Омировият епос - авт. Б. Богданов

ББооггддаанн ББооггддаанноовв
ООммииррооввиияятт ееппоосс

2











СЪДЪРЖАНИЕ


&&



Предговор - 3

Омир в Античността, Средновековието и Новото време - 6

Омир и историята - 42

Поетът, творческата техника, езикът и епическата форма - 51

“Илиада” - 68

“Одисея” - 91

Заключение - 104

Азбучник на имената и понятията - 107

Библиографска справка - 114

3



















ПРЕДГОВОР

&&

4
Омировите поеми "Илиада" и "Одисея" са първият паметник на древната
елинска литература. В европейския ХVIII и ХIХ в., когато се възражда интересът към
техния оригинал, започват да ги смятат за абсолютно начало на античната културна
традиция. По подобен начин идеализират и цялата елинска древност - смятат я за
самородно явление
, а оттук и за един вид радостно детство на европейското човечество.
Античността търси другаде обяснението за младостта на елините - в
своеобразната липса на строга традиция. "Вие - гърците - казва египетският жрец, в
диалога "Тимей" на Платон, - сте вечно деца, няма грък старец - млади сте по душа
всички. В душите си нямате
никаква древна представа, получена от древно предание,
нито побеляло от времето знание."
В Древна Гърция действително не познават строгата традиция. Черпят образци и
примери от арсенала на миналото с оглед на нуждите на настоящето, но миналото
никога не се следва като цялостен пример. Поради това е трудно да се говори със

сигурност за изворите и началата на елинската цивилизация. Но тя не е чудо,
възникнало от нищото. Като всички други култури също е свързана и задължена на
стореното край нея и преди нея.
Същото се отнася и за Омировите поеми. "Илиада" и "Одисея" възникват в края
на устния етап от развитието
на древната елинска словесност и сигурно са резултат на
многовековно отлагане на поетически опит. Затова с право се смятат за дело на
зрелостта. Но не е малко основанието да се смятат и за начало. Поемите са първите
писмени паметници на древната елинска литература, първите художествени
произведения с характер на лично творчество
. Те са начало и в примерен смисъл -
насочват по-сетнешното развитие не само на епоса, но и на останалите жанрове на
старогръцката литература, очертават хоризонта на античното, а и на европейското
хуманистическо възприятие.
Обясняваме силата и трайното присъствие на Омировия епос в по-късното време
със срещата на две големи
епохи. "Илиада" и "Одисея" завършват устната епическа
традиция и откриват времето на личното творчество и писаната творба. Поемите не са
нито само едното, нито само другото, а междата, в която двете епохи се събират в
компромиса на дело със силата на цяла литература. Те и по начин на ползване са повече

от творби. Древното време ги слуша и чете като исторически и географски съчинения,
като наръчници по морал и всякакви практически въпроси.
Като всички големи творения на словесността, достигнали до новото време,
Омировите поеми могат да се четат и разбират по различни начини. Най-трудният е
този, който си поставя за
задача да разкрие конкретното съдържание и историческите
значения от времето на създаването или по-сетнешното елинско ползване на поемите.
Задачата на тази книга е да изведе в преден план това съдържание, до покаже върху
какво се развиват общочовешките значения и другите исторически тълкувания, които,
свързани с конкретното съдържание, образуват сложната тъкан
на дълготрайната
творба. Така че не авантюрата на живата, образувала се през вековете Омирова поезия е
предметът на книгата, а предимно началото на тази авантюра.
Още в първия си вариант от 1976 г. ( издателство "Просвета") книгата беше
изпълнена като увод към изучаването на Омир на български основно в подкрепа на
учителя
в средното училище, а и на учениците с по-широк интерес. С направените
добавки и подобрения след две десетилетия на ново развитие в науката за Омир
книгата ще послужи и на студентите по българска филология, които изучават
старогръцка литература, а и на всеки читател. Омировите поеми са факт в българското
словесно
пространство, съществуват в добри преводи, и то след традицията на толкова
други опити. Между другите си цели настоящата книга се опитва да предложи опора
поемите да могат да се четат не само като увлекателно, поучително или странно четиво,

5
но и в аурата на предварителното знание, което осигурява историческа перспектива на
почита.
Разбира се, никой прочит не е по-добър от друг. Великите текстове на
литературата разчитат и на неразбирането, на "произвола" на гледната точка. "Илиада"
и "Одисея" са между най-добрите доказателства, че е така. Те са
своеобразен паметник
на свободата на разбирането.

6


















ОМИР

В АНТИЧНОСТТА ,
СРЕДНОВЕКОВИЕТО
И НОВОТО ВРЕМЕ

&&

7
Вече второ столетие поемите на Омир се смятат достояние на европейската, а оттук
и на световната култура. Това най-напред прави допустимо да се тълкуват в един или
друг общочовешки план. Но те принадлежат преди всичко на елинската култура. Затова
едно от условията за по-конкретното им разбиране е
познаването на древното време,
което ги е породило и оформило за толкова трайна бъднина.
От антична Елада са оцелели немалко неща. Неколкостотин километра на юг и те са
пред огледа – останки от древна крепост, статуи и посуда, затворени в музея. Храмът на
Посейдон, кацнал на морския нос, не е ли
почти същият, какъвто е изниквал пред
погледа преди 2500 години? И морето “с теменужен цвят”, отчетливият силует на
остров в далечината дали са различни от времената, когато някой Одисей е скитал по
тия места?
Променило се е по-скоро онова, което не се вижда с очи. Днес гърците разказват
други истории,
не танцуват под звуците на форминкс, към небето не се вие жертвен
дим. Разбира се, човешките копнежи не са напълно различни, нито гълчавата на
атинския пазар. И все пак душата на древния живот не е тук. Отлетяла е, ако се изразим
по омировски. От цялото са останали фрагменти и детайли, които
не насочват
непременно към историческата форма, на която са принадлежели.
Колкото и да ни се иска да погледнем “Илиада” и “Одисея” с очите на елин от
шести век пр. н. е., не можем да го направим. Не поради липса на въображение. Живеем
в среда с други принципи на разбиране. Възможно
е да проникнем съзнателно да
назовем съставките, но едва ли ще усетим фината материя на цялото. За нас Омировата
поезия е вълнуващ разказ или арсенал от символи, който всеки би ползувал различно.
За древния грък тя е сказание с валидността на обща съдба и обединяващи значения.
Редно е да се
запитаме какво разбират елините под сказание и обща съдба. Иначе би
останало неясно защо поемите на Обир са толкова важен фактор в античната културна
история.

СКАЗАНИЕТО ЗА ТРОЯ


Сказанието за Троянската война може да послужи като пример. То съществува още
преди Омир наред със сказанията за други световни конфликти. Но става така, че
историята за войната с Троя придобива с времето значение на централно събитие в
митическото елинско минало.
В реалността на Троянската война не се съмняват
нито Херодот, нито критически
настроеният Тукидид, който я използва за опора при определянето на хронологията на
други събития. Александрийският учен Ератостен установява дори точната дата на
падането на Троя – октомври 1184 г. пр. н. е.
За древните елини Троянската война е реално събитие. Но трябва да се има предвид
– тяхната
представа за реалност не съвпада с нашата. И те като нас смятат за реално
действително случилото се. Но от друга страна за тях реалните събития имат валидност
на достоен за следване пример. Паметта им удържа спомена за Троянското
стълкновение изобщо, дори нещо повече – за живот изобщо. Но за сметка на това

подобни събития се помнят неточно, обобщаващо. Те се пазят в паметта и се предават
от поколение на поколение не във фиксирани исторически изложения, а в постоянно
променящи се митически разкази.
Една от главните грижи на митосъздателите е да се изясни някакво начало,
причината за събитието. Тя непременно опира до колизия
между божия и човешкия
свят. Така е и при сказанието за Троя. Според една от версиите Зевс предизвикал тази
“световна” война, за да облекчи пренаселената с човешки същества земя.

8
Между многото версии за началото на войната най-популярна е тази, според която
всичко тръгва от едно порицание. На върховния бог било пророкувано да се пази от
брак с морската богиня Темида, тъй като щял да му се роди син, който да му отнеме
властта. Зевс решил Тетида да
се омъжи за смъртен – за царя на Фтия Пелей. На
тяхната сватба били поканени всички богове с изключение на богинята на раздора
Ерида. Според народното вярване тя не се кани, за да не се посеят разпри в
семейството. Но Ерида причинила по-голям раздор. Търкулнала на угощението златна
ябълка, на която
било написано “за най-красивата”. Хера, Атина и Афродита се скарали
за ябълката и Зевс ги пратил на плланината Ида при пастиря Парис, който да отсъди
коя от богините я заслужава. Помамен от обещанието да получи най-красивата жена,
спартанската царица Елена, младежът дал ябълката на Афродита и с това
си навлякъл
омразата на Хера и Атина.
Но защо царският син Парис пасе крави на Ида? При рождението му било
пророкувано, че ще донесе гибел за Троя. Приам наредил да го оставят да погине в
планината. Но както се случва и в мита за Едип, детето оцелява, отраства, по-късно
по
време на едно тържество бива познато от своята сестра, пророчицата Касандра, и
щастливо се завръща в бащиния дом. Щастливо, но за нещастие. В древността обичат
този обрат. Афродита му напомня за Елена, младежът отива в Спарта и нарушавайки
светостта на гостоприемството, отвежда съпругата на своя домакин, като заграбва и
немалко
богатства.
Какво прави Менелай? Завърнал се от Крит (отвеждането станало в негово
отсъствие), той се съветва с брат си микенския цар Агамемнон и двамата започват да
събират ахейците за война срещу Троя, основавайки се на вричането на бившите
претенденти за ръката на Елена, че ще се притекат на помощ, ако
нейният съпруг ги
призове. Ахейските вождове се събират и потеглят на война под върховенството на
Агамемнон.
Всъщност в мита липсва това, което днес наричаме причина. За нас войните са
резултат на човешки конфликти, а не на колизия с извънчовешки сили. В Троянското
сказание войната трябва непременно да стане и в
този смисъл тя не се нуждае от реална
причина. Ерида не е поканена на Пелеевата сватба, за да се разсърди и да предизвика
ожесточаването на Хера и Атина срещу Троя, както и женихите на Елена обещават на
нейния баща Тиндарей да помогнат на бъдещия съпруг в случай на нужда, за
да се
случи Троянската война. Войната съществува, преди да се монтират митологическите
мотиви.
Липсата на реална причина в мита се проявява по особен начин в повтарянето на
едно и също събитие, в двойното му изпълнение. Открадването на Елена няма защо да
се мотивира. Царицата е красавица, следователно отвличането и е
мислимо, случвало се
е и друг път. По-рано я отвлича атинският герой Тезей. Щом е отвличана веднъж,
Парис също може да го стори. Има ли прецедент, едно първо събитие, то действа като
пример за пораждането на други подобни събития.
Войната на ахейците срещу Троя също не е без прецедент.
Както предават митовете,
едно поколение по-рано срещу Троя воювал Херакъл (в неговия поход участвал бащата
на Ахил Пелей). И в този случай причината е митическа – вероломният баща на Приам
Лаомедонт измамил Херакъл, като не му дал обещаната награда, задето спасил дъщеря
му от едно чудовище. Историята продължава в перспектив назад
– Аполон и Посейдон
вдигнали стените на Троя, Лаомедонт и на тях отказал да даде обещаното
възнаграждение и те го наказали, като пратили чудовището