Специфични жанрове в изобразителното изкуство

Специфични жанрове в изобразителното изкуство
на пресъздаваната действителност чрез средствата живописта, г
рафиката и скулптурата. Класическите жанрове в изобразителното изкуство са: натюрморт, пейзаж, портрет, интериор и фигурална композиция. Те са присъщи главно за кавалетното творчество и най – вече за живописта и графиката. За приложното (монументално) изкуство са характерни специфични жанрови разновидности – напр. за монументалната живопис такива са мозайката, витражът и т.н.; за приложната графика – плакатът, запазената марка и др.; за монументалната скулптура – паметниците с изображение на бюст, глава, маска и т.н. В процеса на развитие и усъвършенстване на изкуството някои от жанровете загубват в определена степен значението си (напр. митологичните и религиозни сюжети във фигуралната композиция), д
р
уги –
се пр
оменят (
често става съч
етаване на различни жанрове като: портрет и пейзаж, интериор и натюрморт, портрет и натюрморт и т.н.).
Натюрмортът (от фр. nature morte – мъртва природа) представлява изобразяване на предмети от ежедневието – домакински съдове, плодове, дивеч, вази с цветя и др. под. Като самостоятелен жанр се обособява едва

през ХVІІ век, когато интензивно творят майсторите от холандската, фламандската, испанската и др.школи. Той е един от най – популярните жанрове в живописта. Среща се и при графиката, но не е присъщ за скулптурата. Много важна за натюрморта е средата, в която са композирани пр
е
дметите
.
В някои случай те могат да заемат почти цялата рисувателна площ – тогава те са с по – едри размери и с повече акценти и детайли по тях. Д
р
угата възможност е да са с по – малък формат и в композицията да е включена и повърхността, върху която са поставени – стол, маса и т.н.
Може да присъства и драперия (нагънато платнище), цветът и структурата на която да спомага за по – доброто открояван
е на предметите. При рисуването
на предметите от натура има три зони, на които трябва да се отдели внимание, за да се получи правилно композирана и уравновесена творба. Това са: композиционният център, намиращ се обикновено в центъра на рисувателната повърхност и целящ привличане на вниманието на зрителя; разполагането на второстепенните ча
сти – предмети с допълваща и ур
а
в
Основните изразни средства на композицията в и
з
образителните изкуства са: формат на изобразителната повърхност – най – често той е правоъгълен, квадратен, елипсовиден и зависи от внушението, което трябва да предизвика у зрителя произведението (правоъгълник – спокойствие; триъгълник – единство, уравновесеност; висок правоъгълник – монументалност и т.н.); размерът на творбата се определя в зависимост от естетическите идеали на времето, от значимостта на идейния замисъл, от дистанцията, необходима за възприемане й; ритъмът е онова необходимо повторение на елементите по големина, форма, цвят, движение и др., което повишава изразителността на произведението; чрез равновесието – правилното разпределение на композиционните детайли, цветни петна и движения, също се постига хармонично излъчване; контрастът е важен за акц
ентирането на важните моменти и се постига посредством против
опоставянето на композиционните елементи по големина, цвят, светлосила, поза и т.н. Водещо изразно средство при тематично – фигуралната композиция е акцентирането върху композиционният център – най – значимият момент в творбата. По този начин авторът отделя главното от второстепенното, значимото от несъщественото. За целта се използват някои похвати, сред които: изобразяване на преден план и с по – едри размери на най – важното в композицията; поставяне на същественото в геометричния или в оптичиския център (намиращ се малко по – високо и леко вляво от геометричния) на изобразителната повърхност; използване на контрастни цветове и форми, подходящо осветление; приложими способи са и творческата деформ
а
ция и
по –
детайлна
та разработка н
а съществените моменти и елементи.
Съществува разграничаване на тематично – фигуралните композиции в зависимост от: наличието или отсъствието на движение в тях (динамични и статични); групирането на фигурите плътно една до друга в монолитен блок (компактни) или „разреждането” им чрез позите и разстоянията м
е
жду помежду им (разчленени). Възможно е фигурите да бъдат разположени по определен начин в рамките на рисувателната повърхност, с цел постигане на даден ефект. По този критерий се различават: фризови композиции (когато се търси статичност, спокойствие, тържественост), симетрич
н
и (изтъ
к
ва се хармонията на повторението и ритъма), асиметрични (избягва се статичността, търси се напрежението в несътветствието) уравновесени ил
и
неуравновесени, диагонални (излъчват динамика), пирамидални и кръгови (внушават единство, монументалност или тъга).
Нефигурална (абстрактна) композиция – Много от правилата за изграждането и и използваните изразни средства съвпадат с тези на тематично
– фигуралната композиция. Основн
ата разлика е, че абстрактната композиция не съдържа точно определен образ или състояние. Това е свързано с основното и предназначение – да предизвиква различни настроения и асоциации у наблюдаващият я. Тя е едновременно хаотично и хармонично съчетание от различни геометрични или естествени, природни форми и
детайли, съобразени по големина

и
Декоративно – монументалната живопис служи за
у
краса на предимно вътрешни или външни архитектурни плоскости и елементи; дървени, керамични и др. предмети. При този вид живопис се изобразяват главно стилизирани растителни, животински, геометрични и др. образи и форми. Понякога тези произведения могат да участват само като елемент от украсата на съда, а в други – да са част или подчертават предназначението на конкретния предмет, върху който са изобразени.
Театрално – декоративната живопис е съобразена изцяло с интериора и постановката, която онагледява. Тя намира приложение в театралните декори, костюми, грим и т.н. и спомага за по – пълното разкриване на замисъла на самото представление. За това се грижат художниците – сценографи, гримьорите, коафьорите.
Друга разновидност на живописта е миниатюрата, която се р
азвива през Средновековието и е служила за украса на ръкописн
ите книги. Както се подразбира от наименованието и тя е била с изключително малки размери.
Съществува и деление на живописните творби според тематичното и сюжетното им съдържание. По този критерий наблюдаваме: митологични, битови, религиозни, исторически, батални (военни сцени), пейзажи, натюрморти, портрети, интериори, анамалистични (с изображения на животни) жанрови разновидности.
От началото на ХХ в. се появява и развива т.нар. абстрактна живопис, за основоположник на която се счита Василий Кандински. Характерно за това направление в изкуството е, че липсва конкретен образ или предметност в изображенията. Абстракционистите намират начин да изкажат своите чувства и идеи чрез новаторско съчетаване н
а
лини
и, фор
ми и цве
тове, което про
вокира въображението и предизвиква различни представи у наблюдаващия.
Според използваните изобразителни материали и техники живописта бива:
Акварелна – (от лат. aqua – вода) характерно за нея е употребатаТеатрално – декоративната живопис е съобразена изцяло с интериора и постановката, която онагледява. Тя
н
амира приложение в театралните декори, костюми, грим и т.н. и спомага за по – пълното разкриване на замисъла на самото представление. За това се грижат художниците – сценографи, гримьорите, коафьорите.
Друга разновидност на живописта е миниатюрата, която се развива през Средно
в
ековиет
о
и е служила за украса на ръкописните книги. Както се подразбира от наименованието и тя е била с изключително малки размери.
Съществува и
д
еление на живописните творби според тематичното и сюжетното им съдържание. По този критерий наблюдаваме: митологични, битови, религиозни, исторически, батални (военни сцени), пейзажи, натюрморти, портрети, интериори, анамалистични (с изображения на живо
тни) жанрови разновидности.
От
началото на ХХ в. се появява и развива т.нар. абстрактна живопис, за основоположник на която се счита Василий Кандински. Характерно за това направление в изкуството е, че липсва конкретен образ или предметност в изображенията. Абстракционистите намират начин да изкажат своите чувства и идеи чрез новаторско съ
четаване на линии, форми и цвет
о
в
За правилното изграждане на едно живописно про
и
зведение значение има изясняването на други две понятия: цветен отенък и цветен нюанс.
Цветният оттенък представлява изменение на даден цвят в по –студено или по – топло, без да се променят съществено качествените му характеристики. За „затопляне” се използват жълти, червени, оранж, а за „изстудяване” – сини, синьозелени, виолет.
Цветният нюанс е възможността определен цвят да се степенува от най – светлите до най – тъмните си варианти. За изсветляване се използва бялата боя, а за Цветният оттенък представлява изменение на даден цвят в по –студено или по – топло, без да се променят съществено качествените му характеристики. За „затопляне” се използват жълти, червени, оранж, а за „изстудяване” – сини, синьозелени, виолет.
Цветният нюанс е възможността определен цвят
да се степенува от най – светлите до най – тъмните си вариа
нти. За изсветляване се използва бялата боя, а за затъмняване – черната. Изключение има при акварела, където вместо бяла боя цветът се разрежда с вода.
Изграждането на формата в живописта може да бъде постигнато по няколко начина: плоскостно – декоративно (чрез равномерно положени цветни петна без светлосянъчно степенуване) или обемно – пространствено (цветовете са подчинени на принципите на светлосянъчното изграждане на формите, с цел – придаване на триизмерност); обобщено или детайлизирано; чрез повече контурни линии; експресивно (артистично) и т.н.
По – разпространени живописни техники и похвати на работа са „пастьозЦветният нюанс е възможността определен цвят да се степенува от най – светлите до

най –
тъмни
те си ва
рианти. За изсв
етляване се използва бялата боя, а за затъмняване – черната. Изключение има при акварела, където вместо бяла боя цветът се разрежда с вода.
Изграждането на формата в живописта може да бъде постигнато по няколко начина: плоскостно – декоративно (чрез равномерно положени цветни петна без светлосянъчно степенув
а
не) или обемно – пространствено (цветовете са подчинени на принципите на светлосянъчното изграждане на формите, с цел – придаване на триизмерност); обобщено или детайлизирано; чрез повече контурни линии; експресивно (артистично) и т.н.
По – разпространени живописни техники и
п
охвати
н
а работа са „пастьозната техника”, която се използва най – вече при темперните и маслените бои