Психосоциална теория на Ерик Ериксън

Психосоциална теория на Ерик Ериксън



Отбелязват се следните ярки приноси на Ериксън:
- изгражда цялостна теория за развитието на личността, акцентът при която е върху развитието на его-идентичността;
- обръща особено внимание на социокултурния контекст като фактор за личностно развитие;
- следвайки епигенетичния подход, извежда и анализира осем последователни стадия в личностното развитие, всеки от които е свързан с криза, задача за постигане и резултат. Това са: базисно доверие/ базисно недоверие; автономия/ срам и съмнение; инициативност/ вина; трудолюбие/ непълноценност; его-идентичност/ ролево смесване; интимност/ изолация; продуктивност/ инертност, застой; его-интеграция/ отчаяние.
Ериксън е сред малкото изследователи, които описват целия жизнен цикъл - от раждането до смъртта.
- изследва психосоциалното развитие на изтъкнати личности - Ганди и Лютер.

Концептуална основа на теорията за личностно развитие на Е. Ериксън е епигенетичният принцип, според който след раждането индивидът преминава през последователни етапи в развитието си. Те са обективни (през тях минават всички); последователни (последователност, която не се нарушава); всеки етап е с най-подходящ, критичен период за поява в хода на личностното развитие. Преминаването към всеки следващ етап зависи от готовността на индивида за новата крачка.
Всеки етап е обвързан с базов конфликт, след решаването на който индивидът излиза по-зрял, адаптивен, витален (жизнен), с развита идентичност. По‌сле‌до‌ва‌тел‌ност‌та на етапите при промяната се определя от вътрешни закони на развитието. Те обаче действат адекватно само при подходяща среда, създадена от близките. Така развитието на личността се определя от неделимото взаимодействие между възникваща вътрешна способност и посрещаща я от обкръжаващите близки хора и институции адекватна реакция.
Ериксън подчертава ранимостта на психиката в онази сфера, която в момента е в центъра на развитието. Така в първия етап детето е особено ранимо в областта, свър‌за‌на с доверието към близките, във втората - в сферата на автономността, в третата - със създадените условия за проява на инициативност и пр.
Кое дава основание да се използва терминът "криза" за всеки основен етап в развитието? Смяната в посоката на психичната енергия, ранимостта в съответната сфера, променящата се перспектива на развитието, разширяващите се възможности като източник на творчески сили - всички тези особености водят до своеобразна криза (дават основание да се използва терминът "криза") - но не криза като "заплаха от катастрофа, а повратна точка, критичен период на увеличена нараняемост и засилени възможности, а следователно и онтогенетичен източник на творческа сила или маладаптация".
Ериксън особено подчертава важността на връзката със средата: "Отношенията между развиващата се личност и средата са живи и динамични, за да стимулират развитието, те трябва да са гъвкави и способни за "бързо реагиране". До вчера детето плаче, когато изпусне майка си от погледа, днес се стреми към независимост - наистина интелигентност и гъвкавост е нужна, за да могат близките адекватно да стимулират новите завоевания на развитието."
Ериксън (за разлика от Фройд) е оптимистично настроен за личностното развитие - допусканите грешки в развитието могат да бъдат преодолявани в хода на целия живот - смята той. Всеки нов етап се съгражда върху основата на постигнатото от предишните етапи. Ако някои от тях са преминали недостатъчно добре, в смисъл съответният за тях компонент е развит недостатъчно, или с изкривена посока, ако конфликтът не е решен позитивно, пасивите се поемат от следващите етапи и имат шанс да бъдат решени, но затормозяват ефективното протичане на развитието.
Разположението на стадиите във времето е представено на следващата таблица:

Младенчеството се простира от раждането до около 1-годишна възраст. Напълно безпомощното бебе зависи изцяло от грижите на майка си - от нея идва храната, топлината, грижата, безопасността. Фундаменталното чувство, от което се нуждае то, е увереност, че когато е гладно, ще му се даде храна, когато му е студено - топлина, внимание (базисно доверие).
Ериксън нарича базисното доверие "крайъгълен камък" на виталната личност с основна значимост за душевното здраве през всички периоди на човешкия живот. Чрез доверието, изграждано между детето и майката през първата година от живота, се полагат основите на общуването, любовта, взаимността, присъствието на близките в живота ни по-нататък.

Вторият етап в развитието на его-идентичността обхваща периода между една и три години. Детето, изградило чувство на доверие към света и увереност, че средата е благоразположена, минава към следващата задача - да изгради у себе си чувство за самостоятелност и автономност.
Това, което се съгради като базово чувство за автономност в тази възраст, в зрелостта ще се проявява като "смелостта да бъдеш независим индивид, който може да избира и ръководи своето собствено бъдеще", отбелязва Ериксън.
Постигането на чувство за автономност е сложен постепенен процес, свързан с развитие на способността да се вербализират желанията (а това значи и да се осмислят, осъзнават), да се дава по-близка до реалността преценка за нещата, логически последователно да се координират модели за действие и пр. Детето се учи да овладява и канализира мощните си импулсивни желания. Следвайки Фройд, а и някои културни норми, определящи амбициите на родителите от западната цивилизация, авторът определя като централен процес в тази битка овладяването от детето на процеса по изпразването на отделителните органи. "Развива се обща способност (всъщност много силна потребност) за да редува волевото задържане и изхвърляне и най-общо, за да държи здраво и да изхвърля по собствена воля това, което е било задържано".

Третия етап от развитието на его-идентичността Ериксън свързва с "изпробването" на поведенческите модели, на ролите, които детето трябва да поема като зрял човек. Но основното новообразувание, което се проявява и развива, е инициативността.
Особено важни са следните акценти: развитието на способност за инициатива (авторът нарича това "освобождаване на детската инициатива"); осъзнаването на важността на целеполагането в задачите на възрастните за справяне със задачите и "реалистично чувство за цел"; тези две характеристики като предпоставки за осъществяване на собствените способности; и накрая - важността на процеса на "игра на бъдеще" - проиграване на желаното бъдеще като реалност тук и сега в играта.

Четвъртият период обхваща възрастта между 6-12 г. Като най-важна особеност в тази възраст Ериксън определя стремежа на детето "да учи бързо и жадно". На тази възраст то с удоволствие: поема задължения; учи се на дисциплина; усвоява технологии на "правене" на неща; прави нещата синхронно; взаимодейства с другите, настроено е да споделя съвместна работа; конструира и планира; наблюдава и имитира работата на другите - особено тази, която е интересна и разбираема за него; способностите и инициативата му растат.
С една дума, детето усвоява способността да бъде деятел, да съзидава.
Ериксън определя този етап от развитието като "най-решителният етап в со‌ци‌ал‌но отношение", защото изгражда чувството за технологичния етос на културата. Той подчертава, че за училищното образование е важно да успее да предаде на децата кон‌фи‌гурацията от култура и основни за преобладаващата технология операции, в ком‌би‌нация с "подкрепа у всяко дете на чувство за компетентност, т.е. свободното уп‌раж‌ня‌ване на ловкост и интелигентност в изпълнението на сериозни задачи, незатруднявани от детското чувство за малоценност".

Следващият период - юношеството (колеги, непременно правете разлика между пубертет, който се разбира по-скоро в термините на биологичното развитие и промени и юношество, което се свързва по-скоро с психичното развитие!), обхваща възрастта между 12-18 г. Поведението на юношата става толкова очевидно различно от другите периоди, че се говори за специфичен начин на живот през пубертета, за юношеска субкултура.
Основният личностен процес, свързан с егоидентичността, е преосмисляне на придобивките в идентичността до този момент, "справяне с останките на отрицателната идентичност", поставяне на нови акценти, интегрирането им в цялостен Аз, постигане на ново чувство за континуитет и тъждественост, в което да намерят място и проявленията на новообразуванието половата зрялост. Конфликта за този период Ериксън извежда от противоречията вътре в его-идентичността.
Деленето на наши и чужди (футболни отбори, банди, етнически идентичности и пр.) също е свързано с усилието юношата да дефинира ясно своята идентичност - различна от тази на другите. Доколкото постигането на интеграция на Аз-а, избистряне на его-идентичността е основната задача за периода, логично е кризата да бъде свързана със смущения в този процес - т.нар. ролево смесване.
В пубертета юношата се вълнува кой е той и какъв иска и какъв може да стане, как изглежда в очите на околните и какъв биха искали да го виждат те и накрая - има ли разминаване между представата му за себе си и мнението на околните за него.

Основна задача следващия период в развитието на его-идентичността (възрастта 20 - 25 г.) е развитие на способността за интимност. Ериксън разглежда интимността в по-широк смисъл - "като истинска и взаимна психосоциална интимност с друг човек, било то приятелство, еротичен контакт или съвместно вдъхновение".
Противоположното на интимността в този период е изолацията. Ериксън я разглежда през призмата на идентичността като "неспособността да се поеме риск със собствента идентичност чрез споделена истинска интимност".
Интимността е начин да доразвием своята идентичност и й придадем пълнота и завършеност. Това, което печели идентичността в този период, казано в едно изречение от Ериксън, е "Ние сме това, което обичаме".

Генеративността е основният термин, с който Ериксън определя същността на жизнения етап между 26 - 64 г. Това е преди всичко грижа за следващото поколение, но може да включва и други форми на алтруистични грижи и творчество, заместващи родителския инстинкт. Ако обаче човек не е развил способността си за интимност в предходния етап и регресира до форми на псевдоинтимност, е възможно той да изпадне в състояние на "стагнация, скука и междуличностно обедняване. Индивидите тогава често започват да се самонаграждават, сякаш са своето собствено (или чуждо) единствено дете".

Последният стадий от его-идентичността се простира след 65 годишна възраст. Ериксън смята, че това е периодът, чийто позитивен смисъл е свързан с интегриране на всички придобивки, получени от досегашните етапи. То се изразява в няколко основни неща: уве