацията на определени предмети и обнародването на присъдата.
Българският наказателен закон е възприел относително-определената форма на
наказателната санкция. Дори и смъртното наказание, което по своята природа е
абсолютно определено, може да бъде заменено от съда с по-леко наказание –
доживотен или 15 годишен строг тъмничен затвор – при наличност на крайно
смекчаващи вината обстоятелства (чл. 61). Така се оказва в действителност, че строго
погледнато, в нашия наказателен закон няма абсолютно определени наказания.

3

Усвоени са институтите на предсрочното освобождаване и на реабилитацията.
Законът предвижда, покрай наказанията, осигурителни мерки (макар да не ги назовава
така): настаняване в възпиталище, в лечебница за душевно болни и пр.
Аболицията, като средство за погасяването на наказателното преследване, не е
позната. Но затова пък са известни, като такива средства, амнистията, давността и
смъртта на виновния; помилването погасява напълно или отчасти наложеното
наказание.
В допълнение на наказателния закон идва Законът за условно осъждане от
1904 г., с който се установява франко-белгийската система: отсрочва се изпълнението
на наказанието за 3 г., след изтичането на който срок, ако осъденият не е извършил
ново престъпление, се освобождава от наложеното му условно наказание; през време
на изпитанието не се установява някакъв особен надзор. От влизането си в сила (1 май
1896 г.) до днес наказателният закон е претърпял 20 изменения и допълнения. По-
важните от тях станаха през 1936 г. като засегнаха най-важната глава от
престъпленията против държава – предателство и шпионство. Понятието за шпионство
бе разширено така, че да обхване [разгласяването, бел. моя, В. Петров] не само на
военни и политически, но също и стопански, научни и всякакви други тайни от
естество да увредят безстопанствеността на държавата.
Вън от наказателния закон, съществуват една голяма редица допълнителни
наказателни закони, от които най-важният е Военно-наказателният закон от 1888 г.
заменен с нов от 1938 г.
Законът за работата на затворниците от 1922 г. дойде да уреди затворния
режим, като установи една система, която се доближава много до прогресивната
(ирландската). Той възприе три основни начала: 1) задължителност, 2)
производителност, и 3) възнаградимост на работата. Работата не е задължителна само
за ония, които се намират под следствие, или са още подсъдими от първа инстанция
(знае се, че у нас съществуват две инстанции по същество), или които са осъдени за
политически престъпления. Всичките, обаче, могат, ако искат да работят. Освен
възнаграждението, което получават, затворниците, които работят, се ползуват от друга
една привилегия: наказанието им се намалява, като 20 работни дни се броят за 30
прекарани в затвора (чл. 26). Чл. 12 наказва бягството от затвора във време на работа (в
друго време бягството е ненаказуемо, по довод от противното на чл. 152 наказателния
закон, който заплашва с наказание само оня, който е освободил затворника).
Наказанието се състои от незачитане на изтърпяното до бягството на някои от тях.
Отговорността е: лишаване на всички от групата от намаление на наказанието, което им
се следва, съгласно чл. 26, и то само за 6 месецa работа.
Българското наказателно право – главно и допълнително – бе подложено на една
твърде интересна еволюция. Всички по-важни обществени, стопански и политически
промени в живота на страната от освобождението на България до днес намериха едно
непосредствено отражение в наказателното законодателство. Това е едно потвърждение
за живота и неразделна връзка между обществения живот и наказателното право.
Така, Световната война, която накара да се почувства нуждата от по-голяма
дисциплина във войската, породи едно важно изменение във Военно-наказателния
закон – Раздел III – с което се засилиха наказанията на най-важните военни престъпни

4

деяния. Опасността пък от спекулации и използване на стопанските затруднения,
предизвикани от войната, създадоха Закона за С. Г. О. П. [стопански грежи и
обществена предвидливост] с новите наказателни санкции. Настъпилата от войната
държавна катастрофа събуди народното негодувание и накара да се потърсят
виновниците за това: така се създаде през 1919 г. „Закон за съдене и наказване на
виновниците за народната катастрофа.“ Съгласно чл. 1 от този закон, наказват се с
доживотен строг тъмничен затвор, а в случай на корист – със смърт ония, които са
взели активно участие в обявяването на войната 1915–1918 г., без да бъде
предварително свикано и консултирано Народното събрание, а също и онези, които са
издали и заповядали турянето във действие на раздел III о