Психологически аспекти на общуването в образователната сфера

Психологически аспекти на общуването в образователната сфера

Особености на общуването
Проблемът за общуването е един от глобалните проблеми на психологията, доколкото общуването се разглежда като основно условие на развитието на човека респективно на детето, и е важен фактор във формирането на личността. Общуването е необходим фактор и условие за успешно и ефективно възпитание и обучение на подрастващите, за тяхното развитие и личностно изграждане.
В отделните разработки сред психолозите се прави опит да се определи понятието общуване и да се отделят неговите основни критерии. Някои автори разбират под общуване всяко действие, което носи информация за партньора. Дж. Брунер дава едно по-конкретно определение като изтъква, че общуването е осъзнато въздействие върху връстника, което включва зрително възприемане на партньора, определена осъзната цел, настойчивост в постигането на целта и търсенето на другите действия, и отказ от общуване след постигане на целта. Тези критерии имат крайно прагматичен характер. Друго конкретно и съдържателно определение за общуване представя Рос, където се отделят следните критерии на комуникативния акт:
о насоченост към партньора, с цел привличането му в процеса на общуване;
о потенциална способност да се приема информация за целите на партньора;
о комуникативните действия трябва да са достъпни за разбирането на партньора и да могат да предизвикат неговото съгласие за постигане на целта.
Общуването е съвместна дейност на хората, чиито участници се отнасят към другите и към самите себе си, като към субекти. Определянето на общуването, като субект - субектно взаимодействие дава възможност да се разкрие на ниво междуличностни контакти, т.е. обикновено при трактовка на общуването като "персонификация" на обществените отношения, но и на ниво - вътреличностно. Така общуването се оказва не само междуличностно взаимодействие, но и вътрешен диалог (самообщуване). По този начин връзките на индивида с другите хора протичат на две нива и обхващат както външното общуване, така и вътрешното, което представя другите в субективния свят на мислите, представите. Така собственото АЗ се ражда в хода на съвместното съжителство с другите хора. В зависимост от това, какво е било качеството на контактите с тях, се увеличават или намаляват шансовете за утвърждаване и укрепване на собственото "АЗ". Следователно, в резултат на добрите контакти на индивидите, между контактуващите се наблюдава засилване на чувството за идентичност и нарастване на чувството за собствена ценност. Утвърждаването на собствената личност в хода на комуникирането на хората е извънредно важен фактор в развитието на личността. По отношение на генезиса на самосъзнанието общуването и взаимодействието с другите е определящ фактор. Човек е необходимо да общува с другите, за да може да осъзнае своето собствено "Аз".
Трудните ситуации и проблеми предизвикват сериозни нарушения в общуването със заобикалящата среда, което води до нарушаване на вътрешното общуване.
Редица психолози смятат, че общуването е особен вид дейност, която обслужва предметно - практическата дейност на човека и съдейства за формирането на типични за човека общи характе‌ристики. Във връзка с това трябва да отбележим, че общуването се разбира от различните психолози нееднакво. Едни утвържда‌ват, че общуването - това е дейност или поне частен случай на дейността, а други смятат, че това са два самостоятелни и рав‌ноправни процеси.
Разпространено е схващането за общуването в детската психология, че то е свързано с изследванията на ролята и функцията му с възрастните и връстниците от предучилищната възраст. Според представителите на това виждане решаващо значение за психическото развитие и формиране има непосредствено - емоционалното общуване, което представлява водеща дейност на този възрастов етап.
Друга насока на разбиране и анализ на общуването е, че дейността и общуването представляват два аспекта, две страни от живота на личността. Тук се акцентира върху формиращия характер на общуването като се изтъква, че в него се формира, развива и проявява цялостния свят на човека и най-вече основните свойства на индивидуалното съзнание, които могат да бъдат разбирани чрез анализиране на процеса общуване.
В психологията е разработена трикомпонентна схема за реализирането на общуването от руския учен В. И. Мясищев, която се разбира като многостранно взаимодействие. Трите компонента на общуването са: първо, психическото отражение на участниците в него един с друг; второ, отношението на единия към другия и трето, обръщането на единия към другия. Употребявайки термина отражение, се има предвид познанието, а когато се говори за отношение, се има предвид характера на емоционалния отклик. А терминът обръщение се употребява, за да се отделят особеностите на поведението.
В рамките на различните психологически направления се дават различни аспекти и интерпретации на понятието общуване, където то може да се срещне като идентифицирано с понятиего комуникация, или пък само като междуличностно общуване, а също така като осъзнато въздействие, като защитен механизъм и др. Независимо от различните трактовки на общуването единодушни са специалистите, че то има три важни страни-комуникативна, интерактивна и перцептивна.
Общуването, като необходимо условие за осъществяване на цялостния живот на човека, създава образци и модели на процесите, които протичат вътре в индивида. Анализирането, оценяването, наблюдаването и разбирането на другите и себе си, са резултат от общуването. Във всеки един човек, в неговия вътрешен живот, функционира някаква вътрешна комуникация, т.е. различни вътрешни диалози, спорове, вътрешна критика и др. Така някаква част от общуването с другите преминава вътре в нас т.е. във. вътрешно общуване.

Диалогичен характер на общуването
Диалогът не е само последователен обмен на информация, съждения, оценки между хората. Диалогът представлява специфична форма на общуване, в която другият човек се възприема като равен събеседник с правото на собствена позиция, със свой индивидуален начин на възприемане на света.
Отличителна черта на диалога или на диалогичното общуване е равенството на позициите при взаимодействието, тяхното взаимно проникване в света на единия в другия, наличието на обща емоционална духовна атмосфера, която предполага частична заинтересованост в другия, емоционална включеност в контактите с него, безкористно отношение към партньора и т. н. Диалогичното общуване се състои от съответни действия на партньорите, които съдържат в себе си елементи на диалогичност. Тази степен на диалогичност характеризира своеобразието на индивидуалните действия или индивидуалния начин на общуване в ситуациите на междуличностно взаимодействие.
Задълбочен анализ на диалогичната природа на общуването прави М. М. Бахтин, който разглежда диалога като първичен, изходен факт на общуването. По-точно той отделя две взаимносвързани значения на понятието "диалог":
Диалогът като общочовешка реалност от една страна е предпоставка, условие на човешкото съзнание и самосъзнание, а от друга основна форма на тяхната реализация.
В по-тесен смисъл значението на диалога се разбира като конкретно събитие на общуването, при което протича насрещно посрещане на хората един с друг, което се фиксира в понятието "комуникация" или общуване.
Диалогичността е неотменно ствойство на човешката природа. Диалогът е момент от актуализацията на човека на неговата истинска природа. Проблемите на диалога са най-тясно свързани с актуалните задачи на практическата психологията и психолога - педагогическата практика.

Стилове на общуване
Потребността от общуване е стремеж към приобщаване в действията, ценностите, преживяванията на другия и разкриване своите собствени. Това е стремеж да се споделят моментите от личния живот с другия, да се разчупят "тесните рамки на своето "Аз", и сливането му с " Аз" - а на другия човече, Това е стремеж да се създава социално качество на човешкото същество - качеството "Ние".
Уйлиям Щутц изработва система за. различните стилове на общуване между хората. Разработва също така нови методи за психологическо въздействие, с оглед подобряване на съвместното съжителстване на хората. Системата от различни стилове е базирано на твърдението, че човекът се нуждае от други хора и това е основна негова потребност. Определянето и задоволяването на тази потребности се осъществява по твърде различни начини. Хората се различават по своята готовност и желание да прекарат известно време заедно с другите, т.е. имат по-малка или по-голяма потребност от общуване. Някои хора предпочитат такава форма на контакти, при която се преживяват по-интезивни чувства, а други "по-хладната" атмосфера, по-ниската интензивност на преживяванията.
Всеки един човек има собствени схеми на поведение, които са специфични за всеки тип потребности. Съвкупността от тези схеми У. Шутц нарича базисна ориентация на личността в общуването. Всеки се стреми да постъпва в съответствие със собствената си ориентация. Така начинът на поведение в контактите с хората често се различава от този индивидуален стил или модел на общуване.
Централно място в структурата на личността заемат нейните комуникативни качества, които характеризират особеностите на нейното поведение в различни ситуации на общуване със значимите други, а така също възможностите на нейната саморегулация в общуването. Психологически базис на комуникативните качества на личността са нейните комуникативни установки, които осигуряват нейната готовност да се формират отношенията в определен стил и с определен тип предпочитани партньори. '
Така например В. Сайтър е установил четири стила на общуване.
о Първият е помирителен, при който личността приема всичко в името на мира. Тя винаги иска извинение, казва да, чувства се слаба и зависима. Изказванията й са приблизително такива "Мога ли да ти услужа с нещо?" или " Мога да направя каквото искаш за тебе.".
о Вторият е обвиняващ стил. Това са хора, които винаги се въртят около някой друг. Те критикуват, конфликтни са, непрекъснато откриват грешки. Обикновено техните изрази са: " Всичко това е твоя грешка!".
о Третият стил е компютърния. Тези хора са супер рационални, тихи са, спокойни, творящи и благоразумни. Те подбират думите си внимателно, отричат собствените си чувства, позовават се на факти. Всичко при тях е точно и логично. Те се изказват примерно така: "Разбира се, че съм добре.".
о Четвъртият стил е на разсеяните. Те имат вид на отчаяни, не могат да гледат другите в очите, не могат да отговарят на директни въпроси. Имат склонност да игнорират или да сменят темата. Те са плахи и несигурни. Тези хора могат да кажат нещо подобно като: "Имахме ли определена среща?"
Според В. Сайтър всичките четири стила отр