Романът - античен и съвременен , авт. Б. Богданов

Р О М А Н Ъ Т --
АНТИЧЕН И СЪВРЕМЕНЕН
Опит върху поетиката и социологията на
античния и западноевропейския роман

БОГДАН БОГДАНОВ

СЪДЪРЖАНИЕ





За характера и целите на тази книга………………………………………………...3
Един опит върху поетиката и социологията на романа…………………………...5

Първа част
АНТИЧНИЯТ РОМАН……………………………………………….………………..19
Проблемите на жанра

За началата на античния роман………………………………………………………..20
Гръцкият авантюрно-любовен роман………………………………………………... 39
Римският авантюрно-битов роман…………………………………………………… 52
Романът за Александър между биографията и народната книга……………………66

Втора част
ПОГЛЕД ВЪРХУ ЗАПАДНОЕВРОПЕЙСКИЯ РОМАН……………………………79
Проблемите на романния автор

За безумието на Дон Кихот - гледна точка на една реалистична концепция……... 80
Стендал, романът и реалистическият почерк ………………………………………..87
Романистът и естетикът Флобер ……………………………………………………...94
Романът на Марсел Пруст на прага на нереализма…………………………………107
Безизходицата на осмислянето (За романното творчество на Франц Кафка)…….118
„Жизнерадостно, макар че познава смъртта”……………………………………….126
За историческия роман на римска тема……………………………………………...132

Едно свободно заключение…………………………………………………………142

Показалци…………………………………………………………………………….149








2

ЗА ХАРАКТЕРА И ЦЕЛИТЕ НА ТАЗИ КНИГА

Литературоведската книга е като романа - когато е добра, може да се чете от
всекиго, а когато е лоша, няма нищо по-излишно от нея. Колко добра е тази книга,
ще се разбере по-късно. Засега ми се иска да не бъде съвсем лоша, това ще рече да
не е било излишно написването й. Защото има такава опасност. Писането на книги
е утвърдена дейност, ценна сама по себе си и често вършена просто така, за да се
поддържа самата дейност.
Както сочи заглавието, книгата има два предмета - античния и
западноевропейския роман. Тя се дели и на две части. И в двете, особено във
втората, съм вградил предишни свои текстове - предговори, статии по повод, както
и една студия. Казвам „вградил”, защото нито една работа не успя да влезе
интегрално в книгата; от някои останаха само по една-две страници. За разлика от
есеистичната втора част първата изчерпва в четирите си глави материята на
античния роман. Тя е опит да се представи цялостно този особен жанр на гръко-
римската литература, но не описателно, а в плана на един теоретичен прочит на
античните романни творби, в който се изпробва определен литературоведски
подход. Основният му проблем е да се отнесе към текстовете с усещане за нивата,
които действат в тях - да отличи в „Сатирикон” на Петроний романа, античния
роман, авантюрно-битовия вид и едва след отделянето на тези равнища да се
обърне към особеностите на самото произведение.
Опитах се да приложа този подход на проникване в поетиката или по-точно
в поетиките на текста, който дължим на руската литературоведска школа, в
практиката на един вид диалектичен прочит. Убеден съм, че това е доброто,
усвояващото пълноценно художествените текстове четене. Разбира се, то ще се
наложи след много опити за приспособяване на теоретичното знание към редовото
общуване с литературни произведения. Такъв опит е настоящата книга. Нейното
желание е да „понижи” теорията до практика на разбирането.
Основният предмет на книгата, античният роман, ме свърза с поетиката на
Михаил Бахтин, най-напред с известната негова типология на видовете роман в
античността. Постепенно открих и всичко друго, което е писал за романа. То не
изведнъж стана понятно за мене. Особено силно ми въздейства „светая светих” на
тази неформална поетика - възгледът, че зад литературните форми се крие
светоглед и че самите те са начини за градене на условна действителност.
Подсилен и от други прочити, този възглед укрепна в мене и придоби може би по-
догматичен вид, отколкото е редно. Затова се опитах да го историзирам в
предишната си книга „Мит и литература” и да хвърля мост през пропастта, която
разделя историческата поетика от литературната история.
Настоящата книга продължава доработващия прочит на Бахтиновите идеи,
но вече по-конкретно - на възгледите за самия роман, както на общите, така и на
тези, които се отнасят по-специално за античния роман. Това доработване е един
вид прилагане, но, разбира се, и преоценка. Навярно преоценката се съпътства и от
недооценка. Във всеки случай съм вървял по Бахтиновия път, като съм смятал, че
чуждото слово трябва да стане наше, за да продължи да е живо. Редно е да се
тревожим, че нечия теоретизация не ни обзема, че само я цитираме или прилагаме
3

студено, както съм прилагал по-рано и Бахтиновите идеи, нещо, от което сигурно
ще се открият белези и в тази книга.
Дали науката не се нуждае от подобна студенина, за да върши добре своята
работа? Науката се нуждае от ред. Но редът бързо се превръща в институция -
кабинетът, библиотеката, чуждите езици, научните списания. Необходими форми,
нелеки за усвояване и често заменящи научното мислене с научно реагиране. Така
е и с моята специалност - съвременната класическа филология. Затворила се с
толкова бариери, тя обикновено не се интересува от литературната теория, която се
прави извън нея, и натрупала грамада от подробности за античния роман, трудно се
приобщава към нечий външен опит, особено на неспециалист, който не чете
„Дафнис и Хлоя” в оригинал.
В това е въпросът - дали владеещият оригиналния език поради това владее и
контекста на четеното, или оригиналния eзик е само добро, но не единствено и
непреодолимо условие за достигане до пълното живо значение на текста.
Специално романът е преводим. Той поначало предполага широко разпространение
и прескачане на бариери. Затова културната задача е не да употребим времето си за
научаване на езици, които трудно можем да овладеем като българския, а да се учим
да четем разбиращо и разкриващо в лоното на собствения си език, нуждаещ се от
това повече, отколкото всеки от нас поотделно. Преводът е опит за прочит, както и
литературоведската книга, която на друго равнище продължава започналата в
практиката на езика среща.
Такъв опит за среща е „Романът - античен и съвременен”, преди всичко
научна среща - на класическата филология и съвременната литературна теория,
след това на преведените на български чужди романи с един вид теоретично
тълкуване и най-после на студиите върху античния роман с есетата за
западноевропейския. Защото съм уверен, че едно или друго мисловно изживяване,
изпитано от съвременни романни творби, ми е помогнало за значително по-
трудните антични прочити и че разсейването в Пруст е послужило за по-доброто
проникване в „Александрията”. Както животът, така и литературата имат сила,
когато са цели. И науката трябва да търси начини за преодоляване на собствената
ограниченост. Убеден и по-рано в същото, сега съм още по-убеден от допира с
материята на романа, това ставащо и постоянно цяло явление .














4

ЕДИН ОПИТ ВЪРХУ ПОЕТИКАТА И СОЦИОЛОГИЯТА НА РОМАНА

Читателят, който няма вкус към теоретизиране, може да пропусне тази уводна
глава. Прочитането й не е безусловно необходимо, за да се разберат следващите
текстове. Макар нейното теоретично настроение да е проникнало в тях - особено в
тези от първата част, повечето са възникнали отделно един от друг и неангажирано
от заявен принцип.
За мене обаче е невъзможно да свържа в книга по-стари и по-нови
наблюдения и мисли върху романи, без да си дам сметка какво представлява
романът като литературно и социологично явление. Не научната съвестност е
пряко виновна за това, а мислителният темперамент, който се прикрива в нея.
Имам предвид вътрешната необходимост да не се обръщам към конкретното, без да
съм си дал сметка за особеното и общото. Защото има и друг темперамент, който
също се облича в дрехата на научен морал - да не се умува върху общото, да се
смята за договорено или за принципно неуловимо, за празна работа или за нещо,
което се заявява само; затова изповядващият това верую се занимава с
конкретното, с фактите, които според него са единствено наблюдаеми.
От въпроса, какво представлява романът, следват цяла редица подвъпроси -
какво е той като социологично и културно явление и какво като литературен жанр;
дали е жанр като другите жанрове и дали изобщо е жанр; дали е единно явление
или сбор от разни жанрови силуети, които обединяваме в условното название
роман; дали има развитие в явлението или в конкретните му проявления, или
развитието е само видимост на промени, които не са вътрешно свързани.
Ако е нужно да се предпостави отговор, преди да се приведат аргументи, аз
смятам, че романът съществува като единно явление, определено от специфични
литературни белези, но преди всичко от един тип културно-социологична
ситуация, която го поражда. Тази ситуация се открива проявена в античността, в
средновековието и в новото време. Тя обаче има отношение и към нещо по-широко
от романа, което наричаме литература. Оттук убеждението, че определимостта на
литературата и на романа са свързани. Привидно и дори условно литературен жанр
край и сред други жанрове, романът всъщност е едно от най- чистите прояви на
литературата, освободила се от предлитературната устност, от митологията и
фолклора. Това е тезата, която ще застъпя в следващите страници. Не бива да я
наричам моя, тъй като моето в нея, строго гледано, се изчерпва от един по-общ
ъгъл на зрение
1
.
При обилието на толкова конкретни проявления в огромния обхват на време
и територия не може да се вярва в пригодността на универсално определение, което
да изрази примерно общите признаци на средновековния японски, на античния и
новоевропейския роман. Това може да се постигне по-скоро в продължителен акт

1
В тази теза са свързани и историзирани възгледът на М. Бахтин, че романът предусеща бъдещото
развитие на цялата литература (срв. Эпос и роман, в неговата кн.: Вопросы литературы и естетики.
М., 1975, с. 451 и 449) и възгледът на Р. Барт, че романът като пряко вкореняващ се в езиковата
ситуация „учредява” литературата ( срв. R. Barthes, Le degré zéro de l'écriture. Paris, 1964, p. 35).

5

на съпрягане на разни определения, в който постепенно да се разкрият
възможностите на романното моделиране на света, а чрез него и по-дълбинното
основание, без което осъзнаването му би било недостижимо - самата литература
като особена духовна дейност.
Да се вярва в единността на явлението роман не означава да се смята, че
като историческа проява то има своя единна история. Японският средновековен и
античният роман исторически нямат нищо общо. Античният роман е влиял на
европейския от 17 век, но трудно може да се говори за процесна връзка между тях.
Подобна връзка не се наблюдава и между гръцката „любовна повест и
византийската от 12 век, която я подражава. Да не говорим, че рицарският и
испанският мошенически роман не успяват да се свържат исторически, освен ако
не сметнем Сервантесовия „Дон Кихот” за израз на такава връзка. И ако
мошеническият роман може да се разглежда като предстепен на романите на
Филдинг, в плана на еволюцията те нямат нищо общо с рицарските повести. В този
план действат други връзки - с драмата, с извънлитературната проза. Някои
романни форми пародират други: „ Сатирикон” на Петроний - гръцката любовна
повест, „Дон Кихот” - „Амадис Галски”. Но романът пародира и други жанрове,
така че пародията не е вътрешна връзка в романното, а изобщо в литературното
развитие.
От друга страна, липсата на изразена история, на историческо ставане не
може да бъде аргумент против единността на явлението роман. ( В литературен
план единната история е следствие на единна културна история. А единна културна
история човечеството има или отскоро, или все още няма.) Говорейки за единство
на явлението роман, говорим за типологично, а не за историческо единство. Но
несъмнено и типологично явлението не «се покрива неконфликтно с едно или
друго свое проявление. Романите на “Балзак трудно се свързват с „Етиопика” и
„Дафнис и Хлоя”. Но дали „Сатирикон” е по-близо до