Социална психология - Теми

Конспект

Науката социална психология
История на социалната психология
Социалната психология в България
Основни направления на съвременната социална психология
Социална среда и личност. Социализация
Социални взаимоотношения
Впечатления, интерпретации, убеждения и съждения в социума
Нагласи и социално поведение
Социално познание и депресия
Социално познание и социална тревога
Социално познание и самота
Социална група
Социалнопсихологически страни на функционирането и развитието на социалната група
Регулиране на груповата дейност
Социални норми и нормативно поведение
Девиантно поведение
Междуличностни отношения
Междуличностно общуване в групи
Деиндивидуализация в социума
Социална фасилитация
Социална леност
Групова поляризация
Груповост на мисленето
Същност на конформизма
Основни проблеми на конформизма
Социални роли
Ролево поведение
Социалнопсихичен климат
Социалнопсихологически аспекти на брака и семейството
Обществен разум
Обществени емоции
Обществено настроение
Обществени чувства и обществена воля
Обществено мнение

1. НАУКАТА СОЦИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ
Социалната психология е нова, интересна, важна приложна наука. Целта й е да направи видими хилядите нишки, свързващи хората и да разбере връзките между тях, отговаряйки на основните въпроси: В каква степен социалната действителност е факт на човешкото съзнание? Какво свързва хората? Какво е социум? Какви социални явления възникват в групите от хора? Какви са отношенията между хората и защо са такива?
Според Дейвид Майерс социалната психология изучава какво хората мислят един за друг, как се отнасят един към друг, как си влияят.
Предмет на социалната психология:
За предмета има различни мнения:
- особеностите на личността като елемент на социума;
- общуването и съвместната дейност на хората;
- масовидни явления – масови истерии, възторг, подражаване;
- общностите от хора от гледна точка на психиката;
- психиката на групите хора и различните процеси там – обществена воля, чувства, разум...
Предмет на социалната психология са особеностите и динамиката на психиката на социалните общности. За разлика от другите психологии тя не се интересува от индивида.
Равнища на изследване:
1) Емпирично равнище – най-ниското равнище на опита и фактите, но фактите трябва да се интерпретират и разберат.
2) Теоретично равнище – търсят се причините за социалнопсихологическите процеси, закономерностите, моделите чрез умозрителен и концептуален анализ.
3) Философско равнище – най-високото равнище на обобщения.
Място на социалната психология в системата на научното знание и връзки с други науки:
интегративни науки теология
философия
политология
социология
социална психология среда
психология
биология
химия
естествени науки физика

1) със социологията и психологията:
- интрадисциплинарен подход – социална психология в социологията и социална психология в психологията;
- интердисциплинарен подход – социалната психология като обща част на социологията и психологията;
- социалната психология като самостоятелна наука
2) с общата психология, психологията на личността, юридическа психология, педагогическа психология, организационна психология, психология на религиите, политическа психология, конфликтология, експериментална психология...
3) политология;
4)етнология и етнография;
5)антропология;
6)криминалистика;
7)история;
8)етика.
Понятия:
Съборност - вътрешно органично единство на общността, това което прави отделните личности група и ги заставя да мислят не като Аз, а като Ние. Втората форма на съборност е религията, а трета – общото в живота и съдбата на хората.
4. Принципи на социалната психология – обективност, детерминираност, комплексност, многоаспектност, динамика.
Методи:
- на теоретично равнище – общи методи: сравнение, анализ, синтез, дедукция, индукция;
- на емпирично равнище – методи на социалнопсихологическо изследване: наблюдение, анкета, контентанализ, интервю, експеримент.

2. ИСТОРИЯ НА СОЦИАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ
Свързана е с историята на психологията и с философията. Оформят се три етапа:
1. Първи етап – до средата на 19 в.: натрупване на социалнопсихологически знания в сферата на философията и общата психология. Елементи на социалнопсихологически знания има още в древността. Хераклит (6 в. пр.Хр.) прави класификация на социални характери – има два типа хора: ръководени от логоса, които управляват потребностите си, и ръководени от потребностите си, които приличат на животни. Платон прави класификация, според която има занаятчии, войни и философи; той прави и народопсихологическа характеристика на различни народи. Според Аристотел “човекът е обществено животно”; хората се обединяват не от логика, а от инстинкти. Големите религиозни системи като християнството решават социални въпроси като бедност, милосърдие, отношение към жените. В по-ново време Томас Хобс оприличава обществото на чудовище в “Левиатан”; говори за чисто социални принципи – война на всеки срещу всеки, човек за човека е вълк, всеки може да бъде последната инстанция на всеки друг. Монтескьо изследва детерминирането на обществата от природните фактори – климат, географско положение.
2. Втори етап – от края на 18 в. до началото на 20 в.: отделяне на описателната социална психология в самостоятелен клон на обществознанието, без да е станала наука. Хърбърт Спенсър посочва обществото като обект на изследване. Вунд, Тард, Льобон изследват подражанието, заразяването, тълпата. През 1859 г. започва да излиза “Списание по народопсихология и езикознание” и започва формирането на социалната психология и народопсихологията като наука. Това списание се редактира от двама души, които пишат статиите по народопсихология – Морис Лацарус и Хенрих Щайнтал. В редица статии те разработват от народопсихологически, етнографски и психологически позиции понятието “народен дух” като духът на целия народ, на общността. Вунд написва 10 тома “Психология на народите”, в които поставя народопсихологията на експериментална основа и преди всичко на основата на етнографското събирателство. Обобщава труда на хиляди етнографи, писали през 19 в. Според Вунд народопсихологията се проявява преди всичко в езика, религията и традициите. Прави обширна и системна разработка на методите на народопсихологията за набиране на информация. Според Вилхелм Дилтай от непосредствените преживявания на Аза можем да стигнем до законите на обществения живот. Емил Дюркейм пише за социалната принуда, самоубийството, въвежда понятието “аномия” – разрив със социалната солидарност. Габриел Тард пише “Социална логика”, “Закони на подражанието”; според него обществото е продукт на взаимодействието между индивидуалните психики. Той обяснява обществените процеси с механизмите на подражанието, заразяването и внушението. Гюстав Льобон пише “Психология на тълпата”. Според него основно значение в социалните процеси имат емоциите, а не разума; пророкува упадъка на цивилизациите.
3. Трети етап - формиране и развитие на съвременната социална психология: през 1924 г. Гордън Олпорт пише “Социална психология”. Започва американизация на социалната психология. Тя е богато финансирана, прагматична наука. Започва бързо развитие.

3. СОЦИАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ В БЪЛГАРИЯ
1. Първи етап – социалнопсихологически познания в средновековна България:
Черноризец Храбър – в “Слово за съпротивата всякаква” има социалнопсихологически елементи – дава облика на обществената действителност и прави социалнопсихологически квалификации на своите съвременници (скверност, лютост, блудство). Презвитер Козма “Беседа против богомилите” – типология на 5-те типа монаси. През 18 в. Йосиф Брадати пише “Трактат за жените”- психологически анализ на женската психика. Раковски през 1858 г. формулира модерното понятие “народен характер”. Той изследва българския национален характер съдържателно, обособен като проблематика: “...владее духът на равенство, почит към по-старите и по-храбрите”. Раковски прави изследване на историческото развитие на българската душевност по време на робството. Любен Каравелов е изключително голям народовед. Написва книгата “Записки за България и българите”. Прави характерология на тракийците около Пловдив и на шопския район, както и обща характеристика на българите; “Мамино детенце”. Петър Дашев - “Анализ на социалното положение” – изследва отчаянието и надеждите на българите. Димитър Маринов е народовед и етнограф, който в края на 19 в. написва “Жива старина” в 7 тома. Изследва: 1. вярванията и суеверията на народа; 2. психология на двата цикъла празници и обичаи – житейски и годишен; 3. психология на взаимоотношенията в традиционните български общности – задруга (най-близките роднини), влака (всички роднини), племе.
2. Втори етап - начало на формиране на самостоятелен социалнопсихологически клон на обществознанието в България:
В началото на 20 в. се превеждат Льобон, Тард. Кирил Кръстев издава списание, пише статии, студии, прави психографски портрети. Тодор Панов пише “Психология на българския народ” и “Психология на масите”. Преподава масова психология и социология във военното училище в София. Изследва темперамента на народа и търси факторите за образуване на националния характер; опитва се да разбере социалнопсихологическата страна на обществените събития – политика, война. Сочи 25 основни черти на националния характер. Стела Русчева пише в списание “Философски преглед” студии за учтивостта, досадата, искреността, човешката солидарност, комплимента. През 1929 г. пише книгата “Опит върху отношението между социологията и психологията”. Иван Кинкел е основател на социологическото дружество в България. Пише “Психология на революциите”. Изследва биологичните и социалнопсихологически корени на престъпността, проституцията, самоубийството. Д-р Никола Кръстников, ученик на Вунд, е психиатър. Той тръгва от клиничното към общественото и социалното. Изследва черти на националния характер като завист, хитрост, скритост, недоверчивост, анализира от психологическа гледна точка политическия живот. Пише статии, студии. Александър Илков пише през 1929 г. “Психология на българските политически партии”. Димитър Страшимиров – “История на Априлското въстание”; изследва психиката на хайдутина, Ботев, Левски. Петър Дървингов пише “Военна България”, “Етюди на българската социална действителност” и др. Изследва масовата психология на турците, формирането на българската национална психика, националните чувства и идеали. Антон Страшимиров в основната си книга “Книга за българите” посвещава по две глави на основните български племенни групи – мизийци, тракийци, шопи, македонци и рупци (родопчани). След това в две глави прави обобщаваща характеристика на българския народ като цяло.
3. Трети етап – българската социална психология:
Започва с акад. Михаил Арнаудов, който пише няколко книги по отделни български традиции, като прави етнографски и психологически анализ. Иван Хаджийски пише “Бит и душевност на нашия народ”, студии, статии, книги. Той изследва структурата на психиката на българския народ, изследва социалните роли в отделните възрасти, жизнените идеали на българския селянин. Проф. Спиридон Казанджиев, ученик на Вунд, пише “Колективният човек”, “При извора на живота”, студии и изследвания на колективната психика. Добран Гарвалов – “Социална психопатология” – масови истерии, психология на нестинарството. Съвременни автори: проф. Йолов изследва затворнически групи, социалната психика в критични ситуации. Марко Семов изследва българския национален характер. Проф. Минчо Драганов.

4. ОСНОВНИ НАПРАВЛЕНИЯ НА МОДЕРНАТА СОЦИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ
Основните школи са четири.
1. Необихевиористко направление: акцентът е върху поведението (SR). Концепции:
- Теория за агресията – фрустрация, агресия, сдържане, изместена агресия;
- Теория за подражанието – Г. Тард: подражанието е най-важният механизъм за поведението на хората; то се научава, създава, възпитава в процеса на социализация;
- Долард и Милър – в социума фрустрацията води до колективна агресия. Катарзис – гледането на насилие намалява агресията, като я пренасочва и изменя;
- Диадическо взаимодействие – масови явления в пълния см