Развитие на българското законодателство

1
2



Д-р Добри Минков
1

Развитие и характер на законодателството в България
2

Преди шестдесет години - по време на Освобождението (1878 г.) - ние нямахме
току-речи нито един закон; днес ние притежаваме закони почти по всички отрасли на
правото. Всичкият тоя успех е осъществен в течението на шестдесет години. Понеже
нашата задача не е да излагаме тук историята на многобройните закони, които през
течението на това време са били издадени, то ще се ограничим с по-скромната задача
да хвърлим един бегъл поглед върху историческото развитие на нашето гражданско и
наказателно законодателство, или върху тъй нареченото наше частно право (jus
privatum), в което влиза гражданското право в тесен смисъл, търговското право и
гражданското съдопроизводство; и тази част от публичното право, която съставлява
предмет на наказателното право, материално и процесуално, т. е. на наказателния
закон и углавното съдопроизводство.
Правото, което е една от големите обществени сили, се развива безспирно в течение
на времето. То е подчинено на законите за еволюцията. Главните фактори на
неговото развитие са три: законът, съдебната практика и доктрината - или учението
на правниците. Всички тия три фактора сътрудничат за неговия успех; тяхното
действие обаче не е еднакво: съдебната практика и доктрината по-скоро допълват
делото на законодателя. При това - развитието на правото не винаги следва един
правилен ход. През известни периоди, особено през време на война, правото се
развива бавно, а понякога дори неговото развитие не се забелязва; в друго време,
ходът на това развитие се ускорява според настъпилите нужди, а главно под
влиянието на успехите на науката и нейните нови приложения за удовлетворение
нуждите на човека. У нас главният фактор за развитие на правото през последните
шестдесет години е бил законът. Действието на тоя именно фактор върху развитието
на нашето гражданско и наказателно право съставлява предмет на настоящето
изложение. Влиянието на съдебната практика и доктрината ще бъде предмет на
особено изложение.
При това нека веднага забележим, че отличителната черта в развитието на правото
през последните шестдесет години - както у нас, така и другаде - е било един стремеж
към покровителство на бедните класи и подобряването на тяхното физическо и
морално положение. Възниква едно „ново право“, по-човечно и по-широко, което се
разпространява от богатия към сиромаха, от владелеца към надничаря, от мъжа към
жената, от бащата към детето - с една дума, едно право в полза на всички членове на
обществото, което обезпечава на всеки един от тях дела в това право.

ГРАЖДАНСКО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО

Граждански закони. Понеже до Освобождението (1878 г.) нашата страна
съставляваше част от турската империя, в която беше в сила отоманския
граждански законник, наречен Меджеле, и понеже за създаването на нов
граждански законник се изискваше време, то по необходимост трябваше да се
остави временно в сила у нас отоманския граждански законник до изра-
ботването на нов законник, и то доколкото разпорежданията на въпросния
законник не противоречаха на разпоредбите на Консти туцията, на
Органическия устав и на новия ред на нещата. По тоя начин отоманския т
граждански законник стана първият закон по гражданско право у нас. По
форма и съдържание той е един първобитен законник. По система той не може
да бъде отнесен нито към институционната, нито към пандектната система.
По-скоро той съставлява сборник от казуистични правила по граж данско
право, черпени от свещения закон на мюсюлманите. В различие от съвременните

1
Председател на Кодификационната комисия към Министерството на правосъдието (1916-1931).
2
Публ. в сб. „60 години българско правосъдие. 1878-1941 г. С., Министерство на правосъдие, 1941“.

2

э
Д-р Константин Стоилов Роден на 23 септември 1853 г.
в гр. Пловдив. Назначен на 1-ви август 1878 г. за член на Пловдивския губернски
(апелативен) съд, На 26.01.1879 г. е повишен за председател на Софийския
губернски съд, след което се установява на адвокатска практика. Виден
общественик, народен представител, министър -председател, министър на
външните работи, министър на вътрешните работи, министър на пощите и
телеграфите и неколкократно министър на правосъдието — през негово време
се изработва Наказателният закон и редица правилници. Починал на 23. III.
1901 година.
кодекси, много от неговите норми са обяснени с примери. Освен това, той е непълен,
тъй като в него липсва важния отдел за наследството, за поземлената собственост и
семейното право. От друга страна, той съдържа не само чисто материално-правни
постановления, но и значително число процесуални правила. Особено книги 14-16
излагат правила по процеса, доказателствата и съдебните решения. Този кодекс
съставлява един от най-важните отдели на Дестура (Corpus juris), разделен е на 16
книги, които са разпределени на отдели и глави, и съдържа 1851 члена. Законникът се
предшества от сто основни положения или правни начала, които съставляват не-
говата съществена част, а следващите 16 книги се считат като пояснение на
основните начала. Всяка една от 16-те книги се предшества от един увод, съдържащ
определения (дефиниции) на юридическите термини, които се срещат в съответната
книга.
Отделните книжки на Меджелето съдържат: книга първа – за продажбата (чл. чл. 101
– 403); книга втора - за наема (чл. чл. 404 – 611); книга трета – за поръчителството
(чл. чл. 612 – 672); книга четвърта – за прехвърлянето на дълг (чл. чл. 673 – 700);
книга пета – за залога (чл. чл. 701 – 761); книга шеста – за поверяване на вещ за пазене
(чл. чл. 762 – 832); книга седма – за даренията (чл. чл. 833 – 880); книга осма – за
похищаване и повреждане (чл. чл. 881 – 940); книга девета – за запрещението,
насилието и правото на предпочитание (чл. чл. 941–1044), книга десета - за
дружествата (чл. чл. 1045—1448); книга единадесета - за пълномощието (чл. чл.
1449—1530); книга дванадесета за спогодбата (чл. чл. 1531—1571); книга
тринадесета - за признанията (чл. чл. 1572—1612); книга четиринадесета - за процеса
(чл. чл. 1613 —1675); книга петнадесета - за доказателствата (чл. чл. 1676—1783); и
книга шестнадесета - за съденето и съдебните решения (чл. чл. 1784—1851).



От гореказаното става явно, че Меджелето не може да има претенцията на граждански
законник в съвременен смисъл на думата. То е било изработено от една комисия, състояща
се от седем улеми (доктори по свещеното право), назначена в 1868 г. по заповед на

2


тогавашния турски владетел Абдул Азис и е черпено почти изключително от свещения
закон (Шерията). При все това - много от неговите постановления си приличат с тия на Code
Napoleon. Публикуването му е траяло около десет години: почнато е в 1869 г., а приключило
в 1879 г. Основните начала и първа книга - за продажбата, са обнародвани през 1875 г., а
останалите 15 книги са публикувани постепенно в течението на следните десет години и са
поместени в първите три тома на Дестура
3
.
Отоманският граждански законник остана в сила у нас, докато постепенно бе заменен с
наши закони, издадени по надлежния законодателен ред, предписан от Конституцията, а
именно със Закона за настойничеството от 24. март 1890 г. Закона за лицата от 17. декември
1907 г., Закона за наследството от 25. януари 1890 г., Закона за задълженията и договорите
от 5. декември 1892 г., Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите от 7.
февруари 1904 г., Закона за привилегиите и ипотеките от 26. януари 1908 г. и Закона за
давността от 30. януари 1898 г.
Всички тия закони са заимствани от Code Napoleon чрез италианския граждански законник
Codice civile от 1865 г. Възниква въпрос - защо нашият законодател не се е погрижил да
създаде самобитен закон, основан на обичайното право, както е направено в някои други
страни, а се е задоволил да заимства чуждо законодателство. Този въпрос не се засяга в
докладите, с които проектите по въпросните закони са били внесени в Народното събрание,
обаче не е мъчно да си обясним причините на това явление. Създаването на самобитен закон
предполага съществуването на обичайно право и съдебна практика. А за събирането на
обичайното право и за изработването на съдебна практика се изисква време. Между това, по
време на приготвянето на въпросните закони, у нас не само не е имало сборници, каквито са
били напр. сборниците на Дюмулен, Домат и Потие във Франция, разните „огледала“
(Spiegel) в Германия (така наречени, защото отразявали в себе си обичайното право),
сборника на Пахмана в Русия (История кодификации гражданскаго права), тоя на Хубера в
Швейцария (System und Geschichte des Schweizerischen Privatrechts), сборника на Богишича
в Хърватско (Zbornik pravnih obi u juinih slovena) или тоя на Блякстона в Англия
(Commentaries on the Laws of England), но у нас не е имало никакъв сборник - било по
обичайното право, била по съдебната практика.
Известният изследовател на древното право - Хенри Съмнер Мейн - говори, че римският
кодекс не е нищо друго, освен изражение на римските обичаи, които са съществували по
онова време у римския народ.
4
Но тези обичаи трябвало да се съберат и систематизират.
Известно е, че голяма част от днешното английско право е обичайно право (Common Law),
при всичко, че понятието, което ние имаме за обичайното право, значително се различава от
понятието, което англичаните имат за това право, тъй като под обичайно право те разбират
главно правото, основано на съдебни прецеденти или съдебни решения. Но ако днес англи-
чаните би решили да кодифицират обичайното си право (което по тяхно уверение едва ли би
било полезно), това не би представлявало голямо затруднение, тъй като те имат събрани
пълни материали по своето обичайно право. Въпросът за кодифицирането на обичайното
право и въобще за кодификацията на правото е бил обстойно и всестранно разискван в
юридическата литература през миналия век - и в настоящето време този въпрос се счита за
изчерпан. Известен е, между друго, шумният спор между Хайделбергския професор Thibaut
и знаменития романист Савини в началото на миналия век. Тибо, горещ патриот, искал
създаването на общогермански граждански кодекс. Савини, основателят на историческата
школа на правото, със страст оспорвал ползата от кодификация и мислите си по този повод
изложил в един вид манифест „Vom Beruf unserer Zeit fur Gesetzgebung und
Rechtswissenschaft (1814), а по-после и в своята System des romischen Rechts, а така също в
основаното от него списание Zeitschrift fur geschichliche Rechswissenschaft. Савини и
основаната от него школа считали, че кодификацията означава смърт и неподвижност на
правото. Те твърдели, че кодификацията е вредна, защото спира прогреса на правото със
своите строги формули. Привържениците на Тибо възразявали, че ако обичаят представлява
известни предимства, то тия предимства не могат да се равня