Психични проблеми в антисоциалната тенденция на личността

Психични проблеми в антисоциалната тенденция на личността

Изготвил: Милена Божинова, ПНУП, първи курс, фак. № 1116
Използвана литература: Уиникът, Доналд От педиатрия към психоанализа., глава 25

Антисоциалната тенденция поставя пред психоанализата въпроси от практически и теоретичен характер. Психоанализата не само допринася за разбирането на престъпното поведение при децата, но и самата тя се обогатява от вникването на работата на онези, които работят с малолетни престъпници.
Под формата на организирано поведение, антисоциалният защитен механизъм влече със себе си множество вторични ползи и социални взаимодействия, които затрудняват изследователят да достигне до същността му. Антисоциалната тенденция у нормалното или почти нормалното дете се свързва със затрудненията, които са вътрешно присъщи на емоционалното развитие.
Има случаи, в които първо трябва да приложим въдворяване, а след това можем да използваме психоанализата.
Антисоциалната тенденция не е диагноза. Не бива да се отнася пряко към други диагностични термини като например невроза или психоза. Може да бъде открита у невротичния, психотичния или нормалния индивид.
Едно дете, когато бъде лишено от някои съществени характеристики на домашната среда, започва, в една или друга степен, да проявява нещо, което може да се нарече „комплекс на лишеното“. Това води до прояви на антисоциално поведение у дома или в по-широк кръг. Би могло да се наложи детето да бъде обявено за неприспособено и да бъде подложено на грижи в приют за неприспособени деца или да бъде изправено пред съда като неконтролируемо. В друг случай детето, което може да се превърне в малолетен престъпник, би изтърпяло пробация или ще бъде изпратено в изправително училище. Ако домът на детето престане да изпълнява функциите си в някакъв съществен аспект, което може да бъде взето под опеката на Комитета за децата и да му бъде осигурена „грижа и закрила“. И по възможност за детето, ще бъде намерено приемно семейство. Ако всички тези мерки се провалят, ще бъде обявено за психопат и да бъде изпратен от съда в корекционна институция или в затвора. Защото е възможно престъплението да се повтори.
Но това по никакъв начин не се отнася за психиатричната диагноза на даден индивид.
Антисоциалната тенденция съдържа в себе си някакъв елемент, който кара околните да се съобразяват с него. Задачата на терапевта е да се остави да бъде въвлечен в несъзнавания стремеж на своя пациент и да извърши определена работа, която се състои в грижа, толерантност и разбиране.
Детето проявява антисоциална тенденция в периодите на надежда.
Разбирането, че антисоциалната постъпка е признак на надежда, е ключово при лечението на деца, които показват антисоциална тенденция. Можем да кажем, че истинското лечение за антисоциалната тенденция не е психоанализата, а подходящото отношение, посрещане и откликване на моментите на надежда.
Съществува пряка връзка между антисоциална тенденция и депривацията. Заслуга за това откритие има Джон Боулби. Според него се преживява в периода на късното младенчество и фазата на ранното прохождане, което се случва около 1-2-годишна възраст.
Когато имаме антисоциална тенденция е защото някога е било загубено нещо добро, нещо позитивно, което е присъствало в преживяванията на детето до определен момент и което впоследствие е било оттеглено, а оттеглянето е продължило по време по-дълго от периода, в който детето може да поддържа жив спомена за своето преживяване. Би трябвало да включва както ранната, така и късната, както еднократната травма, така и продължителното травматично състояние, както почти нормалната, така и недвусмислено абнормалната депривация.
Съществува една ясно тясна връзка между концепцията на Клайн и акцентът, който Боулби поставя върху депривацията. Трите стадия, които Боулби наблюдава в клиничната реакция на двугодишното дете, което попада в болница, могат да бъдат формулирани теоретично като постепенна загуба на надежда поради смъртта на вътрешния обект или поради интроецираната версия на външния обект, който е загубен. В зависимост от гнева и контакта на „добрите обекти“ с продукти на омраза вътре в психиката, както и за зрялост и незрялост на Аза, доколкото това се отразява на способността да бъде поддържан жив един спомен.
В антисоциалната тенденция винаги са налице две линии, макар и ударението да е понякога повече върху едната, отколкото върху другата. Едната линия е типично представена в кражбите, а другата – в деструктивността. Под влиянието на първата детето търси нещо някъде и когато не успее да го открие търси на друго място – стига да чувства в себе си надежда. Под влиянието на втората детето търси онова количество стабилност на средата, което ще устои на напрежението, причинено от импулсивното му поведение. Дава се свобода свобода на индивида да се движи, да действа и да изпитва възбуда.
Кражбата, както и свързаната с нея лъжа, е в центъра на антисоциалната тенденция.
Детето, което открадва някакъв предмет, не търси откраднатия предмет, а търси майката, над която то има определени права. Тези права произтичат от факта, че майката е била създадена за самото него. Тя е посрещнала първичната креативност на детето и по този начин се е превърнала в обекта, който то е било готово да открие.
Когато, по времето на най-ранната депривация, е налице съединяване на агресивни и либидни потоци, детето започва да предявява претенциите си към майката със смесица от крадене, нараняване и разхвърляне – според особеностите на етапа от емоционалното развитие, на който се намира в момента. Способността на антисоциалното дете да прави пакости е съществен признак и, в най-добрия случай, благоприятен признак, който подсказва потенциал да бъде възстановено наново изгубеното единство на либидни и реактивни нагони.
В грижата за едно нормално новородено, майката непрекъснато си има работа със способността на своето собствено дете да прави пакости. Всяко едно засилване на потенциала на пакости на едно бебе може да говори за наличието на някаква форма на депривация и на антисоциална тенденция.
Проявите на антисоциалната тенденция се заключават в кражби и лъжи, невъздържаност и създаване на безпорядък. Въпреки че всеки симптом има своята собствена специфична ценност и смисъл, общият фактор си остава степента на пакостливост на симптомите. В способността за правене на пакости от страна на децата няма нищо случайно. Голяма част от мотивацията в случая е несъзнавана, макар и не непременно цялата.
Първите признаци на депривацията са толкова разпространени, че минават за нормални – като например можем да вземем властното поведение, на което по-голяма част от родителите отговарят със смесица от отстъпчивост и противопоставяне.
Един много разпространен симптом е ненаситността, която стои в тясна връзка със задържането на апетита. Открива се комплекса на лишеното. В огромното мнозинство от случаите, където можем да наблюдаваме този подтик, фактът, че майката проявява желание да задоволи ненаситността на бебето, сам по себе си води до терапевтичен успех. Ненаситността на бебето не е същото като неговата алчност. Думата алчност се използва за теоретично описание на страховитите нагонни претенции, които бебето предявява към майка си в самото начало, т.е. по времето когато то едва е започнало да позволява на майката отделно съществуване – с първата проява на принципа на реалността.
Понякога се казва, че майката по необходимост трябва да претърпи неуспех в адаптацията си към нуждите на бебето. Тя претърпява неуспех в задоволяването на нагонните искания, но тя може въпреки това „да не оставя бебето излъгано“ като успешно удовлетворява Азовите му потребности докато дойде времето, когато бебето ще има на разположение една интроецирана, подкрепяща Аза майка и ще бъде достатъчно голямо, за да запази тази интроекция въпреки липсващата подкрепа за Аза в реалната външна среда.
В процеса на развитие на бебето, между примитивния любовен импулс и ненаситността стои адаптацията на майката. Майката не успява да поддържа високо ниво на адаптация към потребностите на То и затова до известна степен всяко бебе може да се нарече „лишено от любов“, все пак детето е в състояние е да накара майката да лекува това което е близко до депривацията състояние, ако посреща неговата ненаситност, склонност към безпорядък и т.н. именно като симптоми на депривацията. Ненаситността е част от склонността на бебето да търси лек от майката, която е причинила депривация. Тази ненаситност е антисоциална, предшестваща кражбите, но може да бъде посрещната и лекувана терапевтичната адаптация на майката. Но каквото и да направи майката, то няма как да промени нейния първоначален неуспех да се адаптира към Азовите потребности на бебето. Тя обикновено е в състояние да направи, да посрещне безусловно предявените претенции на детето и по този начин да приложи успешна терапия за комплекса на лишеното, който е на път да се формира. Тя може лесно да достигне до лечението, защото дава възможност на бебето да изрази своята ярост докато именно тя, терапевтът, го е лишила от любовта на майката.
Докато първоначално бебето не дължи нищо на майката за това, че посреща неговия примитивен любовен импулс – т.е. готовността на майката да посрещне претенциите, произтичащи от фрустрацията – претенции, които започват да имат потенциал за правене на пакости. Макар и терапията на майката да лекува, тя не е също като майчината любов.
Тази терапия е като втори шанс, който се дава на майките, от които не можем да очакваме винаги да успяват в тяхната изначална и толкова деликатна задача – първичната любов. Ако майката провежда терапията като формиране на реакция, обслужващо собствените ѝ комплекси, тогава онова, което тя прави, се нарича разглезване. Ако тя е в състояние да я проведе, защото смята за необходимо да бъдат посрещнати исканията, които детето предявява и да бъде удовлетворена неговата непреодолима ненаситност, тогава това е терапия, която обикновено бива успешна.
В клиничен план е много трудно да се прокара разграничителна линия между успешната и неуспешната майчина терапия. Често ставаме свидетели как една майка разглезва бебето си и въпреки това терапията е неуспешна, тъй като първоначалната депривация е била твърде тежка за детето.
Казано накратко, лечението на антисоциалната тенденция не е психоанализа. Състои се в осигуряването на такава грижа за детето, която то може за преоткрие, в която да може отново да експериментира с импулсите на То трябва да бъдат преживени в една рамка на съотнасяне с Аза, а, когато пациентът е едно депривирано дете, съотнасянето с Аза трябва да получава подкрепа от онази страна на връзката, където се намира терапевтът. Средата е тази, която трябва да даде нова възможност за съотнасяне с Аза, тъй като детето възприема нещото, което първоначално е довело до антисоциалната тенденция, като провал на средата в осигуряване на подкрепа за Аза.
Ако детето премине п