Стратегии и вътрешни техники при валутния риск

ИИзбор на стратегия
След възможно най-пълната преценка за откритостта на коСлед възможно най-пълната преценка за откритостта на компанията за валутен риск в различните й аспекти и оценка на очаквания риск в зависимост от прогнозите за валутно-курсовата динамика, идва
последна
та фаза в управлението на

в
алутния риск – изб
ор на стратегия и в зависимост от този избор – предприемането на действия. Припомняйки си, че разглеждаме управлението на валутния риск в нефинансови компании, в основата на изясняването на корпоративните стратегии при управление на валутния риск стои един възлов въпрос. Той е, дали целите на управлението на фирмата включват спекулиране на валутния пазар и търсене на печалби от пром
ените на ва
л
утните к
урсове? Или, дали стратегическите цели на компанията са да произвежда и продава стоки (продукти и услуги), а отношението й към валутния пазар се ограничава до намаляване на възможните загуби от динамиката на курсовете?
Горните въпроси не са получили еднозначен отговор от наблюденията върху фирменото управление. Когато то си поставя за цел увеличаване на печалбите и използва валутния пазар, корпоративната стратегия при управление на валутния риск се определя като “агресивна” (или селективна). Финансовото звено на такива компании придобива оперативни характеристики, а използването на инструментите за управление на валутния риск е избирателно. Съзнателно се оставят открити естествените валутни позиции от дей
ността на к
омпанията или даже целенасочено се създават открити позиции.
Когато управлението на компанията свежда задачите на финансовото си звено до минимизиране на потенциалните загуби от промените на валутните курсове, стратегията му се определя като “защитна” (или приспособителна). Средствата за предпазване от валутен риск се използват за ограничаване на появата на естествено открити позиции и за максимално покриване на оформящите се открити позиции.
В условията на активно и значително държав
но “регули
ране” на валутните па
з
ари, съпровождащо “защитата” на местния пазар, се споменаваше и т.нар. “избягваща” стратегия. Тя се свеждаше просто до отказ на фирмата от участие в международни сделки, поради което и не се появяват открити валутни позиции. Поне не налични. Подобно поведение (или стратегия) се приписваше преди всичко на средните и м
алки компан
ии. Те не можеха да си позволят значителните разноски свързани с пълноценното управление на валутния риск. Основният недостатък на подобен тип стратегия бе, че прилагането й означаваше и отказ от възможностите, които предоставят международните пазари и неизбежна загуба на конкурентоспособност.
Либерализирането на пазарите, особено с оформянето на глобалния финансов и валутен пазар през последните две десетилетия на ХХ век, промени драстично икономическата среда. Разшириха се възможностите за участие в международното разделение на труда, включително и за средните и малки фирми, а с това – и възможностите за печалби и за по-гъвкаво приспособяване към промените на пазарите. Финансовите пазари и многообразните типове посредници на тях предоставят всякакви услуги, които могат да се използват при управление на валутните рискове, а засилената конкуренция между финансовите компании и технологическия прогрес намалиха съществено разходите за това. Другата страна на този медал е увеличаването на рисковете, в т.ч. и валутните. Пренебрегването им вече стана опасно и нито едно корпоративно управление не може да си позволи да ги подмине.
Отношението на компанията към валутния риск се влияе главно от две групи фактори. Първата, естествено, е отношеГорните въпроси не са получили еднозначен отговор от наблюденията върху фирменото управление. Когато то си поставя за цел увеличаване на печалбите и използва валутния пазар, корпоративната стратегия при управление на валутния риск се определя като “агресивна” (или селективна). Финансовото звено на такива компании придобива оперативни характеристики, а използването на инструментите за управление на валутния риск е избирателно. Съзнателно се оставят открити естествените валутни позиции от дейността на компанията или даже целенасочено се създават открити позиции.
Когато управлението на компанията свежда задачите на финансовото си звено до минимизиране на потенциалните загуби от промените на валутните курсове, стратегията му се определя като “защитна” (или приспособителна). Средствата за предпазване от валутен риск се използват за ограничаване на появата на естествено открити позиции и за максимално покриване на оформящите се открити позиции.
В условията на активно и значително държавно “регулиране” на валутните пазари, съпровождащо “защитата” на местния пазар, се споменаваше и т.нар. “избягваща” стратегия. Тя се свеждаше просто до отказ на фирмата от участие в международни сделки, поради което и не се появяват открити валутни позиции. Поне не налични. Подобно поведение (или стратегия) се приписваше преди всичко на средните и малки компании. Те не можеха да си позволят значителните разноски свързани с пълноценното управление на валутния риск. Основният недостатък на подобен тип стратегия бе, че прилагането й означаваше и отказ от възможностите, които предоставят международните пазари и неизбежна загуба на конкурентоспособност.
Либерализирането на пазарите, особено с оформянето на глобалния финансов и валутен пазар през последните две десетилетия на ХХ век, промени драстично икономическата среда. Разшириха се възможностите за участие в международното разделение на труда, включително и за средните и малки фирми, а с това – и възможностите за печалби и за по-гъвкаво приспособяване към промените на пазарите. Финансовите пазари и многообразните типове посредници на тях предоставят всякакви услуги, които могат да се използват при управление на валутните рискове, а засилената конкуренция между финансовите компании и технологическия прогрКогато управлението на компанията свежда задачите на финансовото си звено до минимизиране на потенциалните загуби от промените на валутните курсове, стратегията му се определя като “защитна” (или приспособителна). Средствата за предпазване от валутен риск се използват за ограничаване на появата на естествено открити позиции и
за макс
имално покриване на оформящите се открити позиции.
В услови
ята на активно и значително държавно “регулиране” на валутните
пазари, съпровождащо “защитата” на местния пазар, се споменаваше и т.нар. “избягваща” стратегия. Тя се свеждаше просто до отказ на фирмата от участие в международни сделки, поради което и не се появяват открити валутни позиции. Поне не налични. Подобно поведение (или стратегия) се приписваше преди всичко на средните и малки компании. Те не можеха да си позволят значителните разноски свързани с пълноценното управление на валутния риск. Основният недостатък на подобен тип стратегия бе, че прилагането й означаваше и отказ от възможностите, които предоставят международните пазари и неизбежна загуба на конкурен
тоспособн
ост.
Либе
р
ализирането на пазарите, особено с оформянето на глобалния финансов и валутен пазар през последните две десетилетия на ХХ век, промени драстично икономическата среда. Разшириха се възможностите за участие в международното разделение на труда, включително и за средните и малки фирми, а с това – и възможностите за печалби и за по-гъвкаво приспособяване към промените на пазарите. Финансовите пазари и многообразните типове посредници на тях предоставят В условията на активно и значително държавно “регулиране” на валутните пазари, съпровождащо “защитата” на местния пазар, се споменаваше и т.нар. “избягваща” стратегия. Тя се свеждаше просто до отказ на фирмата от участие в международни сделки, поради което и не се появяват открити валутни позиции. Поне не налични. Подобно поведение (или стратегия) се приписваше преди всичко на средните и малки компании. Те не можеха да си позволят значителните разноски свързани с пълноценното управление на валутния риск. Основният недостатък на подобен тип стратегия бе, че прилагането й означаваше и отказ от възможностите, които предоставят международните пазари и неизбежна загуба на конкурентоспособност.
Либерализирането на пазарите, особено с оформянето на глобалния финансов и валутен пазар през последните две десетилетия на ХХ век, промени драстично икономич
еската сре
да.
Разшириха се
възможностите за участие в международното разделение на труда, включително и за средните и малки фирми, а с това – и възможностите за печалби и за по-гъвкаво приспособяване към промените на пазарите. Финансовите пазари и многообразните типове посредници на тях предоставят всякакви услуги, които могат да се използват при управление на валутните рискове, а засилената конкуренция между финансовите компании и технологическия прогрес намалиха съществено разходите за това. Другата страна на този медал е увеличаването на рисковете, в т.ч. и валутните. Пренебрегването им вече стана опасно и нито едно корпоративно управление не може да си позволи да ги подмине.
Отношението на компанията към валутния риск се влияе главно от две групи фактори. Първата, естествено, е о
тношението
на конкретните хора, управляващи компанията – доколко те са ск
лонни да п
оемат рискове или да ги избягват. Втората група фактори отново е свързана с управляващите компанията, но се отнася преди всичко до тяхната компетентност и способността им да използват валутно-курсовите прогнози и съществуващите възможности за управление на валутните рискове.
Отношението към валутния риск от страна на управлението на която и да е компания, изборът на стратегия и възможностите за
нейното п
рилагане, се проявяват в средата на конкретната икономическа и валутна политика. Загубата на възможностите на правителствата за ограничаване на корпоративното управление промени характера на икономическите шокове, понасяни от компаниите, но не ги отмени. Непосредствено значение за валутния риск и конкретните му проявления има валутно-курсовият режим, прилаган в отделните държави.
При равни други условия, режимът на фиксиран курс намалява валутния риск, поне в
степента,
в която икономическата политика не създава предпоставки за валутни кризи. Друго ограничение на повечето от съвременните варианти на този режим е, че намаляването на валутнитеЛиберализирането на пазарите, особено с оформянето на глобалния финансов и валутен пазар през последните две десетилетия на ХХ век, пр
омени драс
тично икономическата среда. Разшириха се възможностите за
участие в международ
ното разделение на труда, включително и за средните и малки фирми, а с това – и възможностите за печалби и за по-гъвкаво приспособяване към промените на пазарите. Финансовите пазари и многообразните типове посредници на тях предоставят всякакви услуги, които могат да се използват при управление на валутните рискове, а засилената конкуренция между финансовите компании и технологическия прогрес намалиха съществено разходите за това. Другата страна на този медал е увеличаването на рисковете, в т.ч. и валутните. Пренебрегването им вече стана опасно и нито едно корпоративно управление не може да си позволи да ги подмине.
Отношението на компанията към валутния риск се влияе главн
о от две групи фактори. Първата, ес
т
ествено, е отношениет
о
на конкретните хора, управляващи компанията – доколко те са склонни да поемат рискове или да ги избягват. Втората група фактори отново е свързана с управляващите компанията, но се отнася преди всичко до тяхната компетентност и способността им да използват валутно-курсовите прогнози и съществуващите възможности за управление на валутните рискове.
Отношението към валутния риск от страна на управлението на която и да е компания, изборът на стратегия и възможностите за нейното прилагане, се проявяват в средата на конкретната икономическа и валутна политика. Загубата на възможностите на правителствата за ограничаване на корпоративното управление промени характера на икономическите шокове, понасяни от компаниите, но не ги отмени. Непосредствено значение за валутния риск и конкретните му проявления има валутно-курсовият режим, прилаган