Теми по увод в психологията

1. Същност на психологията и изучаването й

Психични трудности при изучаването на психологията

Връзката на психологията с философията – от историята на психологията става ясно, че психологията се оформя като самостоятелна наука в средата на първата половина ХХ век и се откъсва от философията, но откъсвайки се, тя запазва наследствени характерни черти на философията – характера си на абстрактност и теоретичност. Използват се категории от философията – битие и съзнание, материално и идеално, причина и следствие и т.н. Философията в психологията освен тази своя функция служи като най-общ инструмент за практическата му и теоретическа дейност – методология. В качеството си на философска логика психологията ни е необходима и формира категориите и законите на философската логика (философска диалектика).
Трудност, произлизаща от връзката на психологията с ежедневното съзнание (например съновиденията, усещанията – индивид – личност – емоция – чувства) – ние постоянно използваме психологически категории.
Третият проблем идва от индивидуалните личностни нива на знание (то идва наблюдавайки другите и познавайки себе си).
Проблемът за норма и ненорма на личността – само в практическия живот може да се определи “кой е лудият”.
Проблемът за личностния смисъл на познанието – свързва се със сложността и противоположността на обективността. Проблемът е, че именно психологията ни дава основание да обичаме себе си и хората. Човек трябва да познава себе си, да обича себе си, за да обича останалите. Не може един човек да обича Бога, без да обича себе си. Основата на обичта е познанието. Учението и трудът изискват обикновено някаква социална принуда. “Вън от обществото човек може да бъде бог или звяр” – Аристотел.
Парадокс на познанието – ние се раждаме в тъмнина, но науката е светлина, която попада върху предмети и явления и те стават видими за нас. Същественото е невидимо, но то става такова, благодарение на зрението. Кръгът на познанието ни се разширява с възрастта. Светът е безкраен, но светът на познанието ни кара да го опознаем. “Аз знам каво и защо не зная” – Сократ. Истинското знание е хипотеза на границата между светлината и тъмнината. Няма тъмни неща, има неща, които ще осветлим.

Степени на обобщеност на психологическото знание – в една и съща дума се влагат различни съдържания, в зависимост от обобщеността (например “стол”). Видовете знания в психологията биват:
сетивно, емпирично познание, дошло от опита в противовес с рационално-съзнателното. В психологията емпиричното се свързва с рационалното

емпирично рационално

сетивно съзнателно

На тази основа са създадени две методологии – емпирична методология на Джон Лок и рационална – Рене Декарт, диалектиката на Хегел.

Джон Лок Рене Декарт

Г.В.Хегел

В психологията се прави класификация на знанието. В зависимост от степента на обобщеност се използват три основни философски категории, които се използват за анализ на нещата.

Най-общото за личността е, че е разумна. Общото отразява същността на човека. Още след първите си лекции по психоанализа Фройд представя следните трудности:
А) Човек едновременно е субек и обект на познанието (това, което четем в книгите, го търсим в себе си). Неслучайно се самоанализират бъдещите психоаналитици. Ако човек не познава себе си, не може да познава другите;
Б) Различните социални отношения към психоанализите и съвременните отношения към психоанализата. ОТ раждането на човека до смъртта му се използва психологията. Видимият свят е физичният. Опознаеш ли физичния свят, можеш да опознаеш метафизичния.
“В абстрактното всичко е възможно” – Сенека.

Място на психологията в системата на науките

Проблемът за мястото на психологията в системата на научното познание в действителност е необятен. Има една обща характеристика на психологическата наука, която е учудващо парадоксална, но въпреки това се ползва с голяма популярност. Според нея психологията е най-старата и заедно с това най-новата наука, най-древната и същевременно най-модерната област на научното познание, дори познание, което е пред прага на науката или наука на бъдещето. В действителност се отнася за квалифициране на психологическата наука като най-стара в едни отношения и като най-нова – в други.
Има три хипотези за психологията като наука:
Изхожда се от хипотезата, че независимо от сложността на обективната реалнот тя е познаваема за човека (теоретическият модел за познанието е науката). Познанието за обективната действителност е винаги опростен абстрактен модел и той в някаква степен се доближава до действителността.
Светът, битието и познанието за него, следва да се разглежда като система от взаимосвързани подсистеми и системни елементи, като се спазва приоритетът на цялото пред частта. В съвременната наука се наблюдава изключително голямо разнообразие в опознаването на човека:
І подход – общество – човек;
ІІ подход – познание – човек;
ІІІ подход – човек – техника.
Първият подход – общество – човек се разглежда като едно цяло в отношенито земя-космос, екология-човек, социално-историческо развитие – човек. Теоретическото и практическото познание се превръща в център за познанието на човека, откъдето следва, че той се превръща в проблем на науката. Наблюдава се диференциация в науките за човека. В рамките на психологията има няколко десетки психологически въпроса, детерминирани – психология на детето, на личността, на действието, на познанието.

Всяко достижение на отделните науки се интегрира и психологията се явява тази, която интегрира всяко познание за човека и взаимоотношенията му в себе си. Формират се междинни области – това е проблем на науката психологията. Съвременната психология представлява цяла система от различни психологически науки. По своето съдържание и проблематика някои от тях са така различни една от друга, че съответните специалисти намират по-лесно общ език и взаиморазбиране със специалисти от други, гранични с психологията, области на науката, отколкото със своите колеги – психолози, работещи в други отрасли на психологията. Например един специалист по инженерна психология по-лесно би намерил общ език в професионално отношение с коструктори, технолози, дизайнери, отколкото със свои колеги, работещи примерно в областта на клиничната или съдебната психология. Това доказва, че съвременната психология е система, а не сбор от науки, защото нейните компоненти се намират помежду си в най-съществени, структурни и функционални връзки и зависимости. Разглежданата система е много широка и разнообразна, тя е многостранно разграничена и профилирана, така че е повсеместно обединена и преминала във всички други области на научното познание и изследване посредством твърде много междинни (гранични) науки. Но да насочим вниманието си към схемата за нелинейна класификация на науките от академик Бонифатий Гедров:
Съзнанието на човека е съвкупност от елементите мит и религия, изкуство, морал и политика и наука. Битието е съвкупност от предмети и явления в природата. На всеки обект от битието съответства дадена наука като елемент на съзнанието: Природа – природознание; неорганична материя – физика; органична материя – биология; растения – ботаника; животни – зоология; природно лечение – медицина; общество – социология; човек – философия. Психологията се развива на границата между науките, елементи на съзнанието. Границата на психологията с философията определя проблематичността на общата психология. Развиват се науките когнитивна психология и психология на личността. На границата на педагогиката и психологията се развиват педагогическата, възрастовата и психологията на учителя. Там, където се срещат социологията и психологията, се развиват организационната, политическата и етнопсихологията. Границата на медицината и психологията определя клиничната и медицинската психология. Еволюционната психология се развива на границата между зоологията и психологията (както и зоопсихологията).
Битието и съзнанието трябва да се разглеждат като системи в науката – вниманието на психологията винаги е насочено към даден обект от битието. Науката е системно съзнателно отражение на битието. Наразривно свързани са науките за битието.
Основният извод от нелинейната класификация на акад. Бонифатий е:
Ако си представим природознанието, социологията и философията като върховете на един триъгълник, то психологията е в средата на този триъгълник, като тя се формира на базата на тези три основни науки и едновременно с това ги обединява.

Традиционен и класически модел за структурата на човешката психика и нейното изучаване

Психическите феномени са продукт на единна и цялостна нервна система и разчленяването й е свързано с по-лесното й изучаване. Човешката психика се състои от три подструктури – психически състояния, психични процеси и психични свойства.
1. Психическите процеси са три основни групи: когнитивни (познавателни); емоционални; поведенчески.
Когнитивните (познавателните) психични процеси са субективен идеален образ на действителността. Тяхна характеристика е психичният образ на действителността. Когнитивните процеси са усещането, представата, възприятието и мисленето, което се отъждествява с речта (тук се включват паметта, вниманието и въображението).
Емоционалните психични процеси се делят на емоции и чувства. Емоциите са отношения на стимули, свързани с биологични потребности на индивида, а чувствата са отношения на стимули, свързани със социалните му потребности. Чувствата и емоциите са разграничителни между индивид и личност. Според друга класификация емоционалните психични процеси се делят на настроения, афекти и страсти.
Поведенческите психични процеси са външен материален израз на психичните процеси и стават реални благодарение на механизма, чрез който външната психична дейност се опредметява във вътрешна такава (процесът се нарича интериоризация), и обратно, процесът на трансформация на вътрешната психична дейност във външна (предметна) се нарича екстериоризация.
Поведенческите процеси се реализират чрез няколко основни форми, които се проявяват още с раждането на детето. Най-напред това са инстинктите, след тях идват условните рефлекси, после е речта, а в резултат на възпитание се изгражда ценностна система и се проявява воля.

Втората подструктура на човешката психика – психичните състояния – включва в себе си: тревожност, виновност, стрес, фрустрация, еуффория, депресия, съмнение и други. За тревожността и виновността разграничителната линия е времето, за което се отнасят събитията. Тревожността има отношение към бъдещо вероятностно събитие, за което съществуват няколко изхода. А виновността има отношение към миналото, това е чувството за вина, формирано от обществото, което деструктурира социализацията. Развиването на чувството за вина е съпътствано с развиване на страхове, срам. Прекалено развитото чувство за вина формира компле