Същноста на мисленето

І. СЪЩНОСТ НА МИСЛЕНЕТО“Прародителят на всяко действие е мисълта”Р.Емерсън“Мисленето е най-трудната работа на света; вероятно затова много малко хора се захващат с нея” Х. ФордМисленето е най-престижният абстрактно-познавателен процес. В съвременната психология се конкурират множество подходи към мисленето, които се допълват: гещалтистки, дейностни, когнитивно-информационни, генетични, бихейвиористки, функционални и т.н. Всеки метод разглежда различни аспекти от цялостната природа на мисловната активност. Мисленето рядко протича в чист вид. В повечето случаи то обслужва някой друг познавателен процес – памет, възприятие, въображение, воля, емоционални явления. Това затруднява извличането на собствени характеристики на мисленето. Определения за мисленето:1. Най-разпространеното у нас определение е: обобщено и опосредствано отражение на света от субекта. 2. Друго определение за мисленето е като търсене и откриване на същественото ново. От това следва, че: Мисленето се схваща като търсеща активност, а всяко търсене се основава на потребности, заинтересованост и предположения. В такъв смисъл мисленето е ориентиран, а в някои случаи и целенасочен процес. То най-пълно изразява интенционалната природа на съзнанието; Характеристиката “откриване” означава, че в своите завършени форми мисленето е продуктивен процес: то достига до определен интелектуален резултат, който се отличава с новост и с прираст на някакво знание; Не е необходимо двете характеристики да са изпълнени едновременно за даден мисловен акт – дори и в непълен вид, само като търсене на знание е разбиране, мисленето си остава пълноценно мислене. Това е така, защото далеч не всеки, който мисли успява да измисли нещо ценно. От двете свойства по-важният, задължителен атрибут на мисленето си остава търсенето, желанието и усилието да обогатяваш разбирането си. А според Декарт дали индивидът ще стане откривател, се дължи отчасти и на интелектуална сполука. Друга характеристика на мисленето е, че то е ориентирано към съществеността. Същностите са най-устойчивите, бавно променящи се аспекти на предметите и явленията, които гарантират тяхната качествена определеност и единство във времето и пространството. Но трябва да се отбележи, че зад всеки конкретен случай не стои само една същност – реално зад всяко събитие или предмет стои каскада от същности, чието разкриване съставлява безкрайна задача пред човешкото познание. В завършения мисловен цикъл същността се постига във вид на знания. Мисленето е насочено реалистично към разбирането на нещо обективно зададено – същностите. То трябва да се съобразява с тях и да ги постига в определени интелектуални форми – понятия, идеи, закони. По такъв начин мисленето бива водено от едно чувство за реалност, за разлика от въображението, което се направлява от чувство за възможност. 3. “Мисленето е предполагане, търсене и евентуално откриване на съществено ново в света, при което субектът се опира на съвкупния опит на човечеството и на своя собствен интелектуален потенциал. Посредством тази нова същественост субектът търси и евентуално успява да опише и обясни произхода и функционирането на определн кръг реални предмети и събития, както и да прогнозира развитието им в бъдеще” /Минчев, 2004/.Предимството на последното определение е, че постулира два типа мислене – едното е насочено към същностите, а другото – от същностите към видимостите в света. Такова определение е очевидно максималистично, защото приема за образец на развито мислене учения. Строго погледнато, по дефинирания начин са способни да мислят само хора от ранга на Нютон и Айнщайн. ІІ. ВИДОВЕ МИСЛЕНЕИзследвани са различни по съдържанието им видове мислене: образно; нагледно-действено /ръчно/; словесно-логично /дискурсивно/. По своеобразни критерии биват обособявани още синкретично, художествено, научно, техническо, всекидневно и др. видове мислене. Най-утвърдено, обаче, е разделението на мисловните активности на два класа: понятийно /1/ и проблемно/2/. 1. Формиране на понятия. Понятийното мислене е един от двата типа мисловни активности. Чрез него светът бива интерпретиран в термините на широк набор от понятия. Всяко понятие е съвкупност от признаци, фиксиращи същността на дадени предмети и явления. Всяко понятие е обобщение и същевременно опростен модел, който пренебрегва уникалното в човешкия опит. Например, в понятието “човек” се фиксират особености, присъщи на всички хора, за сметка на неповторимото своеобразие на всеки човешки индивид. По такъв начин чрез понятието се постига редукция на информационната сложност на света до равнище, управлявано от психиката. Веднъж формирано, понятието може да се използва като готов “блок” в познавателната дейност на различни субекти и по такъв начин то става средство за по-нататъшно познание. От друга страна познанието е жив опит на конкретни индивиди, за които понятието има ситуативно значение и по-общ смисъл. Следователно понятието може да се определи по следния начин: “Понятието е фрагмент на истинно разбиране на дадена реалност в света, изкристализирало в опита на някакъв субект, и използвано донякъде наготово в познавателната и практическа дейност на други индивиди” /Минчев, 2004/.Понятието е оправдано, доколкото е адекватно на определени реалности в живота и в света. От друга страна в опита на хората има много неистинни обобщения /предразсъдъци, заблуди, очаквания/, предизвикани от своеобразна деформираща пристрастност на субекта. Част от последните Л. С. Виготски нарича “комплекси” и “псевдопонятия” по отношение на детското мислене, но следва да се помни, че те съставляват значителна част и от мисленето на възрастните. Между същинските понятия, които си струва да се нарекат “научни”, и предразсъдъците, се разполага широк спектър от всекидневни понятия, които Виготски нарича “житейски понятия”. Интересното е, че житейските понятия се образуват спонтанно чрез непосредствено общуване и не представляват система. Житейските понятия са частично обусловени от културния контекст, частично са причудливо обобщение на ситуативно изпъкващи особености на преживяванията, особено у децата. В резултат на училището една част от житейските понятия се заменят с научни. Съществуват различни теории за формирането на понятия:- привържениците на най-влиятелната от тях твърдят, че понятията възникват като се съчетават отличителни признаци на предмети и явления. Това схващане е формулирано по класически начин от Аристотел. Признаците се извличат чрез различни логически операции, като – анализ и синтез, абстрахиране и сравняване. После признаците се синтезират в понятия, които се проверяват посредством емпирични и логически процедури, наричани понякога методи. - в началото на 70-те години на миналия век Е. Рош предлага нова теория за формирането на понятия. Тя замества термина “понятие” с термина “прототип”. Според прототипната теория, сърцевината на това, което се нарича прототип не е съвкупност от признаци, а обобщен образ /представа/. Отделните случаи се оценяват не чрез сравняване на признаци, а чрез оценяване на приближаването или отдалечаването от ядрената представа за прототипа. - има аргументи и в полза на тезата, че поредица езикови категории и структури са вродени компоненти на човешкия интелект. У. Найсър предполага, че числовите, както и други символни категории са вродени структури у детето, но изискват време, за да се “пробудят”. 2. Мисленето като решаване на задачи /проблеми/. Понятийното мислене е предназначено да произвежда надситуативни резултати – обобщения. Решаването на задачи /проблемно мислене/ може да се определи като ситуативно мислене, т.е. като интелигентно адаптиране на субекта към нови, сложни ситуации чрез познание. В развитите форми на проблемно мислене, субектът преобразува проблемните ситуации така, че да се постигнат определени цели. В значителна степен човешкото проблемно мислене се опира на понятийното, но отива отвъд него. За Хайдегер задаването на въпроси е много по-важно, отколкото получените отговори; а човекът е единственото същество, за което битието се явява проблем. В проблемното мислене се открояват две последователни фази:а/ формулиране на проблемПроблемът може да се определи като цел, която предстои да се постигне в дадена съвкупност от условия. При решаването се търси знание за връзките на целта с част от условията. Проблемът е опростен модел на проблемна ситуация или на част от нея. Формулирането на проблема /преходът от проблемна ситуация към проблем/ е по-сложната и по-творческата част от проблемното мислене. Тук може да се споменат възгледите на Дж. Дюи за взаимоотношенията между проблем и проблемна ситуация. Той разглежда мисленето като отложено действие в отговор на съществуващи съмнения. Следователно всяко мислене предполага изследователски действия. Започва се с проучване на непознатата ситуация, с цел установяване на пречките и ресурсите за по-нататъшното действие. Така опознавателните действия в непознатата ситуация я тласкат в едно предпочитано направление и към желан изход. Следователно според Дюи изходната точка в проблемното мислене е проблемната ситуация, която от своя страна е част от по-широката “среда на проблемните ситуации”. Но нека разгледаме поведението на хора, които са склонни до голяма степен да категоризират проблемите. Първото, което правят те е опит да се избегне или пренебрегне всеки проблем. Като пример за най-крайната форма на това явление могат да послужат манийно-натрапливите пациенти, които регулират и подреждат всяко кътче от живота си, защото не смеят да се срещнат с нещо неочаквано. Такива хора се чувстват силно застрашени от всеки проблем, който изисква нещо повече от готов отговор, т.е. който изисква самоувереност, смелост, сигурност. Ако проблемът трябва да се възприеме, тогава първото усилие е той да се постави и да се види като представител на позната категория.Истински проблемни са ситуациите, в които трудностите и противоречията се решават чрез ново знание. В преживяването на проблемната ситуация се смесват негативни и позитивни емоции и преживявания. Но емоционалната гама не е достатъчна, за да дефинира една ситуация като проблемна – необходима е воля за дефиниране на ситуацията и за действие в нея. В известен смисъл проблемността в преживяването на света е пропорционална на интелектуалното и духовно равнище на човешкия индивид; най-много проблеми и проблемни ситуации за най-знаещите и можещи хора. Рядко се правят опити за класифициране на проблемните ситуации и готови решения за действие няма. Универсален способ за овладяване на проблемни ситуации е изследването. Чрез изследване се установяват проблемите, условията на ситуациите и целите /намеренията/, които субектът има. Целта е съзнателно преживяване на желан възможен резултат от дейността на субекта. Целеполагането е сложен познавателен и личностен процес, който се разгръща по специфични закономерности. б/ решаване на проблемаПоставянето коректно на един проблем е половин решение. Процесът н