Възникване и история на психологията на развитието

Възникване и история на психологията на развитието
Възрастовата психология се е отделила от общата психология, почти едновременно с обособяването на психологията като самостоятелна наука, т. е. през 70-те и 80-те години на ХIХ век. Тя е преминала през дълъг описателен етап, когато просто са регистрирани разнообразни психо-поведенчески промени в живота на човешкия индивид. Затова до 50-те години на ХХ век тази изследователска област е била наричана възрастова психология. Доколкото масивната част от фактите са били извлечени от детството, често се е говорело просто за детска психология. И така в продължение на десетилетия психологията на човешкото развитие е била приравнявана към детската психология. Разбира се, често зад термина “детска психология” се е таяло убеждението, че формативният период на човешката психика е детството и след него тя функционира на достигнатото равнище или дори постепенно деградира. Едва от средата на ХХ век започва да се налага терминът “психология на развитието” като обозначение на една много по-широко дефинирана област на изследване на феномените на психично развитие, включващи следните проблемни кръгове:
произход и еволюционно развитие на психиката;
сравнителна психология на човека и животните;
сравнителна психология на човешкото развитие в различни култури и епохи;
индивидуално развитие на човека в целоживотна перспектива.
Схваната по такъв начин, психологията на развитието образува пределно широк предмет и се нуждае от мащабни обяснителни схеми. Така схваната психологията на развитието е в тясна връзка с общата психология, както и с биологията, културологията, историята и социологията. Всички тези области, отнесени към човека, образуват комплексната академична дисциплина човешко развитие, която се преподава на широк спектър от хуманитарни специалности в университетите на САЩ.
И така възрастовата психология възниква през последните десетилетия на ХIХ век. За това повлияли редица фактори и благоприятни обстоятелства.
На първо място през втората половина на ХIХ век се променил статутът на детето и детството в европейските страни и Северна Америка. Започвал да се утвърждава нов образ на детето. На детето все по-рядко се гледало като на малък възрастен и като на работна сила. Започнал да се налага възгледът, че детството е уникална възраст, през която то формира възможностите си за добро и за лошо. В детския опит започнали да виждат ключ за разбиране на вътрешния свят на възрастните. Повишеното благосъстояние на европейците довели до по-либерален подход към отглеждането на младите поколения. Родителите все по-често изхождали от убеждението, че техните наследници имат право на щастливо детство. Като цяло практиките на възпитание и семеен живот бързо се преустройвали, така че на децата се отреждало централно място в семейството. Още в края на ХVIII век в европейското семейство се отбелязвал нарастващ детоцентризъм. И. Кон отбелязва, че за детето това създавало двойнствена ситуация: от една страна на повече грижи и внимание към него, а от друга страна на повече обременяващи очаквания и роли (Кон, Ребенок и общество, с. 46). Самият Кон се отнася доста критично към детоцентризма, но отбелязва, че в педагогиката на ХХ век господства “сантиментален детоцентризъм” (Кон, ibid, с. 44).
От друга страна в социализиращите практики на ХIХ век, а дори и сега, на детството се гледа не като на самостоятелен стадий, а като на подготовка за живота, т. е. на него му се приписва не самоценност, а помощна роля, Но дори и така, като се изхожда от деловата целесъобразност на епохата, детството си струва да бъде изучавано, за да бъде подготвен един възрастен, компетентен и адаптиран за интензивно производство и потребление.
Изглежда може да се обособи и една доста субективна причина за възникване на детската психология. Американският психолог Л. Демоз предполага, че у възрастните съществува потребност да се връщат към своето детство (по Кон, ibid, с. 48). Разбира се, тази потребност може да поражда интерес към детството в различни форми, но той може да доведе до научно изследване само в един подкрепящ социо-културен контекст.
Същевременно държавите и гражданските общества в Европа и Северна Америка ставали по-богати и можели да отделят повече средства за образование.
Индустриализацията изисквала много по-квалифицирани работници, както и инженери и мениджъри. Това също можело да стане чрез реформиране на образователната система, което с проби и грешки се осъществявало в Западна Европа и САЩ.
Промяната в ценностната система и икономиката стимулирали интереса към скритите възможности на човека, т. е. към човешкия фактор. Ето защо изучаването на детето и детството станали приоритетна проблематика на психологията и педагогиката.
И така, това са социо-културните условия, които се оказали благоприятни за изучаването на човешкото детство и на психичното развитие. Но за реалното възникване на една наука са необходими пример и дела на авторитетни учени.
Чарлз Дарвин публикувал дневник с наблюдения върху развитието на своя син през 70-те години на ХIХ век. Това послужило като силен прецедент за водене на дневници за развитието на отделни деца.
През 1882 г. се появила книгата на немския учен Вилхелм Прейер (1841-1897) “Душата на детето”, която е систематичен дневник за психо-поведенческите промени у едно бебе. Книгата на Прейер била първото сериозно изследване на психологията на детството. Така 1882 г. се приема за рождена година на психологията на човешкото развитие. Появила се вълна от дневникови изследвания. В 1893 г. Милисънт Шин публикувала първия дневник в САЩ под заглавие “Бележки върху развитието на едно дете”. До края на Първата световна война се появили стотици дневници с наблюдения върху детското развитие, включително и един български - този на Иван Георгов върху езиковото развитие на синовете му. За образцови били обявени дневникът на Карл и Шарлота Бюлер и дневникът на Вилхелм и Клара Щерн. В тях една масивна серия от промени в поведението на бебето и малкото дете са отбелязани с немска скрупульозност и систематика, която трудно се е отдавала на други психолози-изследователи.
Първият университетски преподавател по детска психология в Съединените щати станал Г. Стенли Хол. В края на ХIХ век той публикувал книга, в която разгледал особеностите на юношеството, разкриващи се в анкета с няколко хиляди ученици.
Първият голям личностов психолог бил Зигмунд Фройд (1856-1939). Той открил феномените на детската сексуалност и огромното въздействие на психотравмите през детството за личността на зрелия индивид. Той изследвал психо-сексуалните стадии, през които преминава развиващата се личност на детето.
В 1905 г. френският психолог Алфред Бине (1857-1911) съвместно с д-р Теодор Симон разработили първата стълбица за изследване на умствената възраст на децата, състояща се от 20 въпроса. Това поставило началото на приложение на тестовете в детската психология. Всъщност периодът до Първата световна война може да се нарече описателен. Тогава се трупали сведения и други наблюдателни данни за промените в детската психика. Доколкото съществували теории за детското развитие, те били твърде умозрителни и откъснати от емпиричния материал.
От 20-те години на нашия век започнало конструирането на мащабни теории за детското развитие. Тогава психологията на развитието във вид на детска психология окончателно се институционализирала в университетското образование и преподаването й станало задължителна част от учебния план на педагогическите специалности. Тогава били основани редица научни списания по детска психология.
В края на 20-те години добили публичност изследванията на класика на психологията на развитието, швейцарският психолог Жан Пиаже (1896-1980). Той предложил стадиална теория за интелектуалното развитие на детето, която се обсъжда бурно и днес. Пиаже се проявил и като блестящ експериментатор и открил серия от нетривиални особености на детското мислене, известни като феномени на Пиаже. Други известни психолози на детското развитие между двете световни войни били Лев Семьонович Виготски (1896-1934), Арнълд Гезъл (1880-1961), Хайнц Вернер (1890-1964), Курт Кофка (1886-1941), Анри Валон (1879-1962). Всеки от тях направил значителни приноси за разбиране на психичните промени, настъпващи през детството.
От 50-те години на ХХ век нататък настъпило съществено разширение на психологията на развитието. Тя вече включвала не само развитието на психиката у детето, но и възможностите за психично развитие през зрелостта, а дори и в старческа възраст. Формирала се психология на развитието в целоживотна перспектива (life-span developmental psychology). Днес психологията на развитието се разглежда в широк социален и биологичен контекст и съставлява част от комплексния феномен човешко развитие.
У нас най-значителен принос за изследването на психичното развитие у децата има проф. Генчо Пирьов (1901-2001). Други изявени представители на психологията на развитието у нас са Стефан Пеев, Стоян Желев, Василка Манова-Томова, Тиха Делчева, Хайгануш Силгиджиян, Иван Димитров, Надежда Витанова, Наталия Александрова, Галя Герчева, Румен Стаматов, Ирена Левкова, Пламен Димитров, Пламен Калчев, Диана Христова, Весела Банова, Тотко Татьозов, Кирилка Тагарева, Ели Драголова.

Методи на изследване в психологията на развитието
Строго погледнато, специалните методи на психологията на развитието са модификации на общопсихологическите методи за целите на констатиране на различни видове промени във функционирането на психиката. Накрая на книгата, съответните методи, пригодени да установяват разнообразни ефекти на хронологичната възраст на човешкия индивид, са представени във вид на Таблица 1 (вж в края на книгата).
Важно е да се отбележи, че в конкретно възрастово-психологическо изследване се използват не чисти методи, а тяхно специфично съчетание, което се нарича методика. Във възрастовата психология има описани грамаден брой такива методики и често те се използват наготово, в стандартни процедури. Последното придава сравнимост на резултатите. Методиките се създават специално за решаване на определени теоретични или практически проблеми. Понякога ползването им се ограничава чрез специален достъп до тях и от защитени авторски права. Валидизирането на всяка методика и адаптацията й към различни културни условия и контингенти опитни лица изисква координираните усилия на десетки психолози и много време и средства. Най-добре валидизираните методики са тестовете на Векслер и Стенфорд-Бине. Те служат като образци на създаване на широко приложими методики за психологическа диагностика и консултиране.
Преди да се заеме с конструирането на нова методика за работа по даден проблем психологът следва да стане добър познавач на методическия арсенал в световната психология, свързан с неговия изследователски или практически проблем и чак когато прецени, че недостатъците на известните методики са повече от предимствата им, да се заеме със съставянето на нова методика. Всъщн