Теория за психосексуалното развитие на Зигмунд Фройд

Теория за психосексуалното развитие на З. Фройд
Фройд приема, че всички хора се раждат с общ набор от нагони за самосъхранение и възпроизводство. Тези нецивилизовани инстинкти често влизат в конфликт с обществото, например когато сексуалните и агресивните импулси на човека заплашват добруването на околните. Различията между нас зависят от това как родителите ни са се справили с определени критични конфликти като отбиването и формирането на хигиенни навици. За Фройд тези кризи са толкова важни, че той ги разглежда като отделни етапи в теорията си за развитието на детето:
Орален етап – първата година от живота, когато бебето обикновено се кърми и отбива.
Анален етап – втората година, когато се формират хигиенните навици.
Фалически етап – от 3 до 5 години, когато детето често прекалено се занимава с гениталиите си.
Латентен период – сексуалните нагони до голяма степен са подтиснати, докато детето не навлезе в пубертета.
Генитален етап – началото му се сигнализира от силните сексуални нагони, свързани с пубертета, когато юношата започва да търси възрастен сексуален партньор.
Фройд е убеден, че в зрялата личност има определени синдроми, свързани с проблеми през първите три етапа.
Като основен мотив на несъзнаваната психика, проявяващ се изключително често в сънищата, Фройд изтъква „Едиповия комплекс”, т.е. душевните конфликти на малкото момче, което иска сексуално да притежава майката и агресивно да отстрани по пътя си бащата като съперник. При момичетата по-късно се формира аналогично изграден "комплекс на Електра": малкото момиче иска да играе пред бащата ролята на майката.
Така той лансира теорията за сексуалните нагони и сексуалността на детската възраст. Според нея детето започва своето душевно развитие с полиморфно-перверзна фаза на либидото: то търси и намира удоволствие с цялото си тяло; неговата кожа в цялост е орган за удоволствие. По-късно (през първата и втората година) център на удоволствието става устата, свързана с функцията за приемане на храната - това е оралната фаза в организацията на либидото. След това (във втората и третата година) се развиват навиците за чистоплътност, т.е. регулираното изхвърляне и задържане на екскрементите; детето изпитва интензивно чувство за удоволствие както при задържането, така и при изхождането – анална фаза. Във фалическата фаза (от третата до петата година) момчето се гордее със своя пенис и открива липсата му при момичетата. То развива мъжките качества на експанзията, при което „ощетеното момиче” преживява лишеността от пенис като недъг и завижда на момчетата за тяхното естествено облагодетелстване. Накрая, като върхов момент в „ранния разцвет на сексуалния живот” се стига до Едиповата фаза (от петата до шестата година). Душевното здраве се постига тогава, когато детето преодолее тази фаза, когато преустанови съперничеството спрямо бащата и претенциите относно майката („залез на Едиповия комплекс”). Изход от конфликта е идентифицирането с този родител, който е главният съперник в либидинозната игра. По такъв начин се формира основата на морала – Свръх-Аза (Супер Его), а с него и възможността за ефективно подтискане на сексуалния нагон. Невротиците остават фиксирани в тази фаза от своето развитие (поради конституционално силно предразположение или определени събития), затова не могат да пораснат и да съзреят. Нормалната сексуалност обаче е развитие, при което накрая би трябвало да се стигне до гениталната фаза – онази сексуална нагласа, която се стреми към единение на партньори от различен пол.
Основна структура на психиката: то – аз – свръх-аз.
Основни инстинкти: влечение към живота, съзиданието, творчеството, любовта (Ерос) и влечение към смъртта, разрушението, страданието, омразата (Танатос).

Теория за психосоциалното развитие на Ерик Ериксън

Ключови принципи и моменти от теорията на Е. Ериксън:
- изгражда цялостна теория за развитието на личността, акцентът при която е върху развитието на его-идентичността;
- обръща особено внимание на социокултурния контекст като фактор за личностно развитие;
- следвайки епигенетичния подход, извежда и анализира осем последователни стадия в личностното развитие, всеки от които е свързан с криза, задача за постигане и резултат. Това са:
базисно доверие срещу базисно недоверие;
автономия срещу срам и съмнение;
инициативност срещу вина;
трудолюбие срещу непълноценност;
его-идентичност срещу ролево смесване;
интимност срещу изолация;
продуктивност срещу инертност, застой;
его-интеграция срещу отчаяние.
Той е сред малкото изследователи, интересуващи се от целия жизнен цикъл - от раждането до смъртта. Изследвал е психосоциалното развитие на изтъкнати личности - Ганди и Лютер.
Концептуална основа на теорията за личностно развитие на Е. Ериксън е епигенетичният принцип, според който след раждането индивидът преминава през последователни етапи в развитието си. Те са обективни (през тях минават всички); последователни (последователност, която не се нарушава); всеки етап е с най-подходящ, критичен период за поява в хода на личностното развитие. Преминаването към всеки следващ етап зависи от готовността на индивида за новата крачка.
Развитието се осъществява в координация със средата - родители, близки, институции, общество. По принцип те одобряват и активно съдействат за това развитие, като се съобразяват с последователността и темповете на етапите.
Ериксън очертава стадиите в развитието на его-идентичността в синхрон с етапите в психосексуалното развитие от концепцията на Фройд. Нещо повече - голяма част от особеностите на всеки етап, както и последствията за зрялата личност при неподходящо минаване на етап са в тясна връзка със съответните анализи на Фройд.
Всеки етап е обвързан с базов конфликт, след решаването на който индивидът излиза по-зрял, адаптивен, витален, с развита идентичност. Ето как авторът излага намерението си да търси съпоставимост етап - конфликт: "Ще представя човешкия растеж от гледна точка на конфликтите - вътрешни и външни, на които виталната личност отстоява, излизайки отново и отново след всяка криза със засилено чувство на вътрешна зрялост, с повишена възможност за преценка и засилена способност "да се справя добре" според собствените й стандарти и според стандартите на онези, които са значими за нея".

Таблица 1. Психосоциалното развитие според Е. Ериксън с наименованията на стадиите, възраст на проява, криза за решаване, силна страна

Младенчеството се простира от раждането до около 1-годишна възраст. Напълно безпомощното бебе зависи изцяло от грижите на майка си - от нея идва храната, топлината, грижата, безопасността. Фундаменталното чувство, от което се нуждае то, е увереност, че когато е гладно, ще му се даде храна, когато му е студено - топлина, внимание (базисно доверие).
Ериксън нарича базисното доверие "крайъгълен камък" на виталната личност с основна значимост за душевното здраве през всички периоди на човешкия живот. Чрез доверието, изграждано между детето и майката през първата година от живота, се полагат основите на общуването, любовта, взаимността, присъствието на близките в живота ни по-нататък.

Вторият етап в развитието на его-идентичността обхваща периода между една и три години. Детето, изградило чувство на доверие към света и увереност, че средата е благоразположена, минава към следващата задача - да изгради у себе си чувство за самостоятелност и автономност.
Това, което се съгради като базово чувство за автономност в тази възраст, в зрелостта ще се проявява като "смелостта да бъдеш независим индивид, който може да избира и ръководи своето собствено бъдеще", отбелязва Ериксън.
Постигането на чувство за автономност е сложен постепенен процес, свързан с развитие на способността да се вербализират желанията (а това значи и да се осмислят, осъзнават), да се дава по-близка до реалността преценка за нещата, логически последователно да се координират модели за действие и пр. Детето се учи да овладява и канализира мощните си импулсивни желания. Следвайки Фройд, а и някои културни норми, определящи амбициите на родителите от западната цивилизация, авторът определя като централен процес в тази битка овладяването от детето на процеса по изпразването на отделителните органи. "Развива се обща способност (всъщност много силна потребност) за да редува волевото задържане и изхвърляне и най-общо, за да държи здраво и да изхвърля по собствена воля това, което е било задържано".

Третия етап от развитието на его-идентичността Ериксън свързва с "изпробването" на поведенческите модели, на ролите, които детето трябва да поема като зрял човек. Но основното новообразувание, което се проявява и развива, е инициативността.
Особено важни са следните акценти: развитието на способност за инициатива (авторът нарича това "освобождаване на детската инициатива"); осъзнаването на важността на целеполагането в задачите на възрастните за справяне със задачите и "реалистично чувство за цел"; тези две характеристики като предпоставки за осъществяване на собствените способности; и накрая - важността на процеса на "игра на бъдеще" - проиграване на желаното бъдеще като реалност тук и сега в играта.

Четвъртият период обхваща възрастта между 6-12 г. Като най-важна особеност в тази възраст Ериксън определя стремежа на детето "да учи бързо и жадно". На тази възраст то с удоволствие: поема задължения; учи се на дисциплина; усвоява технологии на "правене" на неща; прави нещата синхронно; взаимодейства с другите, настроено е да споделя съвместна работа; конструира и планира; наблюдава и имитира работата на другите - особено тази, която е интересна и разбираема за него; способностите и инициативата му растат.
С една дума, детето усвоява способността да бъде деятел, да съзидава.
Ериксън определя този етап от развитието като "най-решителният етап в социално отношение", защото изгражда чувството за технологичния етос на културата. Той подчертава, че за училищното образование е важно да успее да предаде на децата конфигурацията от култура и основни за преобладаващата технология операции, в комбинация с "подкрепа у всяко дете на чувство за компетентност, т.е. свободното упражняване на ловкост и интелигентност в изпълнението на сериозни задачи, незатруднявани от детското чувство за малоценност".

Следващият период - юношеството (колеги, непременно правете разлика между пубертет, който се разбира по-скоро в термините на биологичното развитие и промени и юношество, което се свързва по-скоро с психичното развитие!), обхваща възрастта между 12-18 г. Поведението на юношата става толкова очевидно различно от другите периоди, че се говори за специфичен начин на живот през пубертета, за юношеска субкултура.
Основният личностен процес, свързан с егоидентичността, е преосмисляне на придобивките в идентичността до този момент, "справяне с останките на отрицателната идентичност", поставяне на нови акценти, интегрирането им в цялостен Аз, постигане на ново чувство за континуитет и тъждественост, в което да намерят място и проявленията на новообразуванието половата зрялост. Конфликта за този период Ериксън извежда от противоречията вътре в его-идентичността.
Деленето на наши и чужди (футболни отбори, банди, етнически идентичности и пр.) също е свързано с усилието юношата да дефинира ясно своята идентичност - различна от тази на другите. Доколкото постигането на интеграция на Аз-а, избистряне на его-идентичността е основната задача за периода, логично е кризата да бъде свързана със смущения в този процес - т.нар. ролево смесване.
В пубертета юношата се вълнува кой е той и какъв иска и какъв може да стане, как изглежда в очите на околните и какъв биха искали да го виждат те и накрая - има ли разминаване между представата му за себе си и мнението на околните за него.

Основна задача следващия период в развитието на его-идентичността (възрастта 20 - 25 г.) е развитие на способността за интимност. Ериксън разглежда интимността в по-широк смисъл - "като истинска и