Специфични жанрове в изобразителното изкуство

Специфични жанрове в изобразителното изкуство

Още от най – ранните находки в сферата на изобразителното изкуство проличава възможността и необходимостта от класифицирането на художествените произведения по определени критерии – с цел по – лесното им анализиране и възприемане. Става въпрос не за характеризирането им като вид изкуство, а за жанровата им принадлежност. В Европа през ХV – ХVІ в. започва да се оформя това вътрешно подразделение на различните видове изкуства. През ХVІІ – ХVІІІ в. френската класическа школа утвърждава понятието „жанр” и създава определена жанрова система. Чрез тази система художествената творба се разглежда като образно – композиционна организация на пресъздаваната действителност чрез средствата живописта, графиката и скулптурата. Класическите жанрове в изобразителното изкуство са: натюрморт, пейзаж, портрет, интериор и фигурална композиция. Те са присъщи главно за кавалетното творчество и най – вече за живописта и графиката. За приложното (монументално) изкуство са характерни специфични жанрови разновидности – напр. за монументалната живопис такива са мозайката, витражът и т.н.; за приложната графика – плакатът, запазената марка и др.; за монументалната скулптура – паметниците с изображение на бюст, глава, маска и т.н. В процеса на развитие и усъвършенстване на изкуството някои от жанровете загубват в определена степен значението си (напр. митологичните и религиозни сюжети във фигуралната композиция), други – се променят (често става съчетаване на различни жанрове като: портрет и пейзаж, интериор и натюрморт, портрет и натюрморт и т.н.).
Натюрмортът (от фр. nature morte – мъртва природа) представлява изобразяване на предмети от ежедневието – домакински съдове, плодове, дивеч, вази с цветя и др. под. Като самостоятелен жанр се обособява едва през ХVІІ век, когато интензивно творят майсторите от холандската, фламандската, испанската и др.школи. Той е един от най – популярните жанрове в живописта. Среща се и при графиката, но не е присъщ за скулптурата. Много важна за натюрморта е средата, в която са композирани предметите. В някои случай те могат да заемат почти цялата рисувателна площ – тогава те са с по – едри размери и с повече акценти и детайли по тях. Другата възможност е да са с по – малък формат и в композицията да е включена и повърхността, върху която са поставени – стол, маса и т.н.
Може да присъства и драперия (нагънато платнище), цветът и структурата на която да спомага за по – доброто открояване на предметите. При рисуването на предметите от натура има три зони, на които трябва да се отдели внимание, за да се получи правилно композирана и уравновесена творба. Това са: композиционният център, намиращ се обикновено в центъра на рисувателната повърхност и целящ привличане на вниманието на зрителя; разполагането на второстепенните части – предмети с допълваща и уравновесяваща функция; и фонът – пространството зад всички изобразени обекти, което има задачата да ги обедини в цялостна, компактна група.
Пейзажът е другият по – известен жанр в изобразителното изкуство, който се утвърждава като самостоятелен през ХVІІ в. в Европа. Същността му се състои в художественото пресъздаване на природната и архитектурна среда. Този жанр се среща в живописните и графични творби.
Чрез него се претворява красотата и хармонията в природните и в създадените от човека архитектурни форми, както и зависимостта между тях. Често се случва в пейзаж да бъдат поместени и хора, животни или птици. Те, обаче, имат несъществена роля и не могат да бъдат основание да наречем композицията фигурална. Определящ фактор тук е замисълът на художника и обекта (субекта), на който той ще отдаде предпочитание.
В зависимост от съдържанието си едно пейзажно произведение може да се определи като: природен пейзаж (който от своя страна може да бъде планински, морски, горски и т.н.), архитектурен пейзаж (селски, градски, индустриален), смесен пейзаж (съчетание между предходните два или с включени в него фигури на хора, превозни средства и др.). Възможно е и още едно деление – на реален и фантастичен пейзаж. Обикновено пейзажът е резултат от вече придобито впечатление, т.е. той е резултат на въображението ни. Има вариант да бъде създаден при непосредствено наблюдение на природни или архитектурни обекти – тогава става дума за т.нар. пленерна живопис (на открито).
Започвайки създаването на даден пейзаж авторът и трябва да прецени формата на изобразителната повърхност (обикновено правоъгълна и хоризонтално разположена). Местонахождението на линията на хоризонта (висока, средна, ниска) е от значение за поместването на пространството и въздействието, което ще има творбата върху зрителите. Друг важен момент е композиционното решение – симетрично или асиметрично разполагане на елементите, присъствие или отсъствие на композиционен център и т.н. Не на последно място стои и проблемът за цветовото изграждане на пейзажа – ахроматично (черно-бяло) или с контрастни, наситени цветове, в топла или студена гама и т.н.
Портрет – този жанр се използва във всички видове изкуства, включително и в скулптурата, където изобилства от разновидности – маска, глава, цяла фигура и т.н. В началото на своето историческо развитие портретът по – често се среща като част от монументалната живопис – в стенописи, мозайки и др. Като кавалетно произведение той се обособява през Възраждането, а разцветът му е през ХVІІ – ХVІІІ век. Портретът представлява не просто изображение на един или група персони. Важен момент е улавянето на психологическото изражение на портретувания, неговото моментно състояние съобразно позата или движението му. Опитният портретист жертва не само излишните подробности, но и правдоподобността на някои външни черти, за да разкрие духовната и социална природа на позиращият много по – убедително и точно. Освен от натура портрет е възможно да се направи и по фотография с нужното за целта качество на снимката или по въображение.
Разновидности на портретния жанр са: индивидуалният, груповият (напр. семейният), официалният, детският, автопортретът и т.н.
Когато с помощта на творческата деформация художникът акцентира върху характерните за дадена персона черти от външния му облик и вътрешното му разположение на духа, става дума за типичните за този жанр карикатура, шарж. В тях се прилагат принципите на преувеличаването, присъщи и за друг вид изкуство – литературата. В широк смисъл понятието „портрет” се използва и в музиката, театъра, киното.
Интериор и екстериор – това са два противоположни жанра, които са свързани с изобразяването съответно на вътрешна и външна архитектурна среда. Това може да бъде част от жилище, от обществена сграда, от превозно средство дори, с участието на всички необходими и допълващи елементи като: хора, предмети, животни и др. Последните имат несъществено, второстепенно значение. Така нареченото „влизане” при интериора става предимно през подходящи за целта места – врата, прозорец, с цел да се пресъздаде естествен зрителен ъгъл, който да „не дразни” погледа ни.
В чистият си вид двата жанра се срещат много по – рядко от останалите. Те намират приложение главно в живописта и графиката. Много често в изобразителното изкуство се наблюдава съчетаване на тези два жанра с други. Подходящи и взаимно допълващи се могат да бъдат напр.: интериорът и натюрмортът; интериорът и портретът; екстериорът и пейзажът и т.н. С оглед на изобразеното различаваме: жилищен, обществен, промишлен, фантастичен интериор/екстериор и такива на превозно средство.
Тематично – фигурална композиция – Терминът „композиция” има латински произход и означава – съчиняване, съставяне, разположение. Композирането е може би най – сложният момент в творческия процес, без значение за кой вид изкуство се отнася – изобразително изкуство, музика, танц и др. То представлява съгласуваност на отделните съставни части на произведението в едно хармонично единство, съобразено с основният замисъл и съдържание на творбата.
В тематично – фигуралните композиции е задължително присъствието на човешки фигури, животни, птици и др., които пресъздават определени състояния, действия или имат символично значение. От значение тук е позата, изражението, отношението между тях, т.е. те не просто присъстват, а са обединени по някакъв начин от действието или състоянието си.
Всяка една фигурална композиция, в зависимост от съдържанието си, има идея, тема и сюжет. Идеята представлява основната мисъл на произведението. Често тя се свързва с определени обществено – социални или философско – естетически общоприети възгледи. Това е стартовата позиция на творческото въображение на автора, свързано с бъдещото творение. Темата е следващият етап, през който се преминава. Тя съставлява определен кръг от явления, събития, образи или предмети, които, при подходящ подбор, най – пълно могат да изразят замисъла на художника. Една и съща тема може да бъде представена по различни начини. Съществуват и т.нар. „вечни” теми в изкуството, като напр.: „Майчинство”, „Патриотизъм”, „Любов”, „Приятелство” и др. Сюжетът е „крайната спирка” на творческата мисъл и въображение, той представлява вече конкретното събитие, явление, отношение в композицията. Съществуват композиции с различно съдържание, като: митологични, религиозни, битови, батални, исторически и др.
Основните изразни средства на композицията в изобразителните изкуства са: формат на изобразителната повърхност – най – често той е правоъгълен, квадратен, елипсовиден и зависи от внушението, което трябва да предизвика у зрителя произведението (правоъгълник – спокойствие; триъгълник – единство, уравновесеност; висок правоъгълник – монументалност и т.н.); размерът на творбата се определя в зависимост от естетическите идеали на времето, от значимостта на идейния замисъл, от дистанцията, необходима за възприемане й; ритъмът е онова необходимо повторение на елементите по големина, форма, цвят, движение и др., което повишава изразителността на произведението; чрез равновесието – правилното разпределение на композиционните детайли, цветни петна и движения, също се постига хармонично излъчване; контрастът е важен за акцентирането на важните моменти и се постига посредством противопоставянето на композиционните елементи по големина, цвят, светлосила, поза и т.н. Водещо изразно средство при тематично – фигуралната композиция е акцентирането върху композиционният център – най – значимият момент в творбата. По този начин авторът отделя главното от второстепенното, значимото от несъщественото. За целта се използват някои похвати, сред които: изобразяване на преден план и с по – едри размери на най – важното в композицията; поставяне на същественото в геометричния или в оптичиския център (намиращ се малко по – високо и леко вляво от геометричния) на изобразителната повърхност; използване на контрастни цветове и форми, подходящо осветление; приложими способи са и творческата деформация и по – детайлната разработка на съществените моменти и елементи.
Съществува разграничаване на тематично – фигуралните композиции в зависимост от: наличието или отсъствието на движение в тях (динамични и статични); групирането на фигурите плътно една до друга в монолитен блок (компактни) или „разреждането” им чрез позите и разстоянията между помежду им (разчленени). Възможно е фигурите да бъдат разположени по определен начин в рамките на рисувателната повърхност, с цел постигане на даден ефект. По този критерий се различават: фризови композиции (когато се търси статичност, спокойствие, тържественост), симетрични (изтъква се хармонията на повторението и ритъма), асиметрични (избягва се статичността, търси се напрежението в несътветствието) уравновесени или неуравновесени, диагонални (излъчват динамика), пирамидални и кръгови (внушават единство, монументалност или тъга).
Нефигурална (абстрактна) композиция – Много от правилата за изграждането и и използваните изразни средства съвпадат с тези на тематично – фигуралната композиция. Основната разлика е, че абстрактната композиция не съдържа точно определен образ или състояние. Това е свързано с основн