Основни характеристики на агресия и агресивно поведение

Основни характеристики на агресия и агресивно поведение

Според Р. Алберти и М. Емънс (Alberti & Emmons, 1975, Saunders & Dickson, 1994) разграничават три стила на поведение: неутвърждаване, себеутвърждаване и агресия. Докато себеутвърждаващото поведение включва защитаването на собствената позиция и въпреки това зачитане на другия и осигуряван на честни „правила на играта“ за всички взаимодействащи, то агресивната реакция включва заплашването или нарушаването на правата на партньора: прекъсването му, докато говори, високия и обиден тон на гласа, втренчения в него поглед, обвиненията, омаловажаването му, без опит да се разбере неговата перспектива, догматичното придържане единствено към собственото мнение, цененето на самия себе си над всеки друг, нараняването му, за да се избегне нараняването на себе си, без значение какво мисли или как се чувства другият.
Л. Дел Греко (Del Greco. 1983) комбинира агресията и себеутвърждаването, които формират четири стила на изразяване: утвърждаващ, агресивен, индиректно агресивен, неутвърждаващ.
Агресивното поведение в значителна степен е свързано с начина, по който личността подхожда към жизнените ситуации. През 1974 година Майър Фрийдмън и Рей Роузънмън идентифицират два различни жизнени стила, които имат отношение към агресията: тип А и тип Б. Множество изследвания доказват, че хората с поведение от тип А имат няколко общи черти:
Времеви натиск: винаги бързат, никога не им достига времето за всички задачи, с които са се заели или което се изисква от тях, свръхангажирани с липсата на време.
Съревнователност: по природа са съревнователно настроени и действат по този начин дори в ситуации, в които съревнованието не се изисква или не е уместно. Много силно осъзнават статуса и различията в него. Загрижени са за запазването на „имиджа“ и репутацията си - трябва винаги да са първи, да имат успех, да бъдат ценени от околните и нямат време да се отпуснат и просто да се забавляват. Изключително амбициозни.
Враждебност: нетолерантни, лесно избухват и се разгневяват, когато са забавени или околните „им се пречкат из краката“, непрекъснато са нащрек да не би някой да ги изпревари.
Потребност от контрол: неимоверна потребност да се контролират нещата в живота, включително и поведението на околните. Този тип хора буквално сами се „изгарят“, защото възприемат почти всичко като заплашително и не могат да разграничат кои събития могат да се контролират и да се променят, и кои – не (Westra & Kuiper, 1992).
Поведението от тип А е съществен рисков фактор за преждевременното развитие на сърдечносъдови заболявания в сравнение с лицата с поведение от тип Б (по-дружелюбни, релаксирани, търпеливи и толерантни хора, които не се хвалят с постиженията си и възприемат света и себе си по-малко сериозно от лицата с поведение от тип А). Най-опасният компонент на поведението от тип А е „потенциалът към враждебност“, който е свързан директно и с агресивното поведение (Baron, Russell & Arms, 1985).
Хората с тип А поведение действат по-агресивно към околните, за да им причинят болка и страдание, по-вероятно е да се ангажират в малтретиране на децата и съпрузите/съпругите си, да изпитват повече конфликти в трудовата си среда с висшестоящите и с колегите си. Вредните последици на този поведенчески модел се наблюдават във всичките култури.
Но никак не е лесно да се определи кое поведение е агресия и кое – не е, кое е насилие и кое – не е. За това повечето изследователи се опитват да дадат дефиниция на агресията и да определят видовите агресия.
Арнълд Бъс твърди, че всички агресивни реакции имат две общи характеристики:
представяне на неприятен стимул;
представяне на междуличностен контекст.
Според него агресията е реакция, която представя неприятен стимул на друг организъм, т.е. всяко поведение, което вреди или наранява другите.
Л. Бърковиц и Сеймур Фешбах издигат тезата, че за да се класифицират като агресия, действията трябва да включват намерение да се навреди или нарани другия, а не просто създаването на такива последствия. А Долф Зилмън ограничава термина агресия до опитите да се нанесе телесно или психично нараняване на другите. Джеймс Тедеши и колегите му твърдят, че онези поведения, обикновено дефинирани или наричани като „агресивни“, е по-добре да се разглеждат като примери, в които един човек иска да упражни власт чрез принуда над околните.
Много хора и немалко психолози казват, че човек е агресивен, когато действа срещу приетите правила на поведение. А Бандура (Bandura. 1973), защитавайки позиция по отношение на агресията от гледна точка на теорията за социалното учене, я определя като поведение, изпълнено извън социално одобрената роля.
Друго становище свързва агресията с властта и доминацията. У. Гууд разработва теория за ресурсите, според която хората имат малко ресурси или ограничен способност да упражняват контрол по друг начин, са склонни да прибягват към насилие като средство за влияние и доминиране върху другите. Изследванията показват, че големите статусни различия в двойката са свързани с по-голяма честота на актове на насилие, особено ако мъжът е този с по-ниския статус (Hornung. McCullough & Sugimoto, 1981).
Някои от агресивни действия се разглеждат като тактики за борба, а именно, постигането на победа или разгромяването на противника в някакъв социален конфликт. Използващият агресията цели да накара опонента да отстъпи по пътя към постигането на съгласие: заплахи, че ще се прекратят преговорите, твърдото настояване на собствената позиция, оказване на натиск, омаловажаване на аргументите на опонента, завладяването на общи ресурси, омаловажаване на самия опонент, въоръжаване, изграждане на политическа сила и т.н.
Според теоретиците, работещи в парадигмата на управлението на впечатленията, агресията служи за предпазване на Аз-образа на агресора, който се стреми да създаде впечатление за безстрашна, внушителна, страшна фигура. Хората са склонни да „си връщат“, когато са поставени в отрицателна среда и поведението им има тенденцията да е по-социално желателно, когато се извършва пред публика и когато загрижеността за идентичността е по-видима.
Независимо от всички различия в дефинирането на агресията, най-широко приеманото определение за агресията принадлежи на Робърт Барон и се състои от три ключови елемента:
агресията е всяка форма на поведение;
насочва се към целта, за да ѝ навреди или да я нарани;
Мотивиран да избегне това отношение, т.е. трябва да се търси поведението, а не отрицателни чувства като гняв, ярост или мотиви.
Според А. Бъс агресията е:
физическа вербална;
активна пасивна;
директна индиректна.
Агресията може да се различи по това дали има физически действия или вербални изказвания, които могат да се изразяват и в злонамерено занижена оценка на някой подчинен. До колко самото действие е директно и активно и дали може да се определи като атака върху жертвата на агресора, или се предприемат някои по-заобиколни пътища за нанасянето на вредата.
А. Бъс и Сеймор Фешбах я разделят на враждебна и инструментална агресия. При враждебната агресия човек често цели единствено да нанесе вреда или нараняване на жертвата. Изпитва някаква силна и неприятна емоция и реагира, като я насочва срещу другия. Поради тази причина Долф Зилмън я нарича агресия, мотивирана от раздразнение, защото целта е редуцирането на неприятните емоции.
Вторият термин инструментална агресия се прилага и случаи, в които агресорът атакува другия не само заради силното си желание да го види да страда, а като средство за постигане на някаква друга цел. Зилмън нарича този вид агресия мотивирана от стимул.
Четвърта дименсия, по която могат да се класифицират актовете на агресия, според Бърковиц (Berkowitz, 1993) е степента на съзнателен контрол или импулсивност на поведението. Някои атаки се извършват хладнокръвно и обмислено, други се осъществяват, без много да се мисли какво ще се спечели освен причиняването на вреда на жертвата или каква ще бъде цената на стореното.
Телевизията е особено мощен учител на агресивни модели на поведение за децата. През 1960 г. Леонард Ирон установява, че децата, които предпочитат телевизионни програми с насилие, са по-агресивни в училище по оценките на връстниците, родителите и учителите им. Десет години по-късно резултатите сочат, че децата, които са предпочитащи телевизионни програми с насилие, продължават да се съдържат много по-агресивно към връстниците си, отколкото онези, предпочитащи ненасилнически програми. През 1987 г. установяват, че агресивното поведение е много стабилно и някогашните агресивни третокласници сега са хората с повече неприятности с полицията, които са жестоки и силно наказващи в отношенията с децата и брачните си партньори.
Един от начините за редуциране на агресията е наказанието, но за да бъде ефективно, то трябва да отговаря на няколко условия:
да е непосредствено, т.е. колкото по-малко време е изминало между агресивния акт и наказанието, толкова вероятността то да действа задържащо е по-голяма;
да е интензивно, т.е. да е достатъчно силно, за да е неприятно на потенциалния агресор;
да е вероятно, т.е. вероятността да последва агресивното действие да е достатъчно висока.
Втората възможност е хипотезата за катарзиса. Защитниците на хипотезата за катарзиса твърдят, че е полезно да се действа агресивно, дори ако никой не е нараняван или нападан.
Една от най-ефективните стратегии за редуциране на агресията е извинението. Извиненията, които насочват към външни атрибуции (извън контрола на човека, т.е. посочващи т.нар. смекчаващи вината обстоятелства) са доста по-ефективни при редуцирането на агресивното поведение от тези, насочващи към вътрешни причини. В зависимост от експерименталното условие:
той се извинява публично на жената пред експериментатора и поема отговорността за лошото й представяне;
извинява се, но в отсъствието на експериментатора;
не се извинява;
експериментаторът публично заявява, че слабото представяне на жените се дължи на грешки на помощника му.
Р. Барон и неговите колеги провеждат експеримент, в който изследваното лице играе ролята на „учител“, обучаващ ученик (доверено лице на експериментатора) и наказващ го с електрошокове, когато сбърка. По време на сесията присъства и втори учител (отново доверено лице) и в двете експериментални групи условията са така уредени, че всяко изследвано лице става свидетел на действията на втория учител преди да има възможност да действа агресивно. В едното условие вторият учител (моделът) е агресивен, във второто - неагресивен, а в контролната група няма модел. Получените резултати показват силата на моделирането в посока както на увеличаване на агресията, така и на намаляването й.
Друг широко препоръчван подход е използването на несъвместими реакции - емнатия, смях и приятна сексуална възбуда. В един експеримент на Р. А. Барон. Колежани първо са ядосани или не са ядосани от доверено лице на експериментатора и им се дава възможност да действат агресивно към този