Обяснителни модели на криминалното поведение

ОБЯСНИТЕЛНИ МОДЕЛИ НА КРИМИНАЛНОТО ПОВЕДЕНИЕ

Гайдаров Калин*, Анна Хаджигеоргиева**
*Доцент, д-р по психология, директор – Институт по психология - МВР
**Асистент – Институт по психология - МВР

Докладът има за цел да представи различните теоретични подходи към анализа на криминалното
поведение в опитите да се разкрие в максимална степен неговата причинност. Разгледани са отделни
схващания за същността на делинквентността в рамките на биологичния, психологичния и
социологичния подход. Основният акцент пада върху необходимостта от комплектност и
интердисциплинарност при интерпретацията на проявите на насилие.
Биологичните, психологичните и социо-културални фактори, участващи в зараждането и развитието
на криминалната активност, се посочват като взаимодействащи си в опита да се отчете значимостта
на всеки от тях. Предикторите и индикаторите на криминалната изява са съотнесени към риска и
неговата оценка като основна задача на обществото по посока редуциране на насилието.

The study aims to present the different theoretical approaches to the analysis of criminal behavior in order to
reveal the causes of its existence. The authors introduce various views about the nature of delinquency in the
context of the biological, psychological and sociological approaches. The focus is put on the necessity of
complexity and interdisciplinarity within the interpretation of the phenomenon.
The biological, psychological and sociocultural factors, which take part in the genesis and development of
criminal activity are shown as equally important for the origins of violence. The predictors and indicators of
criminal action are correlated to the risk and its assessment as a basic goal of the society.

Въведение

Въпросите за същността на криминалното поведение и затова как и защо даден
индивид става престъпник предпоставят задълбочен психологичен анализ на
взаимодействието между биологично и социално, между личност и социум, между норма
и патология. Опитите да се обясни зараждането и проявата на криминалния акт и
цялостния криминален поведенчески модел датират отдавна. Още Аристотел казва, че
бедността е майка на бунта и престъплението, проправяйки път на възгледите за
решаващото въздействие на средата върху индивида. Около 1600-та година сър Франсис
Бейкън излага мнението, че ситуацията има определяща роля при формирането на
поведението като твърди “Възможността прави един човек крадец”. Век по-късно Волтер
и Русо застъпват тезата за свободната воля, хедоснистичната нагласа и нарушаването на
социалния договор предизвикват изявата на криминалното поведение. Тези възгледи на
практика образуват ядрото на класическата теория за криминалното поведение, според
която хората, които се ангажират с престъпни актове, смятат, че поведението им носи
повече полза, отколкото вреда.
Съвременните обяснителни модели за криминалното поведение поставят акцент
върху необходимостта от разкриване на всички фактори, които имат участие в
образуването на престъпния поведенчески модел. В зависимост от природата на
изведените детерминанти, опитите да се дефинира същността на престъпното поведение
могат да се групират в най-малко тири категории: биологични, психологични и
социологични.

Биологични теории

Биологичните теории се обединяват около схващането, че криминалното поведение
е резултат на генетична абнормност. Според Cesare Lombroso индивидите, които се
ангажират с криминални актове, представляват част от една атавистична, предхождаща
възникването и развитието на човечеството раса, която има своите биологични
особености. Подобни разсъждения провокират различни изследвания в областта на
наследствеността и наличието на агресивна предиспозиция. Установено е, че някои

биологични фактори действително предразполагат отделни индивиди към агресия.
Теорията за т.нар. “свръхмъже” с полово-хромозомна констелация XXY синдром
предполага, че наличието на една У-хромозома в повече вероятно повлиява поведението
на човек по посока на засилването на неговата агресивност. Агресивното поведение се
влияе и от половите хормони. Тестостеронът има ефект не само на организиране на
половото поведение, но и на агресивното поведение. При ранно андрогенизиране се
повишава чувствителността на хипоталамичните рецептори към тестостерон и с това
последният засилва своето действие, повишавайки агресивността. Следователно,
дефектите в ензимния метаболизъм директно кореспондират с една или друга форма на
агресивно поведение. Анатомични или физиологични недостатъци на определени
церебрални структури също могат да оказват влияние по посока засилване на
агресивитета. Допуска се, че лимбичната система е онази мозъчна структура, която
отговаря за агресивното и престъпното поведение. Може би най-значимото доказателство
за ролята на биологичните фактори при формирането на агресивното поведение е
извършеното от A. Raine сканиране на 41 извършители на убийство и 41 контроли на
същата възраст. Изследваната група е имала намален глюкозен метаболизъм в
префронталната кора в мазолестото тяло (corpus callosum). За сметка на това, подкорието
(амигдала, таламус и хипоталамус) е функционирало по-активно в сравнение с
контролната група. R. Davidson, изследвайки повече от 500 души стига до извода, че
мозъчната активност в префронталната кора е значително намалена при лица, извършили
убийство за сметка на увеличената активност на амигдалата. Pincus намира, че в 96% от
делинквените с насилствено поведение някакви, макар и незначителни мозъчни увреди. В
рамките на биологичната парадигма могат да се посочат и теориите за
конституционалната предопределеност на Hoorten и Sheldon. Според Hoorten съществуват
важни биологични различия, които характеризират делинквентите. Така например
извършителите на грабежи се отличават с малка глава, руса коса с неизпъкнали челюсти,
докато крадците имат дълга къдрава коса, малки уши и широко лице. В контекста на
соматичната типология на Sheldon индивидите, които се ангажират с криминални актове,
са предимно от мезоморфния конституционален тип – мускулест, атлетичен, асертивен и
смел. Подобни обяснителни модели често не се възприемат сериозно, но голяма част от
съвременните изследвания в тази посока демонстрират действителното наличие на връзка
между физика и криминално поведение.
Интерес представляват и генетичните изследвания с близнаци, които показват висока
конкордантност по отношение на криминалната активност - 22% при двуяйчни и 51% при
еднояйчни близнаци (DiLalla & Gorresman,). Cloninger & Gottesman отчитат по-голямо
влияние на наследствените фактори при престъпленията срещу собствеността, отколкото
при тези против личността. В друго изследване Cloninger установява два пъти по-голяма
корелация на делнквентното поведение при деца и биологичните им родители, отколкото
при осиновени деца и техните осиновители. Тези резултати несъмнено показват, че
връзката между биологичните дадености и избора на поведенчески модел не може да се
подценява. В крайна сметка обаче няма един ген или известна констелация от гени, които
да предопределят поведение на насилие. Всяка година в някои градове в САЩ се
извършват повече убийства, отколкото в цели нации. Ако агресията е всеобща човешка
склонност, основаваща се предимно на генетични фактори, такава разлика би била
ирелевантна. Това е причината да се търсят и други обяснителни модели за същността на
криминалното поведение.

Психологични теории

Друг обяснителен подход възприемат психологичните теории за криминалното
поведение. В края на 19в. в контекста на схващанията за структурата на личността S.
Freud излага и своите възгледи за криминалното поведение. Според автора поведението

на насилие е проява на То, когато липсва контрола на Аз и Свръх-аз. Като основен
източник на дезадаптивно поведение Freud сочи неразрешения Едипов комплекс, където
синът трябва да успее да се идентифицира с баща си. В рамките на това разбиране
делинквентът страда от силно чувство вина и се ангажира с криминално поведение,
защото по този начин цели да получи наказанието, което в крайна сметка ще го освободи
от подобни изживявания. Психоаналитичният анализ на криминалния поведенчески модел
предполага игнориране на принципа на реалността, който е отговорен за способността за
отлагане на удоволствието.
J. Bowlby търси обяснение на криминалната активност на индивида, разглеждайки я като
заместител на любовта и привързаността. Според теорията за привързаността малкото
дете се учи да преодолява тревожността, когато развива стабилна връзка с майката. Ако
детето не е успяло да развие чувство за безопасност, се нарушава способността му да
създава и развива социални връзки. В този смисъл Bowlby намира, че именно в
разрушената връзка майка-дете се корени и поведението на насилие. Едно дете, което
получава достатъчно обич и подкрепа, развива самочувствие и увереност в способността
си да създава и поддържа адекватни взаимоотношения. Обратно, при недостиг на
емоционално присъствие, детето генерира преди всичко тревожност и гняв. Такива деца
заучават поведенчески модели, които характеризират другите като негрижовни и
незаслужаващи доверие, а самите тях като недостойни и незаслужаващи грижи и
подкрепа. Поведенческите модели не могат да се разглеждат като пасивни филтри на
субективните преживявания. На практика те са причина индивидът да пресъздава
преживявания, съответстващи на негови предишни взаимоотношения. Затова агресивните
родителски стилове водят до възпроизвеждането на свързани с насилие поведенчески
модели.
Друго обяснение на формирането на определен поведенчески модел дава A. Bandura. Чрез
теорията си за социалното учене той разглежда криминалното поведение като резултат от
наблюдение и възпроизвеждане на агресивни ролеви модели, които биват положително
подкрепени.тук се разкрива преди всичко влиянието на семейството,субкултурната среда
и медиите. Така например използването на агресия като средство за възпитание или стил
за разрешаване на конфликти в семейството, неизбежно води до заучаването на агресивен
поведенчески модел. Голяма е ролята на медиите, които според Bandura непрекъснато
демонстрират поведение на насилие.
W. Miller заключава, че всеки акт на насилие и жестокост без значение колко брутален и
шокиращ е той, е проследим в миналото на извършителя.
В опитите да бъде изяснена същността на криминалното поведение логично се поставя
въпросът за личността на делинквента като агресивна предиспозиция. Психопатната
личност попада в групата на личностовите разстройства. Антисоциалното личностово
разстройство (Antisocial Personality Disorder) е практически синоним на криминално
поведение. Изследвания показват, че в 75%, а при затворници, излежаващи присъди за
тежко престъпление срещу личността до 80%, извършителите на криминални
престъпления отговарят на критериите за APD. Психопатията е концепт, обект на много
дебати, но най-прието е да се счита, че е констелация от афективни, интерперсонални и
поведенчески характеристики. Личностите с APD , които са непрекъснато ангажирани с
криминална дейност затова винаги показват склонност към рецидивиране са принципно
преобладаваща група сред затворниците. Високата вероятност за криминална изява на
психопатната личност е широко застъпена в специализираната литература. Различните
изследвания позволяват да се изведат някои основни характеристики на този тип
делинквенти: манипулативност, патогично лъжене и измами, мегаломанно чувство за
собствено достойнство, грубост и липса на емпатия, повърхностен афект, промискуитетно
поведение, слаб поведенчески контрол и липса на социално съзнание, невъзможност за
поемане на отговорност за собствените действия, липса на реалистични дълговременни
цели. Авторите свързват формирането на психопата с психопатни родители, отхвърлянето

му от тях в ранно детство, липса на любов и непостоянни изисквания за дисциплина.
Установено е, че психопатите извършват малък процент от всички престъпления, но най-
голям